Кристин Хана
Палитра от чувства (24)

Глава 24

Лиам не можеше да пусне ръката на Брет. В колата държа малките студени пръстчета през целия път към дома.

Влязоха в гаража. Лиам изключи двигателя и се обърна към сина си. В този момент би дал всичко, за да каже точните думи.

Ако мечтите бяха коне, всички просяци щяха да яздят.

Това беше един от любимите изрази на Майк и му върна спомена за нея. Знаеше какво щеше да каже тя, ако беше при него точно в този миг: „Хайде, господин пианист, заемай се с музиката.“

Това му даде прилива на сила, от който се нуждаеше.

— Брет, трябва да поговорим за още едно нещо.

Брет се извърна към него, лицето му още пламтеше от силния студ.

— Трябва ли?

Синът му вече се беше научил да очаква най-лошото. Беше се научил да се страхува.

— Хайде, ще направя горещ шоколад за двама ни, ще седнем до огъня и ще си говорим.

— Шоколад и захар. Ще бъде хубаво.

Лиам се усмихна.

— Давай, Джим Кери.

Брет примигна към него, приличаше на сова.

— Мама ми каза това… в деня… нали разбираш… преди да падне.

Лиам разроши все още мократа коса на сина си.

— Спомените са такова нещо, приятелю мой. Ще се явяват изневиделица — и при теб, и при мама. И Бретстър, по-лесно е да ги оставиш да се завърнат заедно с емоциите, които ще донесат. Не бива да се страхуваш от чувствата си. Никога.

— Добре, тате.

Брет слезе от колата и влезе вкъщи, като по пътя включваше всяка лампа. Лиам го последва, като изключваше онези, които не им трябваха. Влезе в голямата стая, коленичи пред огнището и подреди дървата и хартията. Когато огънят се разгоря и запращя весело, той отиде в кухнята и направи две чаши разтворимо какао. Добави щедра доза мляко в чашата на Брет, после внимателно отнесе двете чаши във всекидневната, където синът му вече си играеше с фигурките от „Междузвездни войни“.

Лиам спря, пое си дълбоко въздух… и влезе. Така правеха родителите. Това беше разговор, който трябваше да бъде проведен. Утре Брет ще отиде на училище и някое дете в някой час ще попита за Джулиан Тру. Брет заслужаваше да научи истината от баща си.

— Ето, приятел — каза той, подавайки чашата на Брет.

Брет погледна в чашата и смръщи нос.

— Сложил си мляко. Изглежда, сякаш вътре плува тоалетна хартия.

— Мама не му ли слага мляко, за да изстине?

— Когато е разтворимо — кубчета лед, когато е истинско — мляко. И така е добре, тате. — Брет храбро отпи една глътка. — Ммм, вкусно е.

Лиам се усмихна.

— Обичам те, Брет.

Брет остави чашата. Лиам разбра, че повече няма да пие от какаото.

— И аз те обичам, тате.

— Ела при мен.

Лиам седна в голямото кресло до дивана. Бяха го купили на една разпродажба пред „Ла Конър“. Майк похарчи повече пари да го поправи и да го тапицира наново, отколкото щеше да струва ново кресло, но както тя винаги казваше, това кресло беше удобно, сякаш си седял в него петдесет години. В него лесно се събираха един мъж и деветгодишният му син.

Брет се покатери в скута му.

Лиам докосна лицето на сина си. Когато дойде лятото, малкото носле ще изглежда, сякаш е напудрено с лунички.

— Още нещо за мама ли?

— Помниш ли как един път, много отдавна, ти казахме, че мама е била омъжена преди?

— Да. За другия татко на Джейси.

Лиам преглътна мъчително.

— А знаеш ли, че Джулиан Тру е в града ни?

— Човекът гущер? Ехоо, тате, всички го знаят.

Лиам сдържа усмивката си.

— Всъщност той предпочита да си го спомнят като Зелената напаст, но това няма значение. Важното е, че той е тук, за да види мама.

— Човекът гущер познава мама?

Лиам пое въздух и скочи в дълбокото.

— Нещо повече. Мама е била омъжена за него.

Брет издаде звук на недоверие — нещо средно между кикот и пръхтене.

— Да, бе, да.

— Истина е, Бретстър.

Брет се намръщи. Измина една дълга минута, преди да попита:

— Но ти си ми татко, а тя ми е майка, нали?

— Точно така.

Брет сякаш прехвърляше всичко това в ума си, напред и назад. Понякога се мръщеше, понякога — не. Накрая каза:

— Добре.

— Добре?

