Кристин Хана
Палитра от чувства (11)

Глава 11

Човек се измерва по моментите, разпръснати като точици боя по платното на живота. Всичко, което си бил, всичко, което ще бъдеш един ден, се крие в малките, привидно обикновени избори, които правим всеки ден. Тя започва рано в младостта, тази редица от случайно подредени решения. Да се пробвам ли в Малката лига, да уча ли за този изпит, да сложа ли този предпазен колан, да изпия ли това питие?

Всяко решение изглежда незначително като ляв завой на непознато шосе, когато нямаш предвид определена крайна цел, но решенията се трупат, докато един ден разбираш, че те са те направили такъв, какъвто си.

Лиам беше позволил баща му да го засенчва.

Решение.

Беше изминал целия път до Харвард, беше видял колко пътища се откриват оттам… и беше се върнал в Ласт Бенд, където беше безопасно.

Решение.

Беше се влюбил в Микаела и беше поставил целия си свят върху крехката основа на тази емоция. Той знаеше, че любовта им се дели на неравни половини, но ден след ден, час след час, докато животът им заедно вървеше като поредица от моменти, големи и малки — рождени дни, годишнини, семейни почивки, нощи, които прекарваха сгушени заедно на дивана пред телевизора — беше се оставил да потъне в блаженото упойващо езеро на забравата.

Решение.

Днес беше изправен пред още едно съдбоносно решение. Бореше се с него през цялото време, откакто Майк мигна за пръв път. Не се съмняваше, че решението, което е взел, ще бъде в основата на живота му отсега нататък.

Стана от бюрото си. Имаше куп картони и съобщения, на които трябваше да отговори веднага, но те не го интересуваха. Не и сега. Взе пухеното си яке, облече го и излезе от кабинета. Точно пред регистрационното бюро, Каръл изскочи от рентгена и се блъсна в него.

— О, докторе — изкикоти се тя.

Той се усмихна. За пръв път от седмици се държаха естествено.

— Май трябва да се радвам, че не носеше проби урина.

Кикотът на Каръл премина в смях.

— Или скалпели.

— Ще се измъкна рано — каза Лиам.

— Браво. Тъща ти се обади преди малко. В основното училище спрял токът и отменили часовете. Каза, че ще бъдат на езерото да се пързалят, ако искаш да отидеш и ти.

Каръл повдигна очилата на носа си и го погледна над тях.

Лиам се напрегна, много добре знаеше какво ще последва.

— Как е тя? — попита Каръл.

Лиам се надяваше да не изглежда толкова раздразнен, колкото се чувстваше.

— Все така.

Господи, мразеше тези думи. Когато всичко свърши, никога повече няма да ги каже. Нито „съжалявам“.

— Предай й много поздрави от мен.

— Разбира се, Каръл. Благодаря.

Положи всички усилия да се усмихне, докато минаваше през празната чакалня. За миг си спомни как Микаела пребоядисва малкото пространство. Не можеш да караш пациентите си да седят на пластмасови столове… и какъв е този цвят — кафяво „бебешка диария“?

Сега чакалнята беше жизнерадостна смесица от основни цветове — жълти стени, допълнени със слънчогледи, изрисувани от второкласниците на госпожа Дрей линг, кобалтовосини тапицирани столове и яркочервен марокански килим.

Спомняше си Майк на стълбата, лицето и косата й бяха изцапани с жълта боя, а тя викаше надолу към него:

 

— Хей, господин пианист, толкова ли са скъпоценни ръцете ти, та не можеш да хванеш четката?

Тогава той отиде при нея, смъкна я от стълбата, прегърна я и целуна меките й устни…

Излезе от стаята с широки крачки.

Внезапният студ, който го посрещна навън, беше точно това, от което се нуждаеше, за да проясни ума си. Погледна ръчния си часовник — 1:38.

Внезапно изпита нежелание да отиде в болницата и да седи до леглото на жена си. Беше прекарал до нея три дълги дни, повтаряйки отново и отново името на Джулиан. Тя не беше реагирала нито веднъж, по никакъв начин.

