Алберто Анджела
Един ден в древен Рим (36) (Всекидневие, тайни и любопитни факти)

15,00 ч.
Влизаме в Колизеума

Началото на следобеда е. Много римляни смятат, че това е най-подходящото време за представления в Колизеума. След лова сутринта и публичните екзекуции на обяд сега се преминава към най-чаканите събития в „програмата“ — munera, тоест сраженията на гладиаторите.

Трудно е да се опише усещането, което човек изпитва пред внушителните очертания на Колизеума. Днес, в съвременната епоха, туристите и жителите на Рим са свикнали с неговия „счупен“ силует. Но в действителност става въпрос за руина, за останки, за „намалена“ версия на онова, което е бил някога — отвън липсва почти половината от най-външния му пръстен, а вътре са останали само големи тухлени ребра. Няма го поразителното въздействие, което оказвали стъпалата от снежнобял травертин, арената, статуите между арките, голямата ложа на последния ред, там горе във висините. Да не говорим, разбира се, за атмосферата, създавана от знамената, цветовете на тълпата, виковете на зрителите… Днес е останал само скелетът на този огромен амфитеатър. И въпреки това всяка година почти четири милиона туристи искат да го видят и да влязат вътре в него, пренебрегвайки други места и музеи. Жестокото очарование на това място все още е непокътнато. Но какво впечатление е правел тогава? Опитваме се да разберем.

Накъде да вървим, ни показва един пекар. „Тръгнете по Clivus Pullius. Продължете след кръстовището по Clivus Orbius и после наляво — там на ъгъла има една popina. Тръгнете по Vicus Sandaliarius — ще ви изведе право на Колизеума. Не може да го отминете…“ После, покрит целия с брашно и като си почиства ръцете с влажен парцал, влиза отново в дюкяна си, за да пече други хлябове…

Упътването е вярно. Сега сме навлезли във Vicus Sandaliarius. Улицата е тясна, с много високи сгради. Макар сянката да ни пречи да виждаме добре, пред очите ни внезапно се разкрива необичайна гледка. В дъното на този градски „каньон“ в невероятен контраст с тъмните сгради проблясва внушителна структура, позлатена, огряна от слънцето.

Полека-лека, докато напредваме, черните стени на постройките, които й служат за рамка, сякаш се разтварят като завеса. Блестящата структура е огромна статуя, която се извисява на площада — това е статуята на Нерон от позлатен бронз, Colossus Neronis. Отвъд нея като планина се издига Колизеумът. Естествено, виждаме само един негов „резен“, оформен от каньона на сградите, но и той е нещо неописуемо. Изглежда така, сякаш е част от хоризонта и е още по-висок от заобикалящите го сгради.

Излизаме от Vicus Sandaliarius и се спираме поразени. Колизеумът е там, пред нас, изключително бял със своите безкрайни тъмни арки, големите окачени щитове, цветните ленти, които се полюляват на вятъра. А на върха — короната от гъсто наредени един до друг колове.

Много по-различен е от това, което познаваме. Тъй като е „цял“, изглежда много по-висок, по-„вертикален“.

Необичайни са статуите, поставени в средата на всяка арка. Това са скулптури на божества, герои, легендарни или реални фигури от историята на Рим, дори орли… Всички са оцветени и приличат на часови, които стоят на пост пред охраняван обект. Затова усещането е, че се намираш пред крепост или храм. Със сигурност не пред място за представления.

Хората по улиците, свикнали да го виждат там, сякаш не го забелязват. И все пак той е нещо „скорошно“ в историята на Рим. Годината е 115 сл.Хр., периодът на най-голямата римска експанзия, а Колизеумът съществува едва от трийсет и пет години… Юлий Цезар никога не го е виждал, нито Август, Тиберий, Клавдий, Нерон… Пожелал да го издигне император Веспасиан. И знаете ли къде? Вътре в прочутия Domus Aurea, императорската резиденция, построена от Нерон в центъра на града.

