Алберто Анджела
Един ден в древен Рим (41) (Всекидневие, тайни и любопитни факти)

24,00 ч.
Последна прегръдка

Вече сме сами на улицата. Около нас Рим спи. Кой в своята луксозна спалня, увит в завивките. Кой на някакъв прост сламеник по високите етажи на insulae. Кой на земята, в коридора на нечий domus.

Пред нас се открива широка улица с много дюкяни в редици от двете й страни. В този час на нощта те са затворени с масивни дървени капаци, забити в пода и снабдени с тежки катинари. Като вдигнем поглед, забелязваме, че около нас са само черните силуети на insulae, които се извисяват в покритото със звезди небе. Сякаш сме в тъмен каньон с небесния свод отгоре.

Докато вървим по улицата, наоколо цари нереална тишина. Тишина, нарушавана само от шума на водата на квартална чешмичка на десетина метра от нас. Ромонът й единствен ни прави компания.

Странна е тази тишина. Преди всичко настъпва рядко. Намираме се в центъра на град с милион и половина жители. Обикновено нощта е времето на доставките в магазините с тътена на металните обкови на колелата на каруците върху калдъръма, виковете, цвиленето на конете, неизбежните ругатни… И точно тези шумове идват отнякъде в далечината. Лаенето на куче им отвръща като ехо. Рим никога не спи.

Пред нас улицата се разделя в кръстопът. И точно в средата му забелязваме фигура, която ни наблюдава мълчаливо. Тя е права, с дълга светла дреха и с полуразтворени ръце, сякаш иска да ни посрещне и притисне до себе си. Обзети от любопитство, правим още няколко крачки. Чак тогава я разпознаваме. И забелязваме, че не гледа към нас.

Погледът й е насочен към много далечен хоризонт, като на човек, потънал в дълбок размисъл. Бледата светлина на луната разкрива широко лице със снежнобял цвят и едва загатната усмивка. Жената има лента около челото и събрани коси, но няколко кичура лукаво падат върху раменете й. Внезапен порив на вятъра вдига вихрушка прах около нея, но косите й не помръдват. Не биха и могли — те са от мрамор. Както и голите й ръце и хилядите гънки на дрехата й. Скулпторът, който я е изваял, е използвал изключително ценен мрамор, като е уловил в камъка едно от най-почитаните от римляните божества. Това е Матер Матута, „милостивата майка“, богинята на плодородието, на „началото“ и на зората…

Така завършва един ден в императорски Рим. Един обикновен ден, отпреди почти две хиляди години.