Алберто Анджела
Един ден в древен Рим (22) (Всекидневие, тайни и любопитни факти)

10,10 ч.
Да ходиш на училище… на улицата

Спираме се — до ушите ни достига хор от детски гласчета. Той е далеч и трудно си пробива път през виковете на продавачите и шума, вдиган от занаятчиите в работилниците.

Мъчим се да открием откъде идва. Свиваме в една уличка и хорът постепенно става по-силен. Забързваме, като се разминаваме с двама роби, носещи огромни кошове на главите си. Уличката излиза на друга с по-малко движение, с дълга колонада. Ето откъде идва хорът. В края на портика на обикновени табуретки са насядали трийсетина деца, които декламират наизуст някакъв текст. Полегатите лъчи на слънцето галят малките главички, като превръщат косите им в блестящи ореоли. На светлината се виждат рояци мухи и много прах. Слънцето огрява и пръчка, която ритмично се движи във въздуха, като отмерва темпото на този хор. Тя е на учителя, зрял мъж, слаб, плешив и с брада. До себе си има проста черна дъска. Наоколо хората минават, без да обръщат внимание на урока. Изключение правят малцина, които са се спрели и облегнати на колоните, се опитват да понаучат нещо, като „подслушват“ отстрани.

Децата престават да повтарят двайсет и трите букви на азбуката и сега рецитират в хор законите на Дванайсетте таблици — първите писани закони на Рим. Не всички внимават. Пръчката внезапно се накланя към нечий гръб. Същинска мълния, придружена от свистене, което прорязва въздуха. Дори мухите се разбягват. Сподавен вик прекъсва временно хора, който продължава декламацията си, сякаш нищо не се е случило…

Образованието в римската епоха не изключва телесното наказание. Добре си спомнят това Ювенал и Хораций — последният винаги носел със себе си образа на стария учител, когото нарича plagosus (тоест „този, който бие“)… Така изглеждат началните училища в Рим и по цялата територия на Империята. Понякога уроците се провеждат в порутени помещения, бивши tabernae, но по-често са на открито, под колонадите.

По-голямата част от римляните не стигат по-далеч с образованието си — научават се да четат, да пишат и да правят сметки. След тези основни познания от „началното“ училище започват да работят — в римското общество трудът на малолетните не е престъпление.

Синовете от богатите семейства, които нямат нужда да работят, продължават с обучението си. Родителите им знаят много добре, че доброто училищно образование е много важно за кариерата им, както и за социалния им ранг. Така че тези младежи от дванайсет години нагоре посещават „частни училища“, където учат латинска и гръцка граматика и литература. Всъщност в аристократичните семейства гръцкият е символ на социалния статус на „нобилитета“.

Какво се изучава в тези класове? Grammaticus, тоест преподавателят, започва от поетичните текстове от миналото, от „класиците“, бихме казали ние. Когато обяснява тези текстове, той трябва да е толкова вещ, че да засяга и теми от астрономията, музиката, математиката, географията… Така grammaticus дава на своите ученици повърхностна обща култура.

Интересно е да се отбележи, че римските „прогимназии“ имат предимно „класически“ профил, според съвременната терминология, в пълен ущърб на техническите и научните знания. В тях се изучава и дисциплина, която вече не съществува — митология.

Любопитен факт: изборът на авторите, които трябва да бъдат прочетени, оказва директно влияние върху плановете на издателствата — книжарите от магазинчетата насочват вниманието си към някои „класици“ (произведенията на Омир, Ений и по-късно на Вергилий, Цицерон, Хораций и т.н.), докато текстовете на много други не се издават и с времето напълно изчезват. Може би именно благодарение на избора на тези непознати учители днес до нас са стигнали творби, които иначе биха се загубили. След като завършат „прогимназия“ на около петнайсет-шестнайсетгодишна възраст, момчетата от заможните семейства сменят учителя. Сега той е rhetor, преподава им златните правила на красноречието, за да ги подготви за кариерата в обществения живот.

Учениците правят както писмени, така и устни упражнения. Например анализират във вид на монолог всички за и против определен аргумент, поддържайки гледната точка на прочута личност от миналото. Изключително полезно упражнение, защото увеличава ораторската способност в ключов сектор на римския обществен живот — политиката. В друго упражнение на двама ученици се възлага да поддържат противоположни тези — практика, оказала се от съществено значение в юридическата област. Римляните наричат тези упражнения съответно suasoriae и controversiae.

Очевидно седалищата на „прогимназията“ и „гимназията“ не са вече в прахоляците на улиците, а в къщите на учениците или в специални аули, като тази на големия форум в сърцето на Рим, която Траян предоставил за образователни цели.