Вдигна подплатената с кожа яка и тръгна по улицата. Беше един от онези влажни зимни дни, когато натежалото сиво небе сякаш се влачеше по покривите и се заплиташе в косата ти. Планините се издигаха над мъглата, покритите им със сняг върхове едва се виждаха от облаците.

Той свърна в кафенето „Бил съм там“ и си поръча безкофеиново кафе с мляко. Ирма говореше за незначителни неща, докато чакаше млякото да се разпени. Не му взе пари за кафето. Никакви увещания не можаха да я накарат да вземе парите. Накрая той благодари и се върна на улицата.

Някой излизаше от „Пекарната на Лейзи Сузан“ и през отворената врата се носеше полъх на канела. Изкушаваше се да вземе нещо за утрешната закуска, но си помисли, че е свръхсилите му да чуе: „Как е?“ и да отговори: „Все така“.

Високо в чистия планински въздух се носеше детски смях. Проследи го, докато стигна до фермата за лами на господин Робин. Жабешкото му езеро, разположено удобно в малка равна част на пасището, беше превърнато от майката природа в красива сребърна пързалка за кънки. Няколко коли вече бяха паркирани край езерото, така че, когато мръкнеше, можеха да използват фаровете им, за да хвърлят широки ивици светлина над леда. Гарт Брукс пееше с цяло гърло „Имам приятели в низините“. Сузи Саймън се беше разположила край масата за пикник и вареше мляко на походна печка, а кметът Комфорт печеше хотдог на открита скара.

Лиам видя Брет. Той се пързаляше с група приятелчета. Роза седеше сама на една пейка близо до езерото.

Той поздравяваше приятелите и съседите си, докато си проправяше път сред тълпата и се преструваше, че не забелязва учудването им, че го виждат там. Стигна до Роза и седна до нея. Тя се отмести мълчаливо да му направи място.

— Тате, тате, виж ме! — размаха ръце Брет. Лиам вдигна поглед. Брет се пързаляше бързо назад, докато се блъсна в Шари Линдли и двамата паднаха със смях един върху друг.

— Животът продължава, а, Роза? — каза тихо Лиам, докато гледаше как синът му се опитва да овладее умението да се пързаля назад. Миналата година същото това момче едва се пързаляше напред.

— Si.

Той сви ръце около картонената чаша с кафе, горещата влага стопли устните му. Не съзнаваше колко му е студено, докато не започна да се стопля, но пък това може би важеше и за целия му жизнен опит.

— Тя не се подобрява, Роза.

— Si. Yo se.

— Говорим й вече от дни. Повтарях името на Джулиан толкова много пъти, че се страхувам да не го кажа случайно на вечеря. Мислех си, че може би Брет ще е ключът, но той идва при нея всеки ден след училище и… нищо.

— Може би има нужда от още малко време.

— Сега времето не й е приятел. Тя се влошава. По дяволите, виждам как посивява като онези чаршафи. Търсих решение в душата си и има само едно, което ми се струва правилно. Мисля…

Пейджърът на колана му започна да писука. Той хвърли бърз, тревожен поглед към Роза, после посегна надолу и измъкна малкото черно устройство.

Беше спешно съобщение от Стивън Пен. Девет-едно-едно. Кодът означаваше „Обади се веднага“.

— О, Исусе — каза той. — За Майк е.

Роза му подаде ключовете си.

— Вземи моята кола. Ей там е.

Той грабна ключовете.

— Моята кола е на служебния паркинг. Ключовете са в сенника. Вземи Брет и Джейси и елате в болницата. Може да е…

— Ще те следваме.

 

 

— Сърдечен пристъп.

Лиам се отпусна тежко в стола. Едва му стигаха силите да повдигне глава.

Стивън не погледна встрани.

— Не знам какво да ти кажа, Лиам. Сърцето й просто спря. Веднага възстановихме пулса, но това може да е показателно. Тялото й може да се предава. Мисля… Мисля, че може би е време ти и децата да се подготвите за края.

Краят. Би искал никога да не е казвал това на свой пациент, но знаеше, че не е така.

Стивън въздъхна.

— От няколко дни изглеждаше, сякаш се подобрява.