След известния пожар Нерон пожелал да отнеме от града огромно „пространство“ за частните си нужди. Така създал нещо като свое луксозно ранчо в сърцето на Рим… То се състояло от няколко двореца, няколко градини, гори с лопатари и дори голямо водно огледало с лебеди. След смъртта на Нерон Веспасиан решил да върне това пространство на римляните. Хрумнала му гениална и символична идея: да изпразни огледалото и да използва мястото, за да постави там основите на Колизеума, най-големия амфитеатър, строен някога, посветен на народа на Рим.

Единственият спомен от вилата на Нерон, останал в епохата на Траян, е огромна статуя от позлатен бронз. Сега стоим точно в краката й. Тя представлява атлетическо тяло и голотата й е някак героична. Някога е имала лицето на Нерон, но след смъртта му и след сериозната намеса на „пластичната хирургия“ главата й е на бога слънце Хелиос с корона от лъчи.

Всичко, което виждаме, е произведение на гръцкия скулптор Зенодор. И то какво произведение!

Статуята е висока над 30 метра, тоест повече от десететажна сграда… Римляните винаги са я наричали „Колоса на Нерон“. Любопитно е да се знае, че Колизеумът дължи името си тъкмо на този гигант, който се издигал до амфитеатъра. Това е „прякорът“, с който римляните са го нарекли и който е заменил официалния и може би твърде строг „Флавиев амфитеатър“. Въпреки че, за да бъдем честни, думата „Колизеум“ се появява написана за първи път едва през Средновековието…

Голяма част от сградите, които ни заобикалят, обслужват Колизеума. Те са свързани с вътрешните помещения на амфитеатъра, от склада за оръжията на гладиаторите до този за декорите и уредите. Вероятно съществуват и малки зоологически градини, където временно да се пазят животните, а и нещо като болница за лекуване на ранените. Освен това има „казарма“ за гладиаторите, все още видима в днешно време, с много помещения и малка арена за тренировки. Тя се нарича Ludus Magnus и е свързана с амфитеатъра с подземен коридор. Изобщо спокойно може да се говори за цял „квартал от сервизни помещения“ около Колизеума.

От тълпата в амфитеатъра се надига тътен и ятото гълъби, накацали най-горе на стените му, бързо отлита. Нещо се е случило на арената и е предизвикало ентусиазма на зрителите… Тръгваме натам. Все едно, че се приближаваме към огромен леден блок, изплувал от дълбините. Той е съвсем бял, целият покрит с травертин.

Колизеумът се издига срещу нас със своите почти 50 метра височина. Разделен е на четири нива — на първите три в 80 огромни арки са разположени статуи, по-големи от човешки ръст. За изграждането му били необходими цели 100 000 кубически метра травертин, докарани от кариерите Albulae близо до Тиволи, извън Рим, по направен специално за случая път, широк 6 метра.

Флавиевият амфитеатър съществува, както знаем, от две хиляди години, а е построен за по-малко от десет! Как е било възможно това? С един добре отработен трик — инженерите на Веспасиан са повтаряли до безкрайност нещо, което са знаели да правят много добре, тоест арката. Все едно, че са поставяли един върху друг няколко акведукта… По този начин тежестта на конструкцията се разпределя съвършено върху повърхността на земята.

Ако пирамидите са „пълни“ (с каменни блокове), Колизеумът е „празен“ и носещата му конструкция се състои практически от умело преплетени арки. Проектът бил толкова добре измислен и реализиран, че амфитеатърът все още е запазен въпреки ограбванията, щетите, нанесени през Средновековието, въпреки земетресенията…

Когато се приближаваме, забелязваме една от хитростите, използвана от римските архитекти. Травертинът не позволява да се извайват до съвършенство елементите, защото е много порьозен, с много кухини, което го прави неподходящ за изработване на дребни детайли. Затова архитектите никога не „довършват“ паметниците от травертин — колоните на амфитеатъра например са едва „остъргани“ и имат вид на „незавършени“. Следователно трябва да се любуваме на произведението отдалеч и да се дивим на огромните му размери. В известен смисъл по-малко качество, но по-голямо количество… Така е с Колизеума, но и с театъра на Марцел и т.н.

