Кристин Хана
Палитра от чувства (26)

Глава 26

Микаела броеше миговете до срещата с децата си. След като Роза си отиде, тя прекара един час е физиотерапевтката, опитвайки се да се научи отново как да си служи сръчно и красиво с лъжицата. Кой би си помислил, че е толкова дяволски сложно да забиеш лъжицата в купата с овесена каша и да вдигнеш кашата до собствената си уста? По едно време й се искаше да запрати цялата закуска в стената. После си спомни причината мъжете да побесняват, а жените — не: чистенето.

Вече беше почти обяд. Тя стоеше до малкото прозорче на стаята си и гледаше надолу към паркинга. Коледните украси вече бяха по местата си. Около стълбовете на уличното осветление се виеха разноцветни лампички. Знаеше, че през нощта искрящите светлинки превръщат дори обикновения паркинг в зимна приказка.

Тези знаци за приближаващите празници я натъжиха. Тя беше пристрастена към Коледа, въртеше се като дервиш, обзета от манията да окачва украси и да слага децата си на дивана до себе си за ежегодното гледане на филмите „Прекрасен живот“ и „Чудо на 34-та улица“. Всичко, което изпитваше тази година, беше зееща празнота и болезнено чувство за загуба. Вече не можеше да си представи наистина къде й е мястото, а Коледата някак си правеше чувството, че е изгубена, още по-мъчително.

На вратата се почука.

Микаела се извърна толкова бързо, че изгуби равновесие. Десният й крак беше все още много слаб и не я слушаше при такива бързи движения. Тя се вкопчи в перваза на прозореца и остана така, за да не падне на пода, покрит с грозен напръскан линолеум.

На прага стоеше Лиам. Изглеждаше смутен и несигурен, високото му, тънко тяло беше наклонено на една страна, твърде дългата му коса падаше над едното око. Той тихо затвори вратата след себе си. Пристъпи в стаята, но спря, преди да я доближи.

Виждаше несигурността в очите му: не знаеше как го възприема тя. И как би могъл, след като вече знаеше всичко, което бе крила от него? Заля я вълна от срам. Беше го наранила толкова много…

— Здравей, Лиам.

Искаше да каже нещо повече, но не знаеше откъде да започне; дори не знаеше дали има начало, което да ги отведе там, където искаха да стигнат.

Той я погледна, все още без усмивка.

— Роза казва, че си си върнала голяма част от спомените.

Тя се пусна от прозореца и закуца към него, притиснала все още слабата си дясна ръка към стомаха си, който внезапно се обърна.

— Да. Има още няколко бели петна, но си спомням повечето неща.

— Това е чудесно.

В гласа му нямаше ентусиазъм, беше безизразен и глух, изобщо не беше неговият глас.

Взря се в него и забеляза мрежата от бръчици край очите му. Бяха нови бръчки, издълбани от болката, нанесена от нея.

Обичам те, Лиам.

Това бяха думите, които той имаше нужда да чуе. Всъщност би могла да ги каже много лесно. Тя наистина го обичаше, винаги го бе обичала. Но това беше бледо чувство, което имаше връзка по-скоро със съчувствието и приятелството, отколкото със страстта.

Само ако Джулиан беше просто първият, когото бе обичала. В сърцето й щеше да остане място да се влюби в Лиам. Вече почти никой не оставаше дълго при първата си любов.

Но Джулиан беше нещо повече. Винаги бе наричала любов чувството, което изпитваше към него; сега, изправена до съпруга си, тя видя какво всъщност беше — пристрастяване.

Първата любов беше като нежна песен, която те кара да плачеш и да тъгуваш. Пристрастяването беше различно, тя го знаеше — тъмна, скрита жажда, която никога не узрява и не се превръща в нещо хубаво. Първата любов можеше да я напусне някой ден. Страхуваше се, че пристрастието ще я стиска за гърлото до смъртта.

— Не искам да те наранявам, Лиам — каза тихо тя.

Той се усмихна. Усмивката му беше тъжна и уморена, тънка и крехка като старо асфалтово покритие.

— Не знам какво повече да ти кажа, Майк. Сякаш… газя в дълбока вода.

— Лиам…

Той вдигна ръка.

— Остави ме да довърша. Има някои неща, които трябва да ти кажа. Знаеш ли, би могла да ми кажеш по-голяма част от истината. Може би щяхме да имаме шанс, ако беше го направила.

Микаела се извърна от него и закуца към леглото, сви се в него и издърпа завивките до брадичката си, сякаш тънката тъкан от памук и поли акрил щеше да я скрие от емоционалния удар на думите му.