Лиам знаеше, че в момента Стивън мисли за своята жена, Маргарет, която точно сега може би беше у дома и правеше снежен човек с децата. Виждаше го в очите на приятеля си, ужасното разбиране какво значи да загубиш любимата жена.

— Как да кажеш на деветгодишно дете, че е време да каже сбогом на мама? А ако не му кажеш сега, как в името на всичко свято ще му кажеш утре, че е много късно за каквото и да било?

— Господи, Лий. — Стивън се наведе напред и се опря, сложил ръце на бюрото си.

Лиам виждаше, че Стивън търси наистина успокояващи думи, с които да замени стандартните баналности. Видя също, че не може да ги намери. Разбира се, че не можеше. Беше време за вяра, за Бог и религия, науката беше безнадеждно безпомощна.

Преди Стивън да каже каквото и да е, Лиам стана и излезе от кабинета.

Коридорът беше прекалено ярко осветен, светлината дразнеше широко отворените му очи. В чакалнята Джейси стоеше до прозореца заедно с Марк. Роза седеше на самия край на дивана. Брет, все още с якето за кънки и непромокаемия гащеризон, се подпираше на стената до телевизора. Бузите му бяха червени като захаросани ябълки. От замръзналите кичури на бретона върху чипия му нос падаха капки вода.

Джейси видя Лиам, пусна ръката на Марк и предпазливо пристъпи напред.

— Тате?

Не можеше да им каже. Не и тук, не под тези студени ивици флуоресцентна светлина. Утре ще каже истината на децата. Може би дотогава щеше да намери чудотворен изход. А ако Микаела не успееше да преживее нощта… щеше да живее с това си решение. То щеше да стане един от многото избори, определящи границите на душата му.

Не погледна Роза, докато говореше.

— Тя е добре. Мама е добре. Имала е само малък сърдечен проблем, това е всичко. Сърцето е спряло за малко, но сега всичко е наред.

— Може ли да я видя? — попита Джейси.

— Разбира се, но само за няколко минути. Звучи иронично, но сега тя има нужда от почивка.

Джейси кимна и тръгна към вратата. Когато минаваше край Лиам, той посегна да я хване за китката. Тя спря и се обърна към него.

— Тя не изглежда много добре, скъпа.

Джейси пребледня.

— Добре, тате. Аз… аз ще се върна след малко.

Той се усмихна насила и я пусна. Какво можеше да направи? Тя беше достатъчно голяма да мине сама по пътеката на отчаянието.

Брет погледна към него. Една водна капка се плъзна по бузата му и падна на тъмносиньото му яке. Устата му трепереше и в очите му се събираха сълзи.

— Тя будна ли е?

Лиам докосна студената буза на сина си.

— Не, скъпи, не е.

Бореше се с желанието да каже „още не“, не можеше да подхвърли надежда като захарно бонбонче. Вече не.

Брет се отдръпна към стената.

— Не искам да я виждам точно сега. Не… така.

Лиам не знаеше какво да направи.

— Хей, Бретстър — каза Марк, като се приближи към тях. — Обещах да ти взема оранжада и желирани мечета. Да отидем ли сега?

Лицето на Брет се отпусна в усмивка на облекчение.

— Ще бъде чудесно. Може ли, тате?

Лиам се почувства страхливец, задето пое по тази лесна пътека, но кимна. Нямаше смисъл да се преструва, че не му е олекнало. Стана, бръкна в джоба си и извади няколко банкноти.

— Вървете, но да не се бавите. Трябва да се прибираме.

Брет грабна парите и ги скри в юмрука си.

— Добре.

Излезе след Марк.

Най-после Лиам се обърна към Роза. От бдителния поглед на тъмните й очи личеше, че е чакала този момент.

Седеше вдървено, коленете й бяха притиснати едно в друго, ръцете й бяха стиснати в скута.

— Зле е, si?

Той седна до нея на твърдата пластмасова пейка. Свитите му колене се блъснаха в ниската пластмасова масичка. Стар брой на списание „Пийпъл“ с подгънати страници полетя към пода, отваряйки се като ветрило. Лиам помълча, като се опитваше да превърне мислите си в думи. Накрая каза просто:

— Сърцето й спря.

