Кристин Хана
Палитра от чувства (9)

Глава 9

На следващата сутрин Роза тъкмо довършваше миенето на чиниите от закуската, когато телефонът иззвъня… и продължи да звъни. Тя се намръщи, слезе по стълбите и извика на доктор Лиам да отговори.

В другата стая се включи телефонният секретар и Роза замръзна, щом чу гласа на дъщеря си. За един кратък миг я обхвана надежда… после разбра, че е само запис.

— Роза, там ли си? Вдигни, по дяволите. Аз съм, Лиам.

Тя метна мокрия парцал през рамо и се спусна към кухнята да се обади.

— Hola — каза тя, леко задъхана.

— Децата отидоха ли на училище?

— Si. Брет тъкмо тръгна.

— Добре. Ела в болницата.

— Микаела…

— Все така е. Само побързай. — Той помълча, после добави: — Моля те, Роза, побързай.

— Тръгвам.

Той дори не каза „Довиждане“, преди сигналът „свободно“ да записука в ухото й.

Роза откачи набързо ключовете на колата си от куката до телефона и грабна чантичката си.

Навън прехвърчаше сняг, слабо, но достатъчно, за да принуди една стара жена като нея да кара бавно. По целия път през града и после до болницата тя се опитваше да си дава надежда, но по гласа на доктор Лиам си личеше, че е разстроен. Той беше много силен и сдържан човек и такова вълнение у него плашеше. Беше посрещнал спокойно вече толкова много лоши новини.

Тя паркира на едно от свободните места за посетители и взе палтото си. Едва тогава осъзна, че още носи на рамото си мокрия парцал за чинии… и че тази сутрин още не беше сплела косата си. Щеше да изглежда като откачена стара сврака с бялата си коса, стърчаща на всички страни. Жена като нея, стара и неомъжена, не можеше да си позволи да изглежда толкова зле.

Сплете косата си, докато пресичаше паркинга. Нямаше да стои сплетена без ластиче, но беше по-добре от нищо.

Тя премина бързо през болницата. Спря пред затворената врата на Микаелината стая, пое дълбоко дъх и отправи кратка молитва към Девата, после отвори вратата.

Всичко изглеждаше както преди. Микаела лежеше в леглото, тази сутрин по гръб. Лъч слънчева светлина се прокрадваше през открехнатите завеси и очертаваше жълта ивица върху покрития с линолеум под.

Лиам седеше на стола до леглото. Носеше вчерашните дрехи — панталони в цвят каки и черен пуловер, само че сега дрехите изглеждаха толкова омачкани, сякаш някой ги беше тъпкал. Уморените му очи бяха оградени от тъмни сенки.

— Спал си тук тази нощ — каза тя, като смръщи вежди. — Защо… — Погледът му беше толкова студен и чужд, че тя прекъсна думите си наполовина. — Доктор Лиам?

— Джулиан Тру.

Роза онемя. Хвана се за металната тръба на леглото. Ако не се държеше за нещо, със сигурност щеше да падне. Чувстваше краката си като размекнато масло.

— Perdón?^[1]

— Чу ме. Казах името му.

Тя вдигна трепереща ръка към гърдите си.

— Защо…

Гърлото й беше пресъхнало, не можеше да се насили да каже нито дума. Пусна металната тръба, посегна към каната върху масата до леглото и си наля чаша вода. Изпи я на три големи, неженствени глътки, после върна чашата на масата. Не гледаше Лиам.

— Защо ми казваш това име сега?

— Миналата вечер, докато търсех роклята на Микаела, намерих калъфка за възглавница, скрита в дрешника. Беше пълна със снимки и изрезки от вестници… имаше и голям диамантен пръстен. — Той стана от стола и се приближи към нея. — Знаех името му, разбира се, всички го знаят, но то не ми говореше нищо.

Тя се усмихна насила.

— И ти трябва да си обичал някоя жена преди Микаела.

— Не и Шарън Стоун.

Най-после тя го погледна.

— Забрави го, доктор Лиам. Това не е новина. Ти знаеше, че е била женена.

