Кристин Хана
Палитра от чувства (12)

Глава 12

Бевърли Хилс. Два свята, всеки достатъчно незабележителен сам по себе си, но подобно на шампанско и хайвер, заедно те даваха най-съвършения израз на добрия живот. В това пастелно кътче на Лос Анджелис всичко беше фантастично, звездният прах от близкия Холивуд позлатяваше даже обикновените неща. По цял свят бяха известни изгледите от Бевърли Хилс: розови хотели с телефони край басейните, момчета, които паркират колите пред пощите, ресторантски маси, на които не можеш да попаднеш за никакви пари — о, но и намек за слава би могъл моментално да те настани там. Това беше град, където фамилните имена бяха излишни сред малцината избрани. Харисън. Голди. Брад. Джулиан.

Дори в рядко срещаното съвършенство на този най-подреден, пригладен и блестящ град, Джулиан Тру беше нещо специално. Не просто звезда, той беше суперзвезда — нова, която не показваше признаци на изчерпване.

Беше пристигнал в Холивуд както хиляди младежи преди него, само с красиво лице и мечта. Искаше да стане известен и знаеше, че ще се случи. Получаваше всичко с лекота — внимание, жени, покани, каквото и да е — и той вземаше всичко получено с лекота.

Днес летеше нависоко. От славата харесваше най-много това, че дава на човека крила. Отпусна педала на газта. Ферарито реагира веднага, намалявайки скоростта. Той спря пред скандално модерен нов ресторант. Още преди да посегне към вратата, се появи пиколо.

— Добър ден, господин Тру — каза момчето, без съмнение актьор.

Джулиан му се усмихна ослепително.

— Благодаря, хлапе.

Без да погледне назад, той се отправи към входната врата, която се отвори автоматично, когато се приближи.

— Добър ден, господин Тру.

Метр д’отелът вече беше там, широко усмихнат.

— Добър ден, господин Тру. Тя вече е на масата ви.

— Благодаря, Жан Пол. Когато дойде сметката, добави по петдесет долара за пиколото и портиера и сто за себе си. Списание „Пийпъл“ може да си го позволи.

— Merci^[1].

Джулиан последва Жан Пол до масата. Знаеше, че е закъснял, не че имаше значение. Хората, особено репортерите, бяха свикнали да го чакат.

Той спря и се огледа наоколо, като търсеше познати лица, агенти, шефове на студиа.

За нещастие, беше мъртвият час следобед, но доста преди вечеря. Мястото беше почти пусто.

Много лошо.

Беше в настроение да се поглези. Заслужаваше го, по дяволите. Днешното представяне на новия му филм „Лошите момчета от компания С“ беше минало по-добре, отколкото бе очаквал. Беше спечелил двайсетте милиона. Беше осигурил на студиото стопроцентов хит.

Хит. Една от двете най-сладки думи.

Видя репортерката от „Пийпъл“ — жена (хубава), седнала на най-добрата маса в ресторанта. Явно беше казала на метр д’отела, че е тук, за да се срещне с Джулиан.

Той мина небрежно през ресторанта, чувайки как си шепнат тези, които са го разпознали. Спря пред масата.

— Здравей, Сара Сандлър.

Тя спря да диша, после изведнъж си пое дъх като новородено. Бузите й поруменяха.

— Здравейте, господин Тру — отвърна, очевидно полагайки усилия да се овладее. Оправи няколко косъма, измъкнали се от прическата й, нагласи очилата си. — Благодаря ви за срещата.

Той я дари с усмивката.

— Казвай ми Джулиан — рече той и седна срещу нея. Протегна единия си крак, обут в ботуш, и го намести на седалката до бедрото й. Прокара пръсти през дългата до раменете му коса и запали цигара, като я гледаше през дима.

— Е, Сара, какво иска да знае за мен Америка?

— Имаш ли нещо предвид… против, ако записвам разговора?

Той се засмя.

