Лоран Гунел
Бог пътува винаги инкогнито (30)

30

— Не ви вярвам! Нито за миг.

Безапелационно произнесените думи бяха последвани от потискаща тишина. Слабата светлина на старите неонови лампи леко потрепваше.

— Но това е самата истина — отвърнах обезсърчено.

Инспектор Петижан крачеше зад бюрото си. Аз бях седнал неудобно на малък стол, който смътно напомняше на ученически чин. Това място направо ме смазваше… Освен това бях гладен. Отчайващо гладен. И ми беше писнало. Наистина ми беше дошло до гуша.

— Да започнем отначало.

— Вече четири пъти ви повтарям…

Отначало започнах да отговарям на въпросите доста мъгляво, стараейки се да не навлизам в подробности, опитвайки се да го накарам да повярва, че съм станал жертва на доста груба приятелска шега. Само че човекът беше взел нещата прекалено присърце. А ставаше въпрос само за пътуване без билет… Нямаше ли си някаква по-сериозна работа? Най-сетне успя да ме натика в ъгъла, бомбардирайки ме с въпроси, съпоставяйки отговорите ми, така че се видях принуден да призная истината, да му разкажа за познанството ми с Дюбрьой. Въпреки всичко съмнението продължаваше да го гложди. Упорито не желаеше да повярва. Вложих цялата си енергия, за да го убедя в искреността си, но колкото повече се аргументирах, толкова по-малко ми вярваше.

— Твърдите, че следвате инструкциите на човек, когото не познавате, който ви желае доброто, но от когото се страхувате, който ви е отнел документите и ви е закарал с мерцедеса си на другия край на Франция, за да провокира вашата находчивост и способността ви да се справяте с всякакви ситуации. Прав ли съм?

— В общи линии, да.

— И как си представяте, че ще ви повярвам? Откакто съм на тази служба, не съм чувал нищо по-нелепо!

Никога нямаше да успея да го убедя. Щях да си загубя цялата вечер, може би и цялата нощ…

На всяка цена трябваше да намеря друг подход… Как да го убедя в искреността си?

Притиснеш ли го, той те отблъсква. Обърни парата…

Хрумна ми една идея.

— Има още нещо… — заявих с поверителен тон.

Той не успя да прикрие леката си усмивка, повярвал, че съм на път да изплюя камъчето.

— Какво е то?

Направих кратка пауза.

— Ами… не, няма да ви кажа.

Той ме изгледа, леко изненадан.

— Защо?

Гледах го в упор.

— Защото ви нямам доверие.

Лицето му леко почервеня.

— Как, как така ми нямате доверие?

Отново се престорих, че се двоумя.

— Не вярвам в способността ви да изслушвате хората.

— Какви ги приказвате? — запелтечи той с пламнали страни.

Сведох поглед към пода, преструвайки се на натъжен.

— Става дума за една… интимна история и не горя от желание да я споделям с някой, който дори не си прави труда да седне и да ме изслуша.

Той преглътна.

— Вие така или иначе не ми вярвате — продължих аз, — тъй че няма смисъл да ви разказвам каквото и да е.

Минаха няколко секунди. Не го поглеждах, но чувствах, че не ме изпуска от поглед. Лицето му беше станало мораво. Долавях дишането му.

Накрая седна.

Мълчанието продължи. Наоколо всичко беше застинало. Сякаш и мухлясалият въздух се беше смръзнал.

Реших да изкажа насъбралото се в мен.

— Направих опит за самоубийство преди време. Там съвсем случайно… или поне така си помислих, се оказа някакъв непознат. Той ми спаси живота, като за отплата аз се ангажирах да се подчинявам безпрекословно на всичките му нареждания. За собственото ми добро.

Той ме слушаше мълчаливо.

— Това е нещо като пакт — продължих аз. — Съгласих се напълно доброволно.

Горещината в стаята беше непоносима. Имах нужда от въздух, задушавах се.

— И наистина ли правехте всичко, което искаше от вас?

— Може да се каже, да.

— Давате ли си сметка, че ако ви беше накарал да сторите нещо незаконно, отговорността щеше да падне върху вас?

— Той не е искал от мен такова нещо. Не ме е карал например да се качвам на влака без билет. Не в това е проблемът…

— Все пак не мога да проумея защо сте се подчинявали на подобни заповеди. Били сте свободен да сложите край на поетия ангажимент, в края на краищата. Всеки друг щеше да постъпи така…

— Често пъти съм си задавал този въпрос. Не знам, мисля, че придавам голямо значение на спазването на дадената дума.

— Хайде сега и вие, времето на тримата мускетари отдавна е минало! Лоялността е хубаво нещо, но все пак в случая вашият интерес е бил поставен на карта!

— До неотдавна това, което искаше от мен, не изискваше особени усилия от моя страна, още повече че ми носеше много… Имах чувството, че се развивам…

— Да ви кажа правичката, освен неприятности не виждам какво толкова ви е донесло.

— Бях много самотен, когато го срещнах… И като се замислиш, много е приятно, когато някой проявява интерес към вас, грижи се за вас…

— Момент! Накратко казано, той е изтръгнал обещанието ви в момент, в който сте били слаб и отчаян. Хваща ви за ръка, вие изпълнявате дума по дума каквото ви нареди и затваряте очи за намеренията му, така ли? Ами така действат онези от сектите!

— Не, не това ме плаши. Всъщност сектите се стремят да ви измъкнат парите. Той не иска нищо от мен. Понеже е възрастен и много богат, не вярвам да има нужда от нещо особено.

— Не ми казвайте, че според вас го прави заради черните ви очи!