Ускоряваме ход. От тълпата се носи нещо като непрестанно ехо, подобно на шума на морето, когато се приближаваме към някой плаж. Като вълна, която се разбива на брега. Усещането е, като че ли Колизеумът е „жив“, пулсиращ, изпълнен с жизнена сила. Сякаш крещи, притегля ни. Продължаваме напред като хипнотизирани. Колкото повече се приближаваме, толкова по-високо се извисява грамадата му.

Внезапно се появяват тъмни облаци и блясъкът на мрамора му угасва. Сега амфитеатърът придобива много по-мрачен облик. Оттук, отдолу, наподобява издигаща се в небесата Вавилонска кула с ревящите вътре хора, които насърчават смъртта. Никое място на света не прилича на него.

Не се плаща билет, входът е свободен, въпреки че е нужно да имаш нещо като „покана“, без която няма да те пуснат. Това е „карта“ от кост с издълбано върху нея не само мястото, където да седнеш на стъпалата, но и сектора и „вратата“, от която да влезеш. Над всяка арка има номер, от I до LXXVI (1–76). На нашата карта той е LV (55). Служител я проверява и ни пуска да влезем.

Озоваваме се в голям коридор със сводест таван. Светлината е естествената, тя влиза през външните арки. Всички дъги са украсени с шарени гипсови елементи — прекрасен калейдоскоп от цветове, човешки и митологически образи, геометрични фигури и архитектурни ракурси… Струва ти се, че се намираш в императорски дворец, а не в обществена сграда. Чуват се викове, смехове, кавги. Около нас е пълно с хора. Освен непрекъснатото движение на зрителите има продавачи на възглавници за стъпалата или на закуски: печени питки, маслини, риба, стафиди, череши, пиноли (борови семена, чиито костилки са намерени от археолозите в канализацията) и т.н.

Но има и други персонажи, типични за тази „фауна“ във вътрешността на Колизеума и в определен смисъл модерни. Това са „букмейкърите“. Групички хора се спират в ъглите, някои вдигат ръка, показвайки цифра, други крещят, трети правят знак, че цифрата е прекалено висока, някои тичат надолу по стълбите, за да настигнат тези малки групи и да заложат на победителите в следващите срещи на гладиаторите…

Това явление не трябва да се омаловажава — залаганията за битките са една от носещите колони на целия „спектакъл“. Така, както става днес с бокса или с конните надбягвания и въобще вече с всички видове спорт. Има шампиони, претенденти… а вероятно и много уговорени срещи.

Между два пиластъра забелязваме стълби, по които се качват хора. Ето го и нашия сектор. Тръгваме след другите. Структурите на Колизеума са наистина впечатляващи. Веднага се разбира защо публиката успява да се изтегли толкова бързо — благодарение на ефикасната система от рампи и коридори. Заедно с нас се качват само мъже. Това е сектор, забранен за жени.

На върха на последната рампа забелязваме светлината на небето — тя трябва да ни отведе към стъпалата. Името, дадено на тези изходи, е наистина специално и те кара да си представиш потока от зрители, който преминава през тях: vomitoria^[1]…

Почти стигнахме. Имаме чувството, че излизаме от тунел. Шумът на тълпата става все по-силен, непрекъснато нарастващ грохот…

Ненадейно се озоваваме навън, на трибуните. Дъхът ни спира от гледката, която се разкрива пред нас — изкуствена „равнина“, широка и дълбока като фуния, напълно покрита с хора. Сигурно са 50, 60, 70 000. Викат, крещят, вълнуват се. Приличат на карнавални конфети, толкова са цветни. Единственият образ, с който можем да сравним това място, са кръговете на ада, описани от Данте.

Побутвани сме напред от баща и син, които вървят зад нас. Намираме мястото си благодарение на номера, издълбан върху травертина.

В момента се извършва последната публична екзекуция. Някакъв мъж тича, преследван от мечка. Успял е да се освободи от кола, за който е бил завързан. Това неочаквано развитие забавлява много зрителите. Известно време мъжът се движи на зигзаг, после отново започва да бяга и се отправя към една от мрежите, които служат за ограда на арената. Мечката е почти зад него, но той със скок успява да се качи на мрежата и от публиката се разнася силен вик. Явно отчаянието му дава сила. Катери се, като се вкопчва в мрежата и ту отпуска хватката, ту отново я стяга… Стига до върха — ще може ли да се прехвърли отвъд?