Лиам беше очаквал сълзи, гняв, нещо… повече от това тихо „добре“. Може би Брет не разбираше…

— Да, добре е. Майката на Сали Крамър е била омъжена за Лони Харис от склада за фураж, а пък таткото на Били МакАлистър е бил женен за Гертруд от „Салона за красота“. Бившият съпруг на моята майка е много по-готин от тях. Хей, мислиш ли, че ще ми даде плакат на Човека гущер за стаята ми?

— Учудваш ме, Брет — отговори тихо Лиам.

Вратата на антрето се отвори шумно. Джейси и Роза се втурнаха в къщата. Джейси крещеше името на брат си. Дотича до тях и се свлече на колене до креслото.

— О, Брет… — Тя плачеше и опипваше лицето на Брет като слепец, който се опитва да запомни всяка извивка. — Никога вече не прави така.

Брет отблъсна ръката на сестра си.

— Без целувки. Гадни са. Хей, Джейс, знаеш ли, че мама е била омъжена за Джулиан Тру и че той е другият ти татко?

Джейси избърса очите си и зяпна от учудване.

— Не може да бъде!

Брет се ухили до ушите, наведе се към Лиам и прошепна в ухото му:

— Каза го първо на мен?

Лиам се усмихна.

— Вече си голямо момче.

Брет се изкиска.

— Да — каза той на сестра си, като изпъчи слабите си гърди. — Но пак сме си семейство.

Ръцете на Джейси обгърнаха и двамата. Тя притисна мократа си от сълзи буза към гърба на брат си.

— Семейство — каза тихо тя. — Липсва ни само мама.

 

 

Тази вечер историята се разчу. Снимки на „Кейла“ и Джулиан заливаха телевизионните канали, всяка от тях беше разглеждана и коментирана с подробности, съвместният им живот беше натрошен на залъчета за масова консумация. В осем часа — точно след „Вечерното забавно шоу“ — телефонът иззвъня за пръв път. Лиам направи грешката да вдигне. Някаква жена от клуба по езда пищеше, че това не може да е вярно.

След това телефонът вече звънеше неспирно. Лиам го изключи от контакта.

Продължи със задълженията на обичайния си живот — вечеря, изми съдовете, погледа телевизия с децата, сложи Брет да си легне и му прочете приказката за лека нощ.

Когато Брет най-сетне заспа, Лиам полека се измъкна от леглото и излезе на пръсти от стаята. Канеше се да тръгне надолу по стълбите, когато забеляза ивицата светлина под вратата на Джейси. Въздъхна и тръгна по коридора към стаята й.

След доста време почука.

— Аз съм, миличка.

— О, влез.

Той отвори вратата и я завари точно както беше очаквал — седеше на леглото си със слушалки на ушите и плачеше. Телевизорът работеше.

— Здравей, детенце.

Тя смъкна слушалките и ги хвърли върху купчината чаршафи и одеяла до себе си.

Той хвана пухеното й розово кресло и го примъкна по-близо до леглото, после седна на възглавничката в средата.

— Аз й се разкрещях — каза Джейси. — Мама се събуди след цял месец в кома, а аз й се разкрещях.

— Не се тревожи за това, миличка. Иди утре и просто й кажи, че я обичаш.

— Наистина я обичам, но съм й бясна и се страхувам, че никога няма да си спомни за нас. Че ще си спомня само… него.

— Иска ми се да беше малко момиченце точно сега — каза той с тих глас. — Ако беше, щях да ти разкажа приказка или да те погъделичкам, или да ти предложа сладолед.

— Нещо, което да смени темата — усмихна се тя.

— И още как. Но сега си почти възрастна и не мога вече да те предпазя от ударите на живота. Истината е, че любовта идва в хиляди цветове и оттенъци. Някои са толкова прозрачни и чисти, че почти можеш да виждаш през тях, други са тъмни като черен графит. — Той млъкна, не можеше да измисли какво друго да каже, тъй че да не звучи недодялано или патетично. Пое дъх и й каза това, в което вярваше. — Джейси, не знам какво значение има миналото на майка ти за нашето семейство, но знам следното — ние винаги ще бъдем семейство, ние четиримата. Някак ще си помогнем един на друг да го преживеем. Семействата се справят най-добре с такива неща.

— Обичам те, тате.

Сърцето му се сви. Думичка, която би казало малко момиче: „Тате“. Тя му припомни всичко, което бяха преживели заедно. Наистина щяха да си помогнат един на друг, по един или друг начин и когато всичко свърши, щяха да разберат как и кога любовта беше дошла, за да остане завинаги с тях.

— И аз те обичам, Джейс. Хайде, ела, дай прегръдка на стария си баща.