Нито grammaticus, нито rhetor, въпреки че са в контакт с каймака на римското общество, се радват на специални привилегии. С малки изключения те са мерени със същия аршин като една днешна книжарница или компютър. Но този, който наистина е зле, е учителят от „началното“ училище. Мъжът, когото видяхме да размахва във въздуха пръчката, дирижирайки хора на децата, се намира много ниско в социалната стълбица на Рим. Преподавателите от началното „улично“ училище са наричани ludimagistri или litteratores и уважението към тях наистина не е голямо. Заплащани са направо от родителите на децата, но печелят толкова малко, че им се налага да си търсят други „занимания“, за да преживяват. Много от тях работят като писари. Като човека, който е от другата страна на улицата, седнал срещу една колона. Той пише под диктовката на някакъв мъж в напреднала възраст — добре облечен, може би бивш роб, натрупал богатство като търговец, но така и ненаучил се да пише. Тази сцена би могла да се види в днешно време на улица в Индия или в страна от Югоизточна Азия, където често могат да се срещнат писари.

Колко хора знаят да пишат и четат?

Чак сега забелязваме, че хорът на децата е замлъкнал. Cathedra-та е празна. Учителят е станал и минава, куцукайки, между учениците, които са се навели и пишат върху намазаните с восък таблички. Така да се каже, започнал е часът по правопис. Върху черната дъска и на първия ред на дъсчиците учителят е написал началните десет букви от азбуката и децата грижливо ги преписват. Някои натискат прекалено много, забиват перцето във восъка и драскат дървото на табличките. Други не могат да напишат буквите еднакво големи. Като гледаме лицата на децата, подредени в редица, виждаме съсредоточени погледи, изплезени езичета, главички, прекалено наведени напред (очилата още не съществуват), но и някое носле, обърнато нагоре, за да следи мислите, които летят някъде надалеч. Рязък удар с пръчката върху гърба кара мечтателя да се върне към действителността.

Изглежда, че едно от децата среща повече трудности от другите. Неговите букви са по-грозни и разкривени. То е левак. Но никой няма да го извини за това. Според римляните всички трябва да пишат с дясната ръка… Като минава между „чиновете“, учителят внимателно наблюдава работата на своите ученици. В много случаи се спира и им помага да напишат буквите, като слага ръката си върху тяхната, за да ги направлява.

Забелязваме, че една редица от децата нямат восъчни таблички, а обикновени дъски, в които са издълбани буквите от азбуката. Те търпеливо минават по тях, като използват перце от дърво — упражнение, чрез което ще заучат правилните движения и ще запомнят различните форми. Точно както би станало, ако ръката на учителя направляваше тяхната. С други думи, тази дъска е нещо като „робот“, който заменя учителя, начало на въвеждането на технологиите в клас…

Последен любопитен момент е начинът на четене. В римската епоха се чете на глас, дори когато човек е сам. В най-добрия случай се чува шепот, придружен от движение на устните. Четенето наум ще се появи в манастирите, за да „направи по-интимен“ свещения текст и да не смущава другите, които се молят.

Отдалечаваме се от този клас под колонадата и сякаш случайно забелязваме надпис върху стена. Той известява за предстоящо надбягване с колесници в Циркус Максимус. Буквите са изписани с червено много грижливо. Става въпрос за истински произведения на изкуството, реализирани по поръчка от специализирани в писането художници.

Но колко са тези, които могат да прочетат надписа? И колко души приблизително знаят да четат и пишат в императорски Рим? Очевидно много по-малко от днес и все пак много повече, отколкото в миналото. Всъщност римската цивилизация е била първата, която е „демократизирала“ азбуката — никога друг път през цялата античност не е имало толкова много хора във всички слоеве на обществото, които да могат да четат, да пишат и да смятат: мъже и жени, стари и млади, богати и бедни…

Сред египтяните например единствено писарите притежавали подобни умения. През Средновековието това ще са само монасите. Останалата част от населението ще тъне в невежество. Включително и управляващата класа — Карл Велики можел да чете, но не и да пише. Ако се питате как е възможно това, помислете за рисуването — всички умеем да оценим една картина, но малцина могат да я нарисуват. С четенето и писането се е случвало нещо подобно…

Неграмотността се ширела векове наред — в Италия през 1875 година били неграмотни 66 процента от населението, тоест двама италианци от трима… Голяма част от тях били концентрирани в селата, докато в градовете имало далеч по-голям брой хора, способни да четат и пишат. Така било и в Рим по времето на Траян — Рим, който посещаваме.

Това би могло да обясни и изключително голямото присъствие на надписи в римските градове — от тези в храмовете до цените в заведенията, от имената върху нашийниците на робите до „етикетите“ на амфорите, от надгробните камъни (дори в гробищата на робите) до писанията по стените и в публичните домове. Със сигурност не става въпрос за народ от неграмотни…

Управляващата класа също се отличава от тези в други времена. Сред аристократите е изключително разпространено владеенето на два езика — гръцки и латински. Налага се да напомним, че това е епоха, в която е достатъчен само един от двата…

С тези мисли преминахме през дългата редица колонади, които водят до важно място в Рим, особено сутрин — пазара.