— Разбира се, не, скъпа, но ще ти бъда благодарен, ако не споменаваш пушенето. Пушачите бяха секси и опасни преди, но в пуританските деветдесет години на този век изглеждаме глупаво. Сякаш нямаме воля да оставим навик, убил милиони. — Усмивката, отправена към репортерката, беше бавна и задушевна, обезоръжаваща. Отдавна се беше научил как да хвърли въдицата и да улови една жена. Сега беше лесно като дишането.

— Успя ли да видиш „Момчетата“.

— Беше великолепен. — Тя се наведе напред, въодушевена като ученичка.

— Благодаря ти. Това наистина значи много за мен. Тя се опита да потисне усмивката си и взе чантата си, за да извади някакви книжа, бележник и химикал. След това пое дъх и се взря в него.

— И така, кога разбра, че искаш да станеш актьор? Той се засмя безгрижно. Беше познат въпрос, на който отговаряше през цялото време. Това интервю щеше да бъде като детска игра. Той се наведе към нея със съзаклятнически вид.

— Ще ти кажа една тайна, Сара. Никога не съм искал да стана актьор. Актьорството е дейност, предполага работа. Актьорите прекарват по-добрата част от живота си, като се навъртат около Бродуей, учат се на занаята и ядат макарони със сирене от закусвалнята. Но филмова звезда… — Той се облегна назад, взирайки се в нея, сякаш тя беше най-красивата жена на света. — Е, това е съвсем друго нещо. Като светкавица в стъкленица. Славата е най-силният наркотик на света. Всички искат да ти бъдат приятели. Исках да стана такъв. Разбрах го още първия път, когато видях как се държат със звезда.

Тя сякаш не хареса отговора.

— Но ти си велик актьор. Всички критици казват така. Той помълча, дръпна продължително от цигарата и издиша бавно.

— Знам какъв съм, скъпа, със сигурност не съм актьор, но е адски мило от твоя страна, че казваш това.

Тя сведе поглед към записките си.

— Джулиан Тру истинското ти име ли е?

Още един познат въпрос. Дари я с още една холивудска усмивка.

— Нищо на филмовия екран не е истинско, Сара — каза тихо той, като отново изрече името й с прелъстителен глас. — В същото време обаче е истинско като живота. Всичко, което съм, всичко, което съм бил, е там — в цветовете на „Техниколор“, с ширина дванайсет метра. Нищо преди това няма значение.

— Това е добър начин да кажеш: „Без коментар“.

— Наистина ли?

Тя си записа нещо, после върна погледа си към него.

— А какво ще кажеш за любовта, тя има ли значение?

— Бил съм женен четири пъти. Бих казал, че това има значение за мен.

— И си се развел четири пъти — каза тя, като продължаваше да го гледа, без да мигне.

Въпросът се стече по него като топла вода.

— Мисля, че съм непоправим романтик. Просто не съм намерил подходящата жена. Може би тя ще прочете тази статия. Какво ще кажеш сега да поговорим за филма? Може да се върнем към тези лични въпроси по-късно… може би на по едно питие?

Той се усмихна — знаеше, че няма да има после, няма да има два коктейла в уютно сепаре. Истината беше, че той нямаше какво толкова да каже за истинския живот. Това не беше светът, в който живееше.

 

 

Джулиан караше твърде бързо по улицата в жилищния квартал. Когато приближи до внушителния вход на „Бел Еър“, видя двойка, застанала на тротоара. Жената ахна и посочи с ръка:

— Боже мой, Сидни, това е…

Той отправи към жената усмивката си „запазена марка“, настъпи газта и продължи да следва криволичещия трафик до Сенчъри Сити, спирайки често на светофарите. Там приближи до грамадна многоетажна сграда и паркира на платено място.

Портиерът се втурна навън и задържа вратата отворена.

— Добър вечер, господин Тру.