— Знам.

За миг зелените му очи потъмняха от гняв, но той изчезна почти, преди да се е появил, изместен от съжаление, което сви сърцето й.

— Не знаеш ли какво значеше за мен… да те обичам през всичките тези години, разбирайки, че това не ти е достатъчно, и как отчаяно се нуждаех да ме обичаш и ти? — Той въздъхна. — Обичам те, Майк. Обикнах те от мига, в който те видях.

— Направих го само защото те познавах — каза тя. — Знаех какво е било да растеш в сянката на Иън. Не исках вечно да се чудиш за Джулиан. Мислех… че ако не знаеш кой е бил, ще можеш да забравиш, че съм била омъжена. Също и за Джейси — мислех, че Джулиан ще бъде твърде… велик, за да го забрави някога едно дете, а ти толкова й трябваше като баща.

— Знам всичко това, Майк. — Той произнесе името й тихо, като въздишка. — Искам да ти кажа само това: без повече лъжи. Само за това те моля. Докато ти спеше, аз се събудих. Преди можех да се залъгвам с илюзията, че един ден това ще се промени. Продължавах да мисля, че мога да обичам достатъчно и за двама ни, но не можех, нали? — Той помилва лицето й с нежност, която едва не я разплака. — Може би си била права да криеш миналото от мен. Докато не знаех, можех да се преструвам, че не забелязвам малките неща. Позволявах ти да имаш своите тайни, своите мълчания и тъжните си моменти. Можеш ли да си представиш как ще понеса сега тези мълчания? Непрекъснато ще се чудя: „Дали си мисли за него?“

Тя усещаше как сърцето й се къса и болката беше по-лоша от всичко, което някога си бе представяла.

Беше посяла сама семената на тази болка и беше ги подхранвала през годините със собственото си пристрастяване.

Той се наведе към нея, хвана лицето й в силните си, спокойни ръце и я целуна много бавно. В това единствено, нежно докосване на устните се събираше цялата болка, цялото отчаяние и цялата радост на една дълбока и трайна любов.

Тя все още се мъчеше да си върне спокойното дишане, когато той се обърна и излезе от стаята.

 

 

Беше три часът. След час децата щяха да дойдат. Микаела лежеше, загледана безизразно в телевизора, поставен в ъгъла под тавана. На екрана се редяха прекрасните черно-бели образи на „Прекрасен живот“. Филмът беше към края си. Джордж Бейли — Джими Стюарт — току-що бе разбрал какво представлява светът без него, и всичко, което бе искал, за което някога беше мечтал, се беше променило. Сега нахлуваше в тази полусрутена стара къща, събаряше парапета…

Микаела плачеше както винаги, но този път не плачеше за Джордж Бейли; плачеше за себе си. Когато хората от града започнаха да идват с парите си, за да запазят спестяванията и заемите, тя по навик се огледа за Лиам, за да му каже, че идва любимата му сцена.

Но до нея нямаше никакъв Лиам, нямаше коледно дръвче в ъгъла, нямаше деца, шумолящи е пакети под дръвчето, хленчещи, че са гледали този филм милиони пъти.

Тя отметна завивките, стана и отиде до дрешника. Там, самотен под редица празни закачалки, беше оставен малък куфар от кафява кожа. Тя се протегна и го вдигна с лявата си ръка — дясната все още беше твърде слаба, за да й служи — завлече го до леглото и го хвърли на дюшека. Разкопча малките бронзови закопчалки — куфарът се отвори рязко.

Тя погали с пръсти дрехите. Сигурно Лиам ги беше приготвил — бяха любимите й неща, изкусно подбрани. Черна права пола и бяло поло с подходяща бродирана жилетка. Сребърният колан, който винаги носеше с полата. Черни ботуши за езда. Сутиен и бикини. Беше си спомнил дори за любимите й златни обеци халки, онези, на които бяха окачени две херувимчета. И всичките й неща за гримиране, дори четката за коса и парфюма.

Не можеше да не мисли как се е чувствал той в големия дрешник, избирайки дрехи, за да ги подреди в куфар, който може би никога нямаше да бъде отворен…

Тя би грабнала каквото и да е, само да излезе по-бързо от този дрешник, би натъпкала безразборно взетите дрехи в хартиена торба.

Но не и Лиам. Без значение колко болезнено е било, той е стоял там, премислял е, избирал е, докосвал е дрехите. Представи си как ще види малки сиви петънца от сълзи върху белия памук на полото, ако се вгледа достатъчно внимателно.