— Уотъргейт не е новина, Роза. Това е нещо друго — знаеш ли как разбрах?

— Как?

— Казах името му на Микаела. Само това, само името и тя примигна. Е, може да не значи нищо, но след всички тези седмици, би било твърде странно съвпадение, не мислиш ли?

Тя примигна.

— Да.

Видя как гневът бързо изчезва от очите на зет й. Без него той изглеждаше стар, уморен и уплашен.

— През цялото това време — каза тихо той — аз й говорех, държах я за ръката, решех косата й, пеех й любовни песни. Защо? Защото ти ме накара да вярвам, че любовта ще стигне до нея. Но не моята любов я достигна, Роза. Нито пък твоята. Това беше просто името на един мъж.

— Madre de Dios^[2]. — Тя отново се вкопчи в леглото и се загледа в спящата си дъщеря. — Микита, чуваш ли ни, querida^[3]? Мигни, ако ни чуваш.

Лиам въздъхна.

— Чува ни, само че не сме й казвали каквото трябва.

Роза искаше да си запуши ушите. Не искаше да чуе това, което Лиам щеше да й каже, и въпреки това не можа да не попита.

— Какво мислиш, че трябва да й кажем?

Лиам се доближи отстрани до нея, толкова близо, че тя усети топлината на тялото му.

— Може би не за нашата любов към нея. Може би за нейната любов… към него.

— Недей…

— Искам да й говориш за Джулиан. Разкажи й всичко, което знаеш за тях. Припомни й колко много го е обичала. Може би това ще й помогне да се върне при нас.

Тя се обърна и се взря в него. Чувстваше как устата й трепери, така трепереха и ръцете й, но не можеше да се овладее.

— Това е много опасно.

— Повярвай ми, ако тя се събуди заради Джулиан…

Той прокара ръка през провисналата си коса и затвори очи.

Роза можеше само да си представи колко много е наранен, този толкова добър човек, който обичаше така силно. Помисли си, че ако се заслуша много внимателно, ще чуе как сърцето му се къса.

— Става въпрос за живота й — каза той най-сетне. — Трябва да направим всичко, за да достигнем до нея.

Роза искаше да има сили да откаже.

— Ще се опитам да й кажа коя е била и кого е обичала, но само ако ти винаги помниш, че тя е омъжена за теб.

Той сякаш щеше да каже нещо, накрая се обърна и отиде до прозореца.

Тя се загледа в него.

— Няма да стоиш в стаята, докато й говоря, нали, доктор Лиам? Това много ще те нарани.

Той не се обърна. Когато успя да проговори, гласът му беше нисък и дрезгав, сякаш не беше неговият глас.

— Ще остана. Мисля, че е време да се запозная с жената, която обичам.

 

 

Роза застана до леглото, вкопчена в сребърното медальонче със свети Христофор на врата й.

Бавно затвори очи.

Вече петнайсет години не си беше позволявала да си спомня онези дни. Така мислеше за тях — онези дни — когато той се беше втурнал като свеж бриз в задушния им живот и беше променил всичко.

Едва сега си даде сметка, че спомените винаги са били толкова близо. Някои неща никога не се забравят, някои хора си остават същите.

Тя извади от паметта си образа на Микаела — двайсет и една годишна, с ясни кафяви очи, дълга черна коса, трепетно цвете в напечения от слънцето, самотен земеделски градец, където работниците емигранти живееха по осем в стая в бараки без водопровод. Градче, където разделителната линия между „добрите“ хора и мексиканците беше вградена в цимента. А Микаела — незаконородена полумексиканка — не беше добре дошла в нито един от двата свята.

Беше през най-горещите дни на лятото, оня ден, когато той дойде в живота им. Микаела тъкмо беше завършила втората и последна година в местната гимназия. Беше спечелила стипендия за Западния университет на Вашингтон в Белингъм, но Роза знаеше, че дъщеря й иска нещо повече.

Кеймбридж. Харвард. Сорбоната. Това бяха университетите, към които се стремеше Микаела, но и двете знаеха, че момичета като нея не отиват там.