Джулиан потупа джоба си и видя, че е празен. По дяволите. Толкова беше свикнал други да се оправят със сметките, че почти винаги оставяше портфейла си вкъщи.

— Нямам пари в себе си, хлапе. Ще кажа на Вал да ти даде, става ли?

— Р-разбира се, господин Тру… благодаря ви.

Последва портиера през натруфеното, облицовано е мрамор, фоайе към асансьора.

Стигнаха мезонета, вратите се отвориха. Агентът на Джулиан, Вал Лайтнър, се подпираше на отворената врата на апартамента си.

Нямаше съмнение, че чака най-известния си клиент, готов да отвори шампанското.

— Здрасти, Джули — каза Вал, вдигайки за поздрав чашата си с мартини, което наруши нестабилното му равновесие. Той се олюля и се опря в рамката на вратата.

— Как мина интервюто? Чух, че ти изпратили начинаеща репортерка, която не могла да продума цял час, след като се върнала в редакцията.

Джулиан се засмя.

— Мисля, че иска да роди децата ми.

— От прожекцията насам телефоните не са спирали да звънят. Ако станеш още малко по-гореща новина, ще ти трябва азбестово бельо.

Джулиан и Вал бяха приятели от незапомнени времена, бяха от едно тесто. Вал отдавна се беше наложил в бизнеса със световноизвестния Ейнджъл де Марко, актьор, когото от години наричаха „новия Робърт де Ниро“ и който на върха на славата се беше оттеглил от цялата тази суматоха и чрез отсъствието си беше станал по-голяма легенда, отколкото би могъл да стане, с каквото и да е, постигнато от него на екрана. Вал използва силата на Ейнджъл де Марко, за да създаде световната кариера на Джулиан Тру.

Вал се ухили лениво и отмахна дълъг сламенорус кичур от лицето си.

— Влизай, суперзвезда. Тук има едно маце — името ти е изписано на челото й.

Джулиан последва Вал в апартамента, където се вихреше бурен купон — филмови звезди редом с други, които се стремяха да станат такива. Човек можеше да ги разпознае по очите, звездите бяха самоуверени, другите изглеждаха отчаяни, като гладни хора край банкетна маса, на която никога няма да седнат.

Мястото беше обзаведено като манастир. Нямаше картини, нито дрънкулки, нито килими. Вал беше купил апартамента, беше донесъл няколко мебела, на които да седнеш, и беше го нарекъл дом. Но пък Вал нямаше нужда от украси. В този град се смяташе за добър тон да не правиш неща, които можеш лесно да си позволиш.

— Дайте ми едно питие — каза Джулиан, без да се обръща определено към някого, и след секунда някой му подаде питието. Нямаше значение какво има в чашата, стига да беше алкохол. Той го изпи на един дъх и се плъзна в стаята. Знаеше, че всички очи го следят. Мъжете искаха да са като него, а жените искаха да спят с него. И защо не? Той беше на върха. Нищо не опияняваше като успеха. Той се движеше през тълпата, смееше се и говореше, а очите му непрекъснато оглеждаха стаята.

Видя я на дивана във всекидневната, зашеметяваща блондинка в почти незабележима рокля. Съвършена. Той приближи с широки крачки и седна до нея.

Ръката му се плъзна свойски по бедрото й. По дяволите, беше приятно.

— Здравей, скъпа. Ти си най-красивата жена в тази стая, но предполагам, че го знаеш.

Тя се изкикоти и при това движение гърдите й с формата на грейпфрути — най-доброто, което можеше да се купи с пари — се надигнаха над деколтето, заплашвайки да изскочат оттам.

— Аз съм Марго — измърка тя. — Марго ла Мер. Харесваш ли това име? Вал ми го измисли. — Тя подсмръкна, изтри мокрия си зачервен на върха нос, наведе се и вдигна питието си толкова бързо, че кехлибарената течност плисна над ръба и се разля по роклята й. — Получих страхотни отзиви за ролята ми в пиесата „Нашият град“, когато бях в гимназията.