Тя се плъзна по леглото и се отпусна в скута му, обвивайки ръце около врата му.

Креслото беше много малко, двамата се плъзнаха по гладката му повърхност и паднаха един върху друг на пода. Разделиха се със смях и се изправиха несръчно на крака.

— Лека нощ, татко.

— Лека нощ, Джейс.

Той излезе от стаята й, затвори вратата и слезе долу. Минаваше безцелно от стая в стая. Едва когато се озова във всекидневната, изправен до рояла, разбра, че сигурно се е стремил към това място през цялото време.

Седна до рояла. Клавишите не бяха осветени. Нямаше нужда от светлина, за да свири; всъщност не му трябваше нищо — нито светлина, нито ноти, нито публика. Всичко, от което се нуждаеше, беше Микаела…

Удари един клавиш. Тонът — си бемол — затрептя в стаята, припомняйки му как беше седял тук, семейството му беше край него, съпругата му седеше съвсем наблизо, а той свиреше от цялото си сърце. Звукът замря.

Той вдигна ръцете си от клавиатурата. Още не можеше да свири.

 

 

Джулиан седеше в едно от сепаретата в дъното на заведението на Лу, загледан в четвъртата си халба бира. Беше почти десет часът — очевидно времето за боулинг в Плезънтвил.

Чуваше шумотевицата зад себе си — хората се скупчваха, сочеха към него и си шепнеха. Думата, която най-често се издигаше над непрестанното жужене, беше „Микаела“.

Беше лесно да не ги забелязва. Уменията на звездата включваха способността да оставаш сам в тълпа от хора, които гледат към теб. Трябваше да се научиш как да гледаш, без да виждаш, как да разглеждаш хората един по един, без да задържаш погледа си на никого. Знаменитост 101. За жалост, в един момент човек разбираше, че това едва ли е умение, което би искал да усъвършенства.

Отпи отново от бирата.

Не можеше да забрави празнотата, която бе усетил в себе си днес. Би трябвало да знае, че е била у него през цялото време, но не беше от хората, които наистина се замислят за тези неща.

„Любов“ беше дума, която бе изричал нехайно през годините. Толкова често беше казвал на хората — репортери, приятели, други жени — че Кейла е единствената му истинска любов.

Не би могъл да го повтори сега, след като видя Лиам, след като надникна в сърцето на човек, който обича истински.

Джулиан разбираше, че обича идеята за любовта. Ето защо се беше женил толкова често, но това, което наистина искаше, беше друго — като в онзи филм (или може би първо е било книга) — „Мостовете на Медисън“.

Съвършената мъжка фантазия: няколко дни страстен, безпаметен секс, който не променя живота ти, а после узрява в горчиво-сладка тъга. Разбира се, губиш онази истинска любов, но в загубата има нещо толкова непостижимо романтично. И защо не? Тази любов не е минавала през изпитанията на времето, досадата или изневярата. Тя остава вплетена в блестящата мрежа на безвремието и с отминаването на годините става все по-ярка и по-ярка.

Сега Джулиан разбираше, че съжалението е единственото истинско чувство, което му е останало от женитбата му с Кейла. Това съжаление беше като хубав портвайн — с времето се смекчи и се превърна в сладко, ароматно вино, което опияняваше.

Това звучеше по-добре от истината: че беше я обичал, беше се оженил за нея, беше гледал как си тръгва и беше продължил нататък — че любовта му към нея е била мимолетно чувство.

Някой го плесна по рамото.

— Хей, Джули, търсих те из целия град. Да не би да играеш боулинг?

Джулиан не се усмихна.

— Познаваш ме, Вал. Обичам спортове, в които другите играят вместо теб.

Вал се ухили и седна.

— И какво следва, укротяване на бикове?

Джулиан се обърна към него.

— Вал, мислил ли си някога какво става с хората като нас, когато остареят?

— Личният ми модел за подражание е Шон Конъри. „На шейсет и девет съм и мацките още тичат след мен“. Можеш да си избереш Джак или Уорън, но Великият — Конъри — той е за мен.

Джулиан се вгледа в бирата си.

— Мисля, че ще свършим сами, седнали в скъпи столове насред скъпи къщи, разглеждайки албуми, в които се вижда какви сме били и какво сме имали. Мисля, че ще оплешивеем, ще погрознеем и никой няма да идва да ни види.

Вал вдигна ръка.

— Ще ми донесеш ли един скоч? — извика той на Лу, после погледна пак към Джулиан.

— Забавен си като наркоман, който отказва наркотика.