Над мрежата е поставено нещо, което прилича на елегантно бяло уплътнение, подобно на цилиндрична възглавница. Точно там, на крачка от спасението, мъжът преустановява бягството си и започва да се суети. Опитва се многократно да сграбчи тази голяма „наденица“, но всеки път се отдръпва. Какво става? Вглеждаме се по-добре и забелязваме, че става въпрос за руло от слонова кост, което се върти около оста си и не може да бъде здраво обхванато. Това е една от системите за сигурност, предотвратяваща бягствата на животни и осъдени. Човекът отчаяно продължава да се опитва, но напразно. Все пак засега мечката, изправена на задните си крака, не успява да го улови. Хората се смеят. От тази ситуация няма изход — мъжът стои неподвижно, държи се за мрежата и за една от многото слонски бивни, забити покрай поддържащите колове. После изведнъж се сгърчва — веднъж, два пъти. В хълбока му са се забили две стрели. Изпратени са от стражите, застанали на пост вътре в своите ниши. Ударите са точни, добре премерени и са пробили белия му дроб. Мъжът отпуска едната си ръка. Сега се държи само с другата. Трета стрела го пронизва и мъжът пада обратно на арената сред виковете на зрителите. Мечката веднага се хвърля върху него и с едно замахване на лапата си го убива… Тълпата ликува.

Ликува и нашият съсед и като се обръща към нас, едва що пристигнали, ни обяснява, че става въпрос за убиец — убил магазинер, за да му открадне едва 15 сестерции. Цената на една туника…

С този последен труп завършват екзекуциите за днес. Служителите повеждат мечката към една от малките странични порти. Други почистват арената, покрита с локви кръв. С чувство на отвращение забелязваме, че точно под нас събират останките на жена, разкъсана от лъв. На малка каруца натоварват тялото, което се огъва неестествено. На няколко метра оттам прибират една ръка, малко по-нататък — крак, отчасти оглозган… Друг служител, по-далеч, взема нещо и се връща към колата. Прилича на чанта. Не, държи за косата главата на жената… Хвърля я в каруцата със замах, сякаш е торба с картофи. За миг виждаме русите коси да се развяват за последен път. Дори съседът ни прави гримаса, издаваща ужаса му…

Думите на богослова Григорий Назиански, живял през IV век сл.Хр., предават атмосферата на тези буквално нечовешки представления. Тук публиката, която се състои от иначе нормални хора, изпитва някакво френетично, садистично, самоподхранващо се удоволствие. Мястото, обстоятелствата (публична екзекуция), изглежда, могат да обяснят отсъствието на всякакви морални задръжки, каквито са присъщи на голяма част от зрителите в ежедневието.

Богословът казва, че ако някой се спаси от зверовете, публиката протестира, сякаш е била измамена и си е загубила времето: „…когато човек е захапан, когато крещи и се гърчи, в очите им вече няма милост и всички с радост силно ръкопляскат, ако видят да струи кръв“.

Сега на арената се появяват акробати, които изпълняват забавни номера. Но малцина ги гледат. Всъщност това е пауза и много хора стават, разговарят, някои отиват да пият вода от чешмите, каквито има на всички етажи на Колизеума, докато други слизат през vomitoria към тоалетните на долния етаж.

Възползваме се, за да хвърлим един технически поглед на Колизеума — конструкция, от самото начало замислена като място, предназначено само за представления.

Любопитни факти

Тайните на Колизеума

Колизеумът не е кръгъл, а елипсовиден, за да може да събира повече хора. Освен това стъпалата му са под наклон от 37 градуса, така че осигуряват прекрасна видимост от всяка точка. Те са от мрамор и са ослепително бели, но не може да се сяда навсякъде. Както на нашите стадиони, има различни сектори. Долният пръстен, този, който е по-близо до арената, е запазен за по-важните посетители: сенатори, весталки, жреци, магистрати. Над него се намира секторът за конническото съсловие. После този за занаятчиите, търговците, официалните гости и т.н. Още по-нагоре, отделени с пътека, по която има ниши със статуи, са местата за народа. В най-високата част на Колизеума седят жените, за да се избегне, както се казва, „промискуитетът“. Последният сектор, истинска голяма дървена лоджия, която минава по целия „ръб“ на постройката, е също за простолюдието. С една дума, амфитеатърът обобщава символично (и в обратен ред) социалната пирамида на Рим — колкото по-надолу се слиза, толкова по-високо е социалното положение…

Сред услугите за публиката освен чешмичките (има стотина), разположени на равни разстояния във вътрешните коридори, има и любопитни изненади — може например да ви напръскат с благоуханни течности: вода с розова есенция, шафран и др.