Джулиан изпита неочаквано и неприятно съжаление към момичето. В Лос Анджелис имаше толкова жени като нея.

Когато се вгледа по-отблизо, видя, че не е чак толкова хубава. Косата й беше изрусявана толкова често, че приличаше на слама, а тя беше стряскащо слаба. Ключиците й изпъкваха силно над хлътналата плът, потъмняла от слънцето. Под многото слоеве туш върху миглите й, кафявите очи бяха пълни с отчаяние, което щеше да трае цял живот. Момичета като нея идваха в Холивуд всеки ден, пеперуди, търсещи златното цвете на славата. След няколко години може би щеше да бъде отчаяна и самотна, щеше да се влачи напред само с помощта на скъпи наркотици.

Джулиан не обичаше да се замисля за такива истини. Той рязко отдръпна ръката си и скочи на крака.

— Веднага се връщам, скъпа.

Тя въздъхна и от тежкото й дишане той разбра, че се е досетила. Той нямаше да се върне.

Обърна й гръб и си проправи път през тълпата, покрай двойка, която правеше секс в коридора.

Намери Вал в спалнята — смъркаше линия кокаин от масата до леглото. До него седеше жена само по червени дантелени бикини.

Вал се обърна, сънливо ухилен.

— Хей, Джулс, кажи здрасти на Мей Шарона. Тя искаше да говори с теб за една роля в… — Той хвана перфектната дясна гърда на жената: — За кой филм се интересуваше, кукличке?

Жената започна да говори. Джулиан виждаше как се движат начервените й устни, но не слушаше, беше чувал всичко това преди.

— Отивам на друг купон. Този е скапан.

Със секунда закъснение Джулиан осъзна, че е стъпкал мечтите на жената, отправени като молитва към него.

Вал, изглежда, не забелязваше, че Мей Шарона — ама че име — беше почервеняла и се задъхва. Той се понадигна и седна, олюлявайки се.

— Кво ста’а? Има още кокаин в банята.

— Не, благодаря.

— Не? Не?

Вал се откопчи от прегръдката на жената, грабна чашата си с мартини от масата и закриволичи несигурно през стаята. Преметна ръка през рамото на Джулиан и увисна, като се клатушкаше и се усмихваше нагоре иззад русия си бретон.

— Хей, преди да си тръгнеш, имам съобщение за теб. Някой се обади в офиса да те търси. Някакъв доктор. Каза, че трябвало да говори с теб за Микаела Луна. Какъв спомен от миналото, а?

Той вдигна чашата с мартини към устата си и отпи дълга глътка, а питието се стичаше по устните му.

— Майтапиш се.

— Не. — Вал се намръщи, сякаш вече беше забравил за какво говорят.

— Доктор. Господи, дано не е пострадала.

— Не ’нам. Искаше да му се обадиш.

Джулиан почувства странен трепет в гърдите си. Кейла. От всички жени, които бе познавал, нея беше обичал най-много.

— Къде е номерът?

Вал размаха ръка и почти падна.

— Казах на Сузан да го остави на телефонния ти секретар.

— Благодаря — отговори Джулиан, разсеян от внезапно нахлулите спомени.

Първата му любов. Кейла. Не беше я чувал толкова отдавна, че почти я беше забравил. Почти.

Вал се изплъзна от Джулиан, насочи се към леглото и се стовари свит на ръба.

— Ще бъде голяма работа да я намериш. Изгубената госпожа Тру. Пресата я обичаше. Той замълча, отправяйки замъглен поглед към Джулиан. — Ти също.

 

 

При входната врата на дома си Джулиан се обади по малък черен домофон. Сложно изработените врати се отвориха и откриха къса алея, водеща към широко разпростряла се едноетажна къщичка в испански стил. Поне архитектът я наричаше така. Пет семейства можеха да живеят в нея и въпреки това тук, в тясната ивица гора, това беше къщичка.