Роза беше виновна за това, че Микаела се чувстваше толкова самотна, докато беше малка. Години наред очакваше баща й да я признае официално за своя дъщеря. После дойдоха мрачните, сърдити години, когато мразеше и него, и белите му деца, годините, когато пишеше гадости за него в женските тоалетни из целия град, когато се молеше на Бог поне веднъж русата му синеока дъщеря, която беше водачка на мажоретките, да разбере какво значи да искаш. С времето и това отмина и Микаела се потопи в още по-дълбока самота.

Тя мечтаеше да отиде някъде, където няма повече да е копелето на мексиканската сервитьорка. Казваше на Роза, че й е омръзнало да гледа живота на другите през мръсни прозорци.

Работеха в закусвалнята, тя и Микаела, в края на дълга смяна в горещия следобед…

— Микита, тази маса ще изчезне, ако продължиш да я търкаш още.

Микаела хвърли парцала на масата. Той падна със звучно „пльос“ върху осеяната с точки жълта пластмаса.

— Знаеш, че господин Грубер обича масата му да е чиста, мамо, а той ще дойде на обяд всеки миг. Ще кажа на Джо да започва сандвича му с месо…

Думите на Микаела потънаха в силен гръмотевичен шум, подобен на първия тътен на земетресение. Зад барплота в малката кухня на закусвалнята Джо вдигна глава от грила.

— Какво, по дяволите, е това? — изръмжа той, като изтри уста с опакото на ръката си.

Микаела изтича до голямата витрина, която гледаше към улица „Браунлоу“. Беше по пладне през първата седмица на юли и всички витрини изглеждаха посърнали и напукани от жегата. Беше толкова горещо, че никой не се показваше навън.

Шумът се приближи и стана по-силен. Прахът от пустата улица се вдигна в плътен кафяв облак, помете изсъхналите листа с потъмнели краища и ги завъртя като вихрушки във въздуха.

Три сребристи хеликоптера се стрелнаха над покривите като куршуми на фона на синьото небе, после се скриха от поглед зад дрогерията на Бенет. Настъпи странна тишина, витрината спря да трепери.

От прашната вихрушка като от сън изникна лимузина — черна, гладка, невероятно блестяща в мръсната жега. Нито една кола не можеше да стигне толкова чиста в Санвил, не и ако караше по черния път от Якима. Тъмните огледални стъкла хващаха отраженията на уморения град и ги връщаха обратно.

Микаела се наведе и се притисна по-близо до стъклото. Оранжевият полиестер на униформата прилепваше към кожата й. Над главата й бавно се въртеше вентилаторът с дървени перки, който успяваше само да разпръсне равномерно миризмата на препечен бекон.

Три лимузини минаха пред кметството и спряха. Никой не слезе, а двигателите продължаваха да работят. От ауспусите лениво се стелеше сив дим.

Един по един, от магазините наизлязоха хора, застанаха скупчени на тротоарите и започнаха да обсъждат, сочейки колите, които в това градче бяха чужди и неочаквани като космически кораби.

Роза и Микаела се притиснаха една до друга в тясната врата на закусвалнята.

Изщрака ключалка и тълпата притихна, после вратите се отвориха, всичките изведнъж, като огромни, лъскави бръмбари, които разтварят крилата си. Един след друг от колите излязоха странни мъже в черни костюми и тъмни очила. После се появи той.

Тълпата трепна, когато го разпозна.

— О, Боже мой, това е Джулиан Тру — прошепна някой.

Той стоеше с небрежната, естествена елегантност на човек, който е свикнал да го зяпат непознати. Висок и слаб, с дълга, изсветляла от слънцето коса, покриваща половината от лицето му, той изглеждаше като разбунтувал се ангел, низвергнат от небесата. Носеше широка черна тениска и протрити джинси „Ли вай“, срязани на коленете. Синята боя на плата отдавна беше избледняла до сивкаво бяло.

Тълпата се люшна към него с викове. От суматохата се издигаше едно име.

Джулиан Тру… Той е… Джулиан Тру в Санвил.

После започнаха молбите: „Тук! Подпишете ми ризата… бележника… салфетката“.