Тя съблече тънката болнична нощница и я хвърли върху розовия пластмасов стол. Беше трудно да се облече — почти не можеше да си служи с дясната ръка — но продължи да упорства, дърпаше, стягаше, оправяше презрамки и закопчаваше копчета, докато всичко беше готово.

Влезе в банята, намокри косата си и я среса назад. Нямаше как да се гримира с лявата ръка, тъй че зачерви бузите си, като ги ощипа.

Тръгна по коридора, без да знае накъде отива. Когато се озова в болничния параклис, разбра, че трябва да се е стремила натам през цялото време.

Коленичи пред непретенциозния пластмасов олтар, вдигна очи към бронзовия кръст, после ги затвори и си представи олтара в църквата „Свети Михаил“.

— Моля те, Господи, помогни ми. Покажи ми пътя към дома.

 

 

Отначало имаше само мрак. После малък, жълт лъч ослепителна слънчева светлина. Тя чу гласове, които сякаш идваха отдалеч, дете се кискаше с тънко гласче, един мъж й говореше тихо.

Видя се на погребение, стоеше назад, далеч от групата опечалени до гроба. Погребението на Иън. Тъжните, пронизителни звуци на гайда изпълниха студения зимен въздух. Лиам се обърна и я видя. Тя едва го познаваше и все пак се приближи към него. Хвана ръката му и го отведе обратно до колата. Не си казаха нито дума. Влезе в лимузината, а тя го гледаше как се отдалечава…

Образът се движеше, ставаше ту ясен, ту замъглен. После спомените се появяваха един след друг, без връзка във времето или пространството, просто случайни моменти от живота. Тя и Лиам танцуват на миналогодишната Мексиканска вечер… той подсушава чиниите, докато тя ги мие… той я кара към склада за фураж с онзи раздрънкан червен камион, наричаха го „Товарача“.

Беше си спомнила брака си с Лиам, но сега за пръв път го чувстваше.

Страхуваше се да отвори очи.

— Още — молеше се тя, — покажи ми още…

Коледната служба. Миналата година. Бяха на първия ред. И четиримата носеха най-хубавите си неделни дрехи. Косата на Брет беше все още мокра и той през цялото време бършеше капчици от бузите си. Това я накара да се усмихне. Споменът, че дори тогава, в навечерието на Коледа, трябваше да води война, за да го накара да си вземе душ. Беше отлагал до последния миг, така че трябваше да отиде на църква с мокра коса.

Виждаше ясно тях четиримата като нишки на въже, усукани заедно, увеличаваха взаимно силата си.

Бавно отвори очи. Кръстът се замъгли пред очите й, копринените цветя върху олтара се сляха в петно от избледнели цветове. Тя се взря във венчалната халка на лявата си ръка.

— Аз нараних Лиам — прошепна тя, без да знае дали на себе си или на Бог. Знаеше само, че това беше почти непоносимо — разбирането колко болка му е причинила през годините. Колко болка му причиняваше точно в този момент.

Отново затвори очи и наведе глава. Този път не искаше спомени — всеки от тях сякаш пронизваше костите й — но въпреки това споменът дойде. Тя и Лиам бяха в същата тази болница, в чакалнята. Брет беше в хирургията. Докторите говореха за винтове и планки и за ръка, която може никога повече да не се свие в юмрук.

Тя и Лиам стояха далеч един от друг, той до прозореца, а тя до дивана. Страхът помежду им беше толкова плътен, че стените и мебелите изглеждаха черни. Тя отчаяно се стремеше да намери начин да успокои съпруга си — този тих, любящ мъж, който искаше толкова малко. Тя бавно стана от стола и отиде при него. Когато докосна раменете му, той сякаш се срина. Обърна се и каза:

— Не биваше да му позволявам да ходи.

Тя го прегърна. Всичко, което му каза, беше:

— Не си виновен.

При тези прости думи най-силният мъж, когото познаваше, зарови лице в извивката на шията й и заплака като момченце.

Чувстваше се, сякаш гледа към онзи момент много отдалеч, през очите на друга жена. От това разстояние разбираше какво точно вижда. Любов. Чиста и неподправена.

— Виждаш ли? Знаеш какво е любов, Микаела.

Чу думите ясно като звън на църковна камбана. Отвори очи и се огледа. Нямаше никого.

Усмихна се бавно. Девата най-сетне беше й проговорила, след всички години на молитви.

Чудно, гласът на Светата майка звучеше точно като гласа на Роза.