Джулиан живееше тук от десет години, две от тях с Присила-от-пустинята, четири с Доротея-кучката и една с Анастасия. Нито една с Кейла.

Нито една от съпругите му не беше добавила нещо към обзавеждането на къщата — нито фотография, нито лампа, нито картина — нищо. Всяка от тях беше дошла без нищо, не беше оставила нищо и беше си тръгнала с няколко милиона от парите на Джулиан. Той смяташе, че това показва къде е проблемът му. Беше го грижа повече за дома, отколкото за жените, за които се беше женил и които беше водил да живеят тук.

Не, това не беше съвсем точно. Това не беше дом. Беше къща, която иска да бъде дом. Никога не бе имал време за дом.

Джулиан тръгна по пътеката от плочи, край която бяха наредени кичести зелени дръвчета в теракотени саксии. Дори в този хладен сезон на годината издаваха нежен цитрусов аромат. Градинските лампи хвърляха ажурни златисти сенки край пътеката. Над входната врата се извиваше като арка, отрупана с розови цветове, късна увивна роза. Дузина керамични фенери в японски стил осветяваха пътеката.

Вратата се отвори и икономката на Джулиан, Тереза, застана на входа. Както винаги, униформата й беше колосана и бяла като чисто ново корабно платно и всеки косъм от посивялата й коса беше на мястото си.

— Buenos noches, senor True.^[2] Как мина прожекцията?

Джулиан беше твърде разстроен, за да се усмихне.

— Още един хит.

Той мина намръщен край Тереза и влезе в проветривата хладна къща. Това беше място на резки контрасти — стени с релефна бяла мазилка и тъмна орехова дограма, големи столове, покрити с бял плат, и тъмни, тежки резбовани маси. Целият под беше покрит с плочи, големи теракотени квадрати и правоъгълници.

В безукорно чистата кухня той наля две дози текила в скъпа кристална чаша и я изпи на един дъх, без да се главоболи със сол или лимон. Пъхна бутилката под мишница и започна да търси. Някъде в къщата трябваше да има снимка на Кейла. Минаваше от стая в стая и повдигаше всяка снимка, докато намери това, което търсеше. В дъното на музикалната стая, на един рафт, твърде високо, за да може да я достигне, намери една нейна снимка в рамка.

Свлече се на колене върху дебелия килим, взирайки се в снимката. Беше сватбената им фотография.

От години не бяха правили такава снимка на Джулиан. Той знаеше, че е красив, на четирийсет изглеждаше по-добре, отколкото на двайсет и четири, но в тази снимка имаше нещо повече. Откритието го потресе: беше честност. Тук, на тази снимка, се виждаше последният истински отблясък на човека, който Джулиан някога искаше да бъде.

Той затвори очи и си я припомни. Бяха на меден месец, на онази яхта в Карибите…

— Кажи ми истинското си име — прошепна усмихната тя.

Той се усмихна, но си беше холивудската усмивка — разбра, че това я наранява.

— Не, на никого не го казвам.

— Ще го кажеш. Някой ден… когато си готов.

Той помилва лицето й, бръсна настрани от очите й разпиляната коса.

— Онова момче е мъртво, Кейла. То няма да се върне. Харесва ми да съм Джулиан Тру. Искам да съм Джулиан Тру за теб.

— Не разбираш ли, Джулс? Можеш да бъдеш, който искаш, където искаш, аз ще те обичам до смъртта си.

Той отвори очи и се взря надолу към снимката.

Тя беше го обичала както никоя друга преди или след нея. Обичаше него, не плоския изкуствен образ на мъжа, който беше Джулиан Тру. Често казваше, че когато Джулиан се пореже, тя кърви. Дори и през замъгления загасващ блясък на живота, преминал като насън, след петнайсет отминали години, той знаеше, че е бил прав за едно-единствено нещо — тя го обичаше.