Роза пое шумно дъх и се прекръсти.

— Dios mio.

— Върнали са я към живот лесно и бързо, което е важно…

— Трябва да има нещо, което можеш да направиш, някакво лекарство…

Той й се усмихна тъжно.

— Вярваш ли в лекарствата, Роза?

Тя не отвърна на усмивката му.

— Какво ще правим?

Той знаеше, че ще стигнат до този въпрос, който в края на краищата беше началото.

— Единственият момент на надежда в цялата тази бъркотия дойде, когато казахме името на Джулиан.

Учуди се, че гласът му звучи толкова обикновено.

— Si. Може би е било съвпадение.

— Веднъж, може би. Два пъти, в никакъв случай. Плачът й беше отговор. Сигурен съм.

— Но ние казвахме името му много пъти. Аз й разказвах за сватбата й с този човек толкова пъти, че мога да го повторя и насън, и пак nada.

Лиам въздъхна. Тези въпроси го бяха държали буден миналата нощ, докато се въртеше, без да заспи, в самотното си легло. Бяха го последвали в светлината на деня, продължавайки да го измъчват.

Колко струваш? Всичко опираше до това. Поне това беше задънената улица, до която накрая стигнаха мислите му.

— Ще трябва да опитаме нещо друго, Роза. Нещо по-драстично. Тя не отговаря на нашите гласове. А не мисля, че имаме много време.

Той усети как Роза се обръща към него, но не я погледна. Взираше се в ръцете си, отпуснати в скута, в тънкия венчален пръстен, който беше носил десет години.

— За какво мислиш? — попита тя.

Той чу тревогата в гласа й, едва забележимата пауза в средата на изречението, и разбра, че тя се досеща какво ще й каже.

— Ще се обадя на Джулиан Тру и ще го помоля да дойде да я види. Да й говори.

— Не можеш — ахна тя.

Той най-сетне се обърна към нея. Бузите й бяха пребледнели като лист хартия, очите й изглеждаха като прогорени дупки.

— Знаеш, че нямам избор.

Тя се засмя. Беше крехък звук, като чупеща се коледна играчка от много старо стъкло.

— Той е… опасен.

— Мислиш, че е упражнявал физическо насилие над нея?

— Не, не. Разбира се, не. Опасността идва от това, колко много го обича… обичаше.

Лиам се престори, че грешката й не го е наранила.

— Мислиш ли, че още я обича?

— Мисля, че никога не я е обичал. — Тя се извърна така, че застанаха лице в лице. — Не си длъжен да го правиш. Господ ще събуди Микаела, ако е решил така. Ти трябва да се погрижиш за su familia^[1]. Този човек може да съсипе всичко. Микаела отдавна направи избора си. Не си длъжен да правиш това, Лиам.

Той се запита дали е разбрала, че го нарече по име. Странно, тази малка проява на близост го успокои повече от каквато и да било прегръдка.

— Не сме деца, Роза, нито ти, нито аз. Знаем колко е лесно да сбъркаш. Сега може би виждам най-ясно през целия си петдесетгодишен живот. Мога да се обадя на Джулиан и да дам на жена си шанс да живее или мога да не му се обаждам и да знам, че толкова ме е било страх да не я загубя, че съм я оставил да умре.

Очите на Роза се напълниха със сълзи.

— Няма да мога да погледна в очите нито себе си, нито децата си, ако оставя страхът да ми попречи да направя каквото трябва. Ще се обадя на Джулиан Тру. Телефонният номер на агента му е в калъфката.

Роза протегна ръце и ги сложи върху неговите.

— Чудя се дали знае — каза тихо тя, взирайки се през сълзи в него. — Знае ли моята Микита какъв късмет има с теб?

Лиам знаеше, че не трябва да пита, но не можеше да се спре.

— Обичала ли ме е, Роза?

Тя стисна ръцете му.

— Разбира се.

— Както е обичала него?

Роза замълча и Лиам видя мъчителната истина в колебанието, продължило само един удар на сърцето.

— Si — отвърна тя с твърде ясна, твърде бърза усмивка.

Лиам въздъхна.

— Тогава няма за какво да се тревожим.