Кристин Хана
Палитра от чувства (28)

Глава 28

Лимузината пълзеше през града с трийсет километра в час — това беше обозначеното ограничение. Навсякъде по улиците имаше хора, движеха се в сивите облаци от дъха си, под знамена с надписи: ДОБРЕ ДОШЛИ НА ДНИТЕ НА ЛЕДНИЦИТЕ.

Джулиан не можеше да свали очи от Микаела, въпреки че тя рядко поглеждаше към него. Тя упътваше шофьора как да излезе от града по странични улички, където на хиляда дървета се падаше една къща. Свиха по тясна алея и минаха под арка, която обявяваше, че влизат в РАНЧО ВОДОПАДИТЕ ЕЙНДЖЪЛ.

От двете страни на пътя се простираха обширни бели пасища, заобиколени от високи огради. Десетина коня стояха под огромно старо дърво, обърнали широките си задници към вятъра.

Микаела докосна тъмното стъкло.

— Здравейте, милички — промълви тихо тя към конете. — Липсвахте ми.

Най-после се показа и къщата — беше красива дървена постройка на фона на назъбените тъмни планини. От стрехите висяха коледни светлинки като ледени шушулки и къщата изглеждаше като замък на някоя принцеса.

Колата спря пред къщата. Шофьорът — Джулиан така и не запомни името му — побърза да отвори вратата от тяхната страна.

— Благодаря — каза тя на младежа, докато слизаше.

Джулиан си даде сметка, че нито веднъж през изминалите седмици не беше казвал на шофьора тези прости думи. Слезе от колата и застана до Кейла. Тя трепереше от студ и той я прегърна.

— Красиво е, нали? — каза тя, като си мислеше за къщата.

Той я погледна, виждаше само нея.

— Най-красивото нещо, което някога съм виждал.

Шофьорът се върна в колата и затвори вратата, оставяйки ги сами.

Кейла се обърна към Джулиан.

— Влез с мен, Джулс. Ела да видиш дъщеря си.

Той виждаше тъгата в очите й, знаеше, че тя разбира все още неизречените думи. Както винаги, обаче, очакваше най-доброто от него. Сега той разбираше, че това е едно от нещата, което най-много харесва у нея. Тя беше единствената в целия свят, която някога беше искала от него да се опита да постигне всичко, което може.

Беше мъчително трудно да я нарани отново, да й напомни болезнената истина.

— Знаеш, че не мога.

— О, Джулиан…

Името прозвуча като въздишка на разочарование, скрила повече близост и разбиране от всяка тяхна целувка.

— Ако мина през тази врата, ще излъжа. Знаем го и двамата. Не искам да причиня на Джейси онова, което причиних на теб.

Тя го погледна и опита да се усмихне.

Нежното разбиране в очите й прониза сърцето му.

— Кажи ми, че винаги ще ме обичаш — прошепна той.

Тя го погали по бузата. Докосването й в студа беше като въглен, който го изгаряше.

— Винаги ще обичам спомена за нас.

Той усещаше и чуваше безкрайната празнота, която лежеше между въпроса му и нейния отговор. Беше сигурен както никога досега, че този път ще я изгуби завинаги. Когато почитателите му изчезнат и жените престанат да го следват по петите, той ще седи в кожено кресло в самотната си къща и ще мечтае за тази жена — единствената, която някога го беше обичала истински.

Той посегна към лявата й ръка. Простият златен пръстен блестеше на светлината на фаровете.

— Пазиш ли още венчалния пръстен, който ти дадох?

— Разбира се.

— Дай го на Джейси. Кажи й…

— Какво, Джулс?

— Кажи й, че някъде там, има един човек, който би искал да бъде друг.

— Бъди друг, Джулс. Влез с мен. Познаваш Лиам, той ще ти направи място.

— Проблемът не е в Лиам. Искам…

— Какво искаш?

Някъде от вятъра се пречупи клонче, тревожно напомняйки за звука от разбитото му сърце.

— Искам да те обичам, както те обича той.

Не искаше да чуе отговора й, взе я в прегръдките си и я целуна за последен път.

— Сбогом… Микаела.

Тя се обърна и закуца през снега. Спря и го погледна веднъж, за последен път.

— Сбогом, Джулиан Тру.

Каза го толкова тихо, че след време той се чудеше дали не си го е измислил.

 

 

Къщата миришеше на елхови клонки, на ябълков сладкиш във фурната, на ароматни новогодишни свещи и току-що накладен огън. Микаела спря на прага и вдиша познатата приятна миризма на дом. Виждаше майка си в кухнята, беше сама и бършеше плочките на плота. Внезапно Роза вдигна поглед. Микаела притисна пръст към устните си и приближи тихо. Докато минаваше край всекидневната, видя Лиам седнал пред рояла. Миналогодишният костюм на Голямата стъпка лежеше накуп до краката му.

— Къде са децата? — прошепна Микаела на майка си.

Роза посочи нагоре.

— Чистят си стаите за твоето посрещане.

Майк кимна. Представяше си как изглеждат стаите им. Не се съмняваше, че по бюрото му са налепени поне сто картинки от дъвки. Сигурно беше убедил Роза да му ги купува.

— Ще ги задържиш ли за малко?

— Si. — Роза понечи да се обърне.

Микаела докосна ръката й.

— Gracias, мамо. За всичко.

— De nada, mi hija.^[1]

Роза се усмихна леко, излезе от кухнята и забърза нагоре по стълбите.

Микаела вдъхна дълбоко. Гледката на Лиам, седнал пред рояла с ръце в скута си, я смути. Липсваше й музиката му. До този момент не беше си давала сметка колко голяма част от нея беше станала тази музика. Всеки миг, всеки спомен от живота й сякаш беше придружен от някоя мелодия, извираща от сърцето на съпруга й.