Роза се обърна да прошепне нещо на Микаела, но думите заседнаха в гърлото й. Дъщеря й сякаш беше… хипнотизирана. Микаела отстъпи в закусвалнята и се огледа. Роза знаеше, че дъщеря й вижда напукания под, нащърбените абажури, неизбежния пласт мазнина, който полепваше навсякъде. Гледаше закусвалнята през очите на този непознат и се срамуваше.

Роза се дръпна от вратата и се върна към работата си. Микаела се отправи към барплота и започна да пълни захарниците.

Внезапно издрънча звънчето над входната врата и той застана там, в закусвалнята на Джо, под лениво бръмчащия тавански вентилатор.

Микаела изтърва полупразните захарници на масата. Бузите й станаха яркорозови.

Той хвърли на Микаела усмивка, каквато Роза никога не беше виждала. Беше като онова клише, за слънцето, което се показва от облаците. Очи с цвят на чист тюркоаз гледаха Микаела, сякаш беше единствената жена на света.

— К-какво ще обичате?

Усмивката му прикриваше нащърбения ръб на изтощението.

— Е, скъпа — каза той със световноизвестния провлечен тексаски акцент, лепкав и сладък като маджун, — пътувахме часове наред по най-гадното шосе, което съм виждал, откак излязох от Лабок, и всеки миг на вратата ще застанат всички тринайсетгодишни момичета от тук до Спокейн. Надявах се някоя малка красавица като теб да ми донесе бира и сандвич и да ми покаже къде мога да го изям на спокойствие.

Това беше началото.

Роза отвори очи. Чувстваше, че Лиам е зад нея, чуваше равномерното му дишане и знаеше, че е мълчала твърде дълго.

— Hola, Mikita — каза тихо тя. — Mama estoy aqui.^[4]

Пое дълбоко дъх и започна:

— Помниш ли първия ден, в който го срещна, querida, твоя Джулиан Тру?

Микаела шумно пое дъх, клепачите й потрепнаха.

Роза почувства прилив на надежда, чиста и студена като изворна вода.

— Бяхме в закусвалнята, и двете работехме в обедната смяна. Имаше шум, никога не бях чувала такъв. Хеликоптери в нашето малко градче. После той се появи. Ах, как те погледна, сякаш беше единствената жена на света. Дори аз чувствах привличането му. Не бяхме виждали някой като него преди… нито пък някога щяхме да видим отново.

Ти мислеше, че съм твърде стара, за да разбера какво изпитваш, моя Микаела, но аз го виждах в очите ти. Мислеше, че си Пепеляшка, покрита цялата със сажди и мръсотия, а той… той беше принц.

Той те нарече малка красавица, помниш ли? Dios, никога не съм те виждала да се усмихваш толкова щастливо. Той започна да те нарича Кейла почти от самото начало. Кейла със среднощната коса, това беше неговото име за теб, recuerdes^[5]? Не ми харесваше, че те нарича с име на gringa^[6] и че ти го приемаш… но нямаше значение какво мисля аз, не и след като вече го познаваше.

Ти ми каза, че когато те целунал за пръв път, си се почувствала, сякаш скачаш от небостъргач. Аз ти казах, че такова падане може да убие всяко момиче. Помниш ли какво ми отвърна? Ти каза: „Ах, мамо, понякога си струва само за да полетиш.“

Роза се наведе и докосна неподвижното, бяло лице на Микаела.

— Гледах как се влюбваш в него, в този мъж с ангелско лице. Знаех, че в началото ще има фойерверки — как би могло да бъде иначе? Знаех също, че накрая ще има болка, толкова, че да стигне за цял живот.

Казах ти, че не е за теб, но ти се засмя и ми каза да не се тревожа. Като че майката може да спре да се тревожи толкова лесно.

Тя задържа пръстите си върху студената, хлътнала буза на дъщеря си.

— Мислеше, че не разбирам, но аз бях единствената, която можеше да разбере.

Роза се усмихна на дъщеря си, бързо и тъжно.

— Обеща ми, че няма да направиш моята грешка, но аз знаех, querida, виждах го в очите ти. Вече я беше направила.