— Проблемът всъщност е в това. Не знам какви са подбудите му. Наскоро открих, че ме е следил и че го е правел преди… срещата ни на Айфеловата кула.

— Значи не се е озовал там случайно в деня на вашия…

— Опит за самоубийство. Не, не се е озовал там по чиста случайност. Но мога да се закълна, че никога не бях го виждал преди. Не знам и защо ме е следил преди кулата. Това е необяснимо и ме плаши.

Износените неонови тръби леко пропукваха, излъчвайки потрепваща светлина. Всеки момент можеха да сдадат багажа. Инспекторът ме наблюдаваше обезпокоен. Той, който отначало ме беше подложил на страхотен натиск, разпитвайки ме безмилостно, сега сякаш се беше поставил на моето място. Чувствах, че искрено се тревожи за съдбата ми.

— Можете ли да направите нещо за мен? — попитах.

— Нищо. Абсолютно нищо. След като не е извършил нарушение, дори не мога да разпоредя да започне дознание.

— В дома му има тефтер, пълен със записки по мой адрес — доказателство, че е наел някого да ме следи.

— Ако тефтерът е в дома му, няма как да получа достъп до него. За такива действия е нужно да се издаде заповед за обиск и няма съдия, който да го направи, при положение че нямаме дори зачатък на нарушение. Още повече че, така или иначе, следенето на хора не е забранено. Всички хлапета го правят.

— Да ви кажа, най-сложното в тази работа е, че имам съмнения, а и част от мен изпитва вина, задето ви разказах всичко това.

— Нещо не ви разбирам.

— Не съм сто процента сигурен, че той има лоши намерения. Изплаших се, естествено, откривайки, че ме е следил преди първата ни среща. Но ако се абстрахирам от това, нямам в какво да го укоря досега. Ако сме напълно обективни, той не е извършил нищо, с което да ми навреди…

— Вижте, не е изключено да става въпрос за побъркано старче, което се мисли за нещо много и му харесва да играе ролята на спасител. Най-простото е да му кажете, че нямате желание да продължавате. Прекратявате договора. Заявявате му: „Благодаря за всичко и довиждане“ — и работата приключва.

— Невъзможно.

— Какво ви пречи да го сторите?

— Не ви казах, обаче… заложил съм живота си в този договор.

— Как така сте заложили живота си?

— Каза ми, че ще изгубя живота си, ако не правя това, което той иска от мен.

Той ме изгледа втрещен.

— Да не е някакъв майтап?

— Не.

— И вие, разбира се, приехте, това ли се мъчите да ми кажете?

— Поставете се на мое място…

— Вие сте също толкова побъркан, колкото и той! Изобщо не искайте от мен да ви помагам!

— Не можех да знам, че…

— Но това е устен договор. Не съществува никакво доказателство. Не мога нищо да направя.

— Само че, след като сте запознат със ситуацията, не можете да ме оставите изложен на опасност, нали?

— Вие какво си въобразявате? Че данъкоплатците ще ви наемат някой, който да ви придружава ден и нощ, докато оня реши да ви нападне? И без това не ни стигат средствата, за да се справяме с нарушенията…

Заяви това едва ли не със съжаление и почувствах, че зад раздразнителността му определено прозира известно безпокойство.

Погледнах към мизерния часовник, закачен високо на стената.

— Е, така да бъде, тогава аз да тръгвам. Трябва да съм при него в 19 часа.

Станах от столчето.

Той ме погледна, без да пророни дума, потънал в мислите си, после скочи отривисто, внезапно обезпокоен.

— Чакайте… Кое доказва, че цялата тази работа… не е просто някаква измишльотина? Че не сте съчинили тази история, за да се приберете необезпокояван вкъщи?

Смръщил вежди, отново се беше изчервил целият.

— Ако не ми вярвате… можете да дойдете с мен у тях.

Очевидно не очакваше такъв отговор. Остана неподвижен за кратко, после погледът му се насочи към часовника и отново се върна на мен.

— Къде е това?

Започнах да пребърквам джобовете си и накрая измъкнах една визитка на Дюбрьой. Ъглите й се бяха прегънали, луксозният картон бе смачкан и омекнал като парче стар плат. Той я грабна, прочете надписа и повдигна вежди.

— В шестнайсети район, а?

Поколеба се няколко секунди, после прекоси стаята и леко почука на една врата.

— Оправяйте се сам, Петижан! — измърмори някакъв глас отвътре.

След едноминутен размисъл, очевидно раздиран от противоречиви желания, инспекторът отвори малък метален шкаф и взе оттам ключа за колата.

— Последвайте ме!

* * *

Един час по-късно инспектор Петижан примерно прибра ключа в металния шкаф. Все така затворен в стаята си, началникът му очевидно не беше забелязал отсъствието му.

Не трябваше да се губи нито миг. Дългоочакваната афера сама дойде при него, точно както се беше надявал. Защото интуицията му подсказваше, нещо повече, беше убеден, че става въпрос за голяма далавера. Младежът не го излъга. Влезе в частния луксозен дом на именуващия се Дюбрьой. Каква къща само! Досега не бе виждал друга такава. Такива изискани къщи не се срещаха близо до Лионската гара, нито в другите квартали, където ходеше. Кой можеше да си позволи подобен дворец? Сигурно пак става въпрос за мръсни пари, реши той.

Налагаше се да пипа тихо, без да събуди подозренията на шефа, който сигурно щеше да разпореди прекратяване на разследването или да му го отнеме, а то, убеден беше, щеше най-сетне да извади наяве големия му талант на полицай.

Може би съвсем скоро службата на Лионската гара щеше да се лиши от услугите му.