Тя влезе на пръсти във всекидневната. В ъгъла стоеше ярко осветено коледно дръвче. В тъмния панорамен прозорец се отразяваха хиляди искрящи светлинки. Тази година за пръв път тя не беше избирала дръвчето, не беше казвала къде да бъде окачена украсата. Натъжи я очевидният факт, че семейството й някак си беше… продължило да съществува.

Когато стигна точно зад Лиам, тя спря и затвори очи. Господи, дано не е твърде късно.

— Лиам?

Той се обърна толкова бързо, че коленете му се блъснаха в столчето. Намръщи се, щом я видя, и прокара ръка през дългата си коса.

— Трябваше да си в болницата — каза той.

Изглеждаше необичайно несигурен.

— Кажи ми, че не е прекалено късно.

Той се смути.

— Какво искаш да кажеш?

Тя седна до него и сложи ръката си върху неговата. Имаше нужда да се допре до него, но се страхуваше да направи нещо повече.

— Иска ми се да бях по-умна. Знам, че има думи, които ми трябват точно сега, но не мога да ги намеря. Дванайсет години ти обичаше жената, която исках да бъда. Понякога те гледах, особено когато беше с децата, и болката в сърцето ми… исках да бъда съпругата, която заслужаваш. Просто… не можех.

Той погали косата й. Тя знаеше, че нежността на ласката му е естествена като дъха му.

— Знам го, Майк, но…

— Обичам те.

Тя сякаш хвърли думите към него, примигвайки от изтънелия, метален звън на отчаянието в гласа си.

Той отдръпна ръката си.

— Майк, моля те…

— Обичам те — каза тя, този път по-нежно. — Искам да остарея до теб, Лиам Кембъл. Искам да седя на нашата веранда, да пия лимонада и да гледам как децата ни растат, как стават самостоятелни и имат свои деца. Искам да приготвям празнични вечери за всички, да гледам как внуците ни се учат да пристъпват и да говорят, да ги приспиваме в ръцете си.

Тя се взря в него.

— Ами Джулиан? — запита тихо той.

За пръв път любимото име се удари в твърдата обвивка над гърдите й и затихна. Нищо от него не достигна до нежните стени на сърцето.

— Той винаги ще бъде част от мен… но сега мога да го оставя, където му е мястото — в миналото. Като част от своенравната ми младост, изживяна твърде трудно и много бързо в един свят, който не беше истински. — Тя погали бузата му с бързо, нежно докосване. Не смееше да направи нещо повече. — Това, което изпитвах към Джулс, беше истинско — никога няма да го отрека. Няма да те лъжа повече, нито себе си, нито децата. Обичах Джулиан Тру, но това беше нетрайна любов, която не издържа изпита на времето. Когато се разпадна, аз не я оставих да си отиде. Притисках парчетата едно към друго и си мислех — мечтаех си — че отново ще се слепят като с магия. Бях толкова заета да ги държа, че не виждах празнотата в ръцете си. — Сълзи изпълниха очите й. — Бях глупачка, Лиам. Трябваше ми удар по главата, за да видя истината. Ти си този, когото обичам, и ако ми дадеш още една възможност, ще те обичам до смъртта си. Никога повече няма да се усъмниш.

— Винаги съм те обичал, Майк — каза просто той.

Сълзите замъглиха погледа й.

— Знам.

Той бавно се усмихна и в очите му се появи обичта, същата обич, която бяха изградили заедно през годините. Тя я виждаше, чувстваше топлината, която я сгрява.

— Липсваше ми. Господи, липсваше ми цели дванайсет години.

Как можеше съвършената простота на тези думи да съдържа силата, която разтърси света й? Никога повече няма да изпусне от очи важните неща, нито за ден, нито за час, нито даже за минута. Ще цени всеки миг от живота си отсега нататък като съкровище, защото сега знаеше нещо, една голяма истина, която й се беше изплъзвала цял живот. Любовта не е огромен, изгарящ огън, който помита душата ти и те изпепелява до неузнаваемост. Тя е присъствие, само това. Това са няколко души в една всекидневна, подреждащи върху коледното дръвче украса, събрала всичко, което те са, което са били, всичко, в което вярват.

Това са обикновени, ежедневни моменти, подреждани един върху друг като тухли, докато образуват толкова здрава основа, че нищо да не може да я разруши. Нито вятърът, нито дъждът… нито дори избледнелите, акварелни спомени за предишната огнена страст.

Нищо.

— Изсвири ми някоя песен.

Нещо се мярна в погледа му, изглеждаше почти като страх. После той бавно се обърна към рояла и вдигна ръце. За миг пръстите му се поколебаха над клавишите и в главата й се появи невероятната мисъл: „Той вече не свири…“

Той започна да свири тихо. Избра тяхната песен — „Време за нас“ — и нежната, позната мелодия изпълни стаята. Стори й се, че той въздиша тихо, като че ли от облекчение. Когато песента свърши, той се обърна към нея.

— Хей, господин пианист — каза гърлено тя, — заведи жена си в леглото.

Той се засмя и стана, като я привлече към себе си.

— Знам, знам, иначе губя шанса си.

Тя се опря на него, не можеше да го пусне нито за миг.

— Вече загуби шанса си, Лиам Кембъл. Трябваше да избягаш, докато бях в кома.

Тя се повдигна на пръсти и го целуна със страст, трупана петнайсет години. Когато се отдръпна, прошепна думата, която я върна от мрака:

— Завинаги.