Алберто Анджела
Един ден в древен Рим (20) (Всекидневие, тайни и любопитни факти)

9,55 ч.
Игрите на римляните

Игрите на децата

Под портика, между две колони виждаме няколко деца, които се забавляват. На какво ли играят римските деца? На топчета! Очевидно не използват сфери от стъкло или керамика, биха били твърде скъпи. Материала им го доставя природата — това са орехите. Играта, която наблюдаваме, е много проста. Едно след друго децата се опитват да уцелят отдалеч малки „пирамиди“ от орехи. Иска се да имаш добър мерник! Всеки сполучлив удар предизвиква викове сред малчуганите, които са обсебили тази улица, като са я превърнали в детска площадка. Други деца играят на сляпа баба. Игра, която става много весела сред тълпата навън, тъй като детето с превързани очи непрекъснато сграбчва погрешка минувачите, предизвиквайки бурен смях сред приятелите си. Малко по-нататък две момченца се правят на войници, като яздят пръчки…

Всичко това потвърждава думите на Хораций за детските игри — да се язди пръчка, е едно от най-разпространените забавления, както и да се завързват дребни животни (като плъхове и кокошки) към малки каручки или да се строят къщички.

Знаем обаче, че на римските деца не са липсвали и пумпалите, задвижвани от връвчици, играта на прескочикобила, люлката и криеницата. Всичко ли споменахме? Може би не. От балкона на първия етаж на сградата над нас момиченце наблюдава децата на улицата. Би искало да слезе при тях, но майка му не смее да го пусне в тълпата навън. Така то остава да си играе само със своята… кукла.

Куклите са много древно изобретение, което води началото си от праисторията. Но тази кукла е специална — тя е от теракота и има крака и ръце, които се движат. Оставаме поразени, когато откриваме, че още в римската епоха съществуват истински „Барби“ (pupae).

Играчки от този вид са откривани от археолозите многократно, преди всичко в гробовете на момиченца или отраснали девойки. Понякога са от слонова кост, понякога от дърво, някои имат много сложна система от стави по модела на Пинокио. Във всеки случай винаги имат гравирана модна прическа, която още на пръв поглед говори за епохата, в която са използвани.

Игрите на възрастните

Продължаваме пътя си и минаваме покрай нещо, което има вид на гостилница, където двама старци са заети с някакво странно занимание. Изглежда, че се карат, като жестикулират оживено. Когато се приближаваме, виждаме, че всъщност атмосферата е много спокойна. Разбира се и от няколкото клиенти, които стоят усмихнати наоколо. Двамата старци играят на micatio. Протягат напред ръката си и я опъват силно надолу, извиквайки едно число и показвайки всеки път няколко пръста. Целта, както знаем, е да се отгатне предварително сумата от пръстите, показани и от двамата играчи. Все пак ни поразява фактът, че играта е била позната в толкова далечна епоха^[1]. Това е истинска археологическа находка, древна, колкото предметите зад витрините на музеите. И тя не е единствената. По улиците на Рим се играе и се залага на ези-тура. Всъщност се казва navia aut capita, тоест „кораб или глава“, защото монетите имат от едната си страна главата на двуликия Янус, а от другата — нос на галера. С времето изображенията са се променили, но не и стигналата до наши дни игра с милиардите монети, хвърляни във въздуха в продължение на векове.

Друга, типична за улиците на Рим игра, която съществува и днес, е „чифт или тек“ (тук го наричат par impar). В действителност играта е малко по-различна, защото се състои в това, да отгатнеш броя на камъчетата, които противникът крие в ръката си.

Влизаме в гостилницата, като минаваме покрай двамата старци, които продължават да се забавляват. По-ниският, напълно плешив и с много дълъг нос, е наистина развълнуван — при всяка извикана цифра започва да плюе. Другият обаче е невъзмутим, лицето му е като от дърво, набраздено с хиляди бръчки, а косата му е като четина. Държи очите си полузатворени и ритмично движи ръката си, обявявайки всеки път различни цифри.