Как можеше да обясни на Вал? Джулиан винаги беше мечтал за блясъка и славата на Холивуд, мислеше, че ще умре, ако не стане важен, и беше постигнал желанието си. Но годините се нижеха като изгорели коледни лампички и до този момент — в Ласт Бенд — той не разбираше от какво се е отказал заради славата. Ясно виждаше какъв ще бъде краят му — застаряваща, арогантна звезда, която се появява на всеки купон, пие много, пуши много, спи с всяка жена, която е готова да се сближи с него. Ще търси, вечно ще търси…

Докато един ден разбере, че се е отказал да намери това, което търси, и че болката в сърцето му ще си остане завинаги.

Кейла го бе обичала и в голямата си обич бе видяла празнотата в сърцето му. Беше разбрала, че истинската, дълготрайна любов не може да вирее в такава плитка, камениста почва. Без съмнение, се бе надявала, че той ще я потърси, че ще се промени, ще стане по-добър човек, но дълбоко в себе си сигурно е знаела. Ето защо никога не е казала на Джейси истината за него. Защо да измисляш романтични истории за човек, когото няма да видиш никога повече?

Лу сложи чаша скоч пред Вал.

— Заповядай. Нещо за теб, Джулиан?

— Не, благодаря, Лу — отвърна Джулиан.

— Благодариш на някого? Господи, Джули, какво става, по дяволите?

Джулиан се обърна към приятеля си.

— Кейла ме накара… да видя живота си, Вал, и той не е кой знае какъв.

Вал се замисли.

— Ти си като някое от онези момичета, които гледат снимки на модели в списанията и си мислят, че наистина са такива. Ти и аз, ние знаем за грима, за компютърната обработка, за наркотиците, за слабите като концлагеристки момичета. Мислиш си, че може би искаш друг живот, пълен с моторни косачки за трева, квартални празненства и детски бейзболни мачове, но това не е за теб. Не знаеш ли, че всички онези истински мъже, които работят от седем до седем, за да издържат сополивите си деца и дебелите си съпруги, биха убили, за да изживеят един ден като теб?

— Подарявам им го.

Очите на Вал се изпълниха с безкрайна печал.

— Джулиан, тя е омъжена.

— Знам — отвърна той. — Ами ако я обичам?

 

 

Разрушаването на един човешки живот би трябвало да е шумно. Би трябвало да стресне минувачите с трясъка си. Би трябвало да се чува грохот като от срутващ се Партенон, не това обикновено, ежедневно спокойствие.

Жена му беше влюбена в друг. Нямаше начин да го пренебрегне; без значение колко често се опитваше да отпъди тази мисъл, тя пропълзяваше обратно.

Лиам лежеше по гръб, вгледан в мрежата против комари, която покриваше леглото им. Беше почти полунощ, но той не можеше да заспи.

Не можеше да забрави образите, които беше видял вечерта по телевизията, нито остроумно хапливите заглавия, които ги придружаваха.

„Тру обича истински след всички тези години“.

„Спящата красавица се събужда от целувката на Прекрасния принц“.

Всички телевизионни програми бяха показали снимки на Кейла и на всичките се виждаше ослепителна млада жена — ясно личеше, че е влюбена.

Това беше жена, която той никога не беше виждал. До днес, до тази секунда, той се беше надявал, че ще зърне образа на жена си, макар и за миг. Но виждаше само образа на Кейла, снимка след снимка.

Сега тя не беше нито Кейла, нито Микаела. Без спомени беше като лист, понесен във вихрушката на съня, но скоро щеше да падне на земята. Щеше да си спомни петнайсетте години, които бяха преживели заедно. Той трябваше да вярва в това.

А после какво?

Тя ще потърси нещо стабилно и онова, което ще й даде опора, което ще стане нейна котва, ще бъде любовта към децата. Тази любов беше крайъгълният камък на душата й и нищо — дори Джулиан — не можеше да я раздели от Джейси и Брет.

Когато дойде на себе си, Майк ще сложи нуждите на децата си на първо място. Винаги беше правила така. Беше оставила Джулиан заради Джейси и се беше омъжила за Лиам заради Брет.

В края на краищата, щеше да си остане омъжена за Лиам. Беше сигурен в това. Когато станеше нужда да избира, тя отново щеше да пожертва страстта си за доброто на децата.

Разбирането не му донесе успокоение, напротив, тежеше му.

Джулиан не беше заплаха за брака им, Лиам го знаеше. Любовта на Микаела към Джулиан беше заплаха за всичко. Преди Лиам можеше да си каже, че тя го обича достатъчно, но сега, когато беше видял как гледа Джулиан…

Той затвори очи.

Разпадането на живота му беше все така безшумно, като последния удар на старческо сърце. Тихо, отекващо туптене, после… нищо.