Покривната система на Колизеума е не по-малко невероятна от всичко останало. На върха има корона от 240 грамадни кола. От тях тръгват също толкова дълги въжета, които държат голям централен пръстен, разположен на около четирийсет метра от основата. Върху тази паяжина от въжета се разгъват (като килими) платна, вероятно от тънък лен, които се събират при пръстена. Така се създава покривало, направено от дълги парчета плат, които предпазват публиката от слънцето (в Рим то може да бъде наистина непоносимо). В центъра остава голям кръгъл отвор, също като в Пантеона, но предназначен за този „храм“ на игрите…

Като се имат предвид размерите на покривалото, пръстена, въжетата, както и съответните макари, се стига до обща тежест, която според най-новите пресмятания е равна на около 24 тона, тоест по 100 килограма на кол. Затова не трябва да ни учудва, че цялото устройство е управлявано от моряците от военната флота на град Мизенум. В действителност то трябва да е в състояние да посрещне освен сезонните ветрове, духащи в Рим, и силните възходящи течения, които „котловина“ като Колизеума, изпълнена с хора, може да създаде. В този смисъл амфитеатърът напомня малко на платноход.

Сравнението с плавателен съд подхожда добре и на арената, но по друг начин. Тя е дълга 75 метра и широка 44. Както се знае, под слоя пясък Колизеумът „продължава“ още 6 метра надолу с подземни етажи. За да покрият арената с дървен под, римските инженери измислили система от греди, обшивки и ребра, много подобни на тези на лодка. Като се има предвид, че дървената повърхност е и леко издута, за да позволи да се изтичат дъждовните води встрани, където се събират от система от отходни канали и водоскоци, терминът „обърната лодка“ обяснява добре структурата и здравината на арената.

Но какво има под тази дървена плоскост? Там е истинската душа на Колизеума. Както театъра, и той има кулиси, но вместо да са встрани, те са под повърхността. Съществуват сведения за истински специални ефекти с изкуствени китове, появяващи се изведнъж на арената — когато си отваряли устата, от нея излизали 50 мечки. В други случаи постепенно се показвали богати декори с много скали и дървета.

Под пясъка и дървения под има два подземни етажа с коридори, стълби и стаи, оръжия, клетки за лъвове, за осъдени и т.н. Благодарение на специални наклонени плоскости става възможно на арената да се появяват всякакъв вид декори, като се използват макари, разположени на стратегически места. Товарни асансьори изкачват нагоре гладиаторите и зверовете. Всички тези устройства позволяват да се постигнат зрелищни ефекти, като едновременното излизане на „сто лъва, чието ръмжене било толкова силно, че заглушило за миг цялата публика на Колизеума“.

Наличието в подземията на противопожарни стени разкрива една от опасностите, които грозели тези тъмни помещения, където на слабата светлина на лампите се трудели роби, реквизитори, укротители, треньори на гладиатори и т.н.

Първоначално тези подземни нива не съществували и е почти сигурно, че арената била наводнявана, за да се провеждат „морски“ битки или надбягвания в плитка вода на коне и колесници.

Организацията на представленията била желязна — само така били възможни подобни грандиозни спектакли с огромен брой участници. Когато през 80 г. сл.Хр. Колизеумът бил тържествено открит от Тит, наследник и син на Веспасиан, били убити 5000 зверове за 100 дни!

Нещо, което обаче конкретно ни засяга във връзка с изследваната от нас епоха, е честването на победата на Траян над даките. Тогава Колизеумът действал без прекъсване в продължение на 120 дни, по време на които били убити цели 11 000 диви животни и 10 000 гладиатори…