Има един много хубав израз, произлязъл от тази игра. В Рим от времето на Траян ще ви кажат, че еди-кой си човек „е толкова честен, че с него може да се играе на micatio на тъмно…“.

Вътре в гостилницата забелязваме завеса, би трябвало това да е задната част на заведението. Но тогава защо оттам се чуват толкова викове и възбудени гласове? Приближаваме се и отместваме пердето. Влизаме в малка зала. Това е казино! В средата има маса с насядали около нея мъже, които играят на зарове. Изглежда, играта е важна. При всяко хвърляне собственикът отбелязва резултатите, като чертае дори линия върху ръба на стената.

Но не е ли забранен хазартът? Да, забранен е. Както и залаганията (извън Циркус Максимус и Колизеума). Законът е ясен — наказанието е глоба, четири пъти по-голяма от мизата. Освен това римското право не признава дълговете при игрите, така че никой адвокат не може да ви помогне да си възвърнете загубените на хазарт пари.

Независимо от това тук всички играят… На практика, въпреки че законът осъжда залаганията и хазартните игри, властите си затварят очите и не упражняват особен контрол. Достатъчно е да не извършваш нарушението посред бял ден, както тук, в задната част на тази гостилница. Мястото е наистина същото като тези, които се виждат във филмите за играчи на покер. Картите за игра ще се появят чак след много векове. Заровете (tesserae) прекрасно ги заменят.

Огромни суми са пропилени с тази игра. Много хора са намерили смъртта си заради нея. Съществуват дори фалшиви зарове. Един такъв е закован на стената и сякаш напомня, че тук не се мами. Приближаваме се с любопитство, за да го разгледаме по-добре — отвътре е кух и има две тапи, които да маскират трика. Отвън изглежда съвършен. Но на една от вътрешните стени е прикрепено парче олово, така че зарът да застава най-често на тази страна. Собственикът и неговите приятели трябва да са се досетили. Кой знае какво е станало с мошеника. Няколко малки петна и неизчистени добре пръски в кафяв цвят в един ъгъл на помещението ни карат да предполагаме как е свършило всичко…

Дискретно се приближаваме до масата. При всяко хвърляне мъжете крещят и проклинат. Участват по два, три или четири зара според игрите, като се използва керамична чашка (fritillus). Тя има странно краче: прилича на чаша със столче с отчупена основа. Така че трудно застава права и пада, ако бъде докосната дори и съвсем леко. Може би това е начин да се избегне някой да постави вътре фалшив зар, без да бъде видян…

Основното правило е известно — сумират се точките от страната на зара, обърната нагоре. Променят се обаче имената на различните видове получени комбинации. Когато всички зарове показват 1, наистина неуспешно хвърляне, това е „кучешка точка“. Ако обаче всички показват най-високото число, значи е излязла „точката на Венера“.

По края на масата са струпани малки купчинки пари от бронзови сестерции и denarii от сребро. Игрите са сериозни. Но нека обърнем внимание на хазартната треска, която поглъща римляните. Наистина е удивително — в Рим всички играят или залагат. И не говорим само за простолюдието. Известен е случаят на Август, който губел до 200 000 сестерции (400 000 евро) само за един ден. Ако живееше в съвременната епоха, този велик мъж от римската история щеше да бъде подложен на лечение. Неговото е било истинска болест — когато канел гости в дома си, давал на всеки от тях торбичка с по 25 сребърни денария, за да може да играе (като често разпределял собствените си печалби, за да продължава играта!)…

Напускаме заличката. Виковете са станали прекалено високи, напрежението много голямо, обстановката може да стане опасна.

Когато излизаме, заварваме двамата старци все още шумно да се забавляват с играта си. Малко по-настрани забелязваме двама войници, които са седнали на една маса и са започнали играта на дванайсетте черти (duodecim scripta, много подобна на нашата табла). Друго забавление, много обичано от римляните.