Лоран Гунел
Бог пътува винаги инкогнито (15)

15

Тази сутрин пристигнах на седмичното събрание напълно безгрижен, без въобще да предполагам, че ще изживея един от най-лошите моменти в съществуването си, който щеше да предизвика… най-благоприятната възможна промяна. Такъв е животът; рядко на мига си даваме сметка, че трудните моменти имат скрито въздействие и скрит смисъл — да ни помогнат да израснем. Ангелите се преобличат като вещици и ни правят великолепни подаръци, старателно обвити в грозни опаковки.

Независимо дали става въпрос за провал, болест или за обикновена беда, невинаги горим от желание да приемем „подаръка“, нито се сещаме да го разопаковаме, за да открием скритото му послание — трябва ли да се учим на воля, на смелост? Или, напротив, на небрежно отношение към онова, което в крайна сметка не е от особено значение? Изисква ли от мен животът да се вслушвам малко повече в дълбоките си желания и стремежи, да се реша да изразя способностите, с които ме е дарил, да престана да приемам онова, което противоречи на моите ценности? Какво трябва да науча в положението, в което съм изпаднал?

Когато изпитанието ни връхлети, често реагираме с гняв или отчаяние, с пълно право отхвърляйки онова, което ни се струва несправедливо. Но гневът ни прави глухи, а отчаянието — слепи. И ние пропускаме предложената ни възможност да израснем. Тогава тежките удари и провалите се умножават. И не съдбата се ожесточава срещу нас, а животът се опитва отново да ни предаде съобщението.

Залата бе пълна. До Алис имаше свободно място, което сигурно бе запазила за мен. Бяхме доста повече от обикновено. Веднъж месечно се събираше целият клон „Набиране на кадри“, а не само нашият отдел. Захвърлих небрежно моя „Клоузър“ пред себе си и спокойно седнах. Приятно бе да си последният пристигнал — чувстваш се очакван.

— Виж Тома — прошепна ми Алис.

Потърсих го сред присъстващите и накрая го видях.

— Какво има?

— Виж по-добре.

Наведох се да го огледам по-добре, но не забелязах нищо по-различно от обичайния му горделив и отсъстващ вид. Чак тогава я забелязах. И не можах да повярвам на очите си. Бе я поставил пред себе си, небрежно извърната на една страна, но се виждаше единствено тя — чисто новичка химикалка „Дюпон“. До мен Алис криеше зад шепа носа и устата си, за да не избухне в смях.

— Добър ден на всички!

Почти подскочих от силния глас. Марк Дюнкер, нашият генерален директор, се бе самопоканил на седмичното събрание. Дори не го бях забелязал, когато влизах.

В залата се възцари тишина.

— Няма да нарушавам дълго дневния ви ред, но искам да ви уведомя за нов тест за оценяване, който открих по време на командировка в Австрия, където отворихме нашия осемнайсети клон. Знам, че вече разполагате с поне дузина инструменти, но този е малко по-различен и държах да ви го представя лично.

Обзе ни любопитство. Какво ли бе изнамерил сега?

— Всички знаем — продължи той, — че е много по-трудно да преценим характера на кандидата, отколкото неговите способности. Всички вие идвате от професиите, за които набирате кандидати, и следователно знаете какви въпроси да зададете, за да разберете дали той разполага с необходимите умения. За сметка на това невинаги е лесно да направим разлика между истинските му качества и тези, които изтъква. Дори не споменавам недостатъците, за които 90% от кандидатите твърдят, че са перфекционизмът и склонността към извънреден труд, нали така? Между въображаемите качества и престорените недостатъци трудно можем да си изградим ясна представа за истинските трудови навици. Въпросният тест ни позволява да оценим основна характерна черта за множество отговорни постове и особено за управленските. Споменах увереността в себе си. Тя много трудно може да се прецени при набиране. Срещал съм хора, които са минали през толкова много интервюта за работа, че дават вид на абсолютно сигурни в себе си, но ако ги поставите в работна среда, губят и ума, и дума пред първия служител, който реши да се позаяде малко с тях. По време на интервюто се правят на хитреци, а пред колегите се свиват.

— Това, което казваш, е така, но в повечето случаи този, на когото му липсва увереност в живота, го проявява и пред интервюиращия.

Сред присъстващите се разнесе ропот. Бе се изказал един млад консултант, току-що пристигнал във фирмата от конкурентно предприятие, където бе прието да се говори на „ти“. Естествено, ние, консултантите, помежду си говорехме на „ти“, но нашият шеф никога не се бе поддал на тази мода. Модата наистина бе доста лицемерна, но Марк Дюнкер всъщност имаше други съображения — той държеше на знаците на уважение от страна на своите сътрудници.

— Господине, не сме пасли заедно кравите — изрече той любимата си реплика.

Приведох се към Алис.

— Знае за какво говори.

Тя прихна и Фостери ни отправи смразяващ поглед.

Дюнкер продължи, без да отговори на забележката на консултанта:

— Предлаганият тест е труден за осъществяване, защото изисква присъствието на поне трима души. Но не е задължително те да са консултанти. На практика може да извикате когото и да е — каза, подхилквайки се.

Любопитството ни бе разпалено до крайност. Питахме се за какво ли става дума. Той продължи:

— Тестът се основава на принципа, според който истинската увереност в себе си не зависи от погледа на останалите. Тя е здраво вкоренена, личностна характеристика. Отговаря на своеобразна непоклатима вяра на човека в собствената му стойност, в способностите му, и поради това не може да бъде нарушена от външна критика. Докато необоснованата или престорена увереност в себе си не издържа на враждебната среда и личността губи съществена част от възможностите си. Но достатъчно съм говорил. Един нагледен пример ще свърши по-добра работа от дългите обяснения! Трябва ми доброволец.

Огледа групата с неопределима усмивка на устните. Всички погледи разсеяно се насочиха към пода.

— Най-добрият вариант би бил някой от отдела за набиране на счетоводители, защото ми трябва добър математик!

Половината присъстващи се отпуснаха, докато другата половина се свиха още повече. Менгемето се затягаше около нас. Дюнкер нарочно се бавеше и долавях, че чакането, което ни налагаше, му доставя някакво особено садистично удоволствие.

— Кой ще излезе?

Очевидно никой нямаше да се яви доброволно, без да знае какво точно му се готви.

— Добре, принуждавате ме сам да посоча доброволеца.

Мисля, че нацистите са постъпвали по същия начин, прехвърляйки върху другите отговорността за това, което възнамеряват да сторят.

— Да видим, да видим…

Придадох си възможно най-незаинтересован вид, плъзгайки поглед по корицата на моя „Клоузър“. Настина ли гърдите на Анджелина Джоли се бяха развалили от кърменето? Вълнуваща тема… Муха да бръмнеше, щеше да се чуе. Атмосферата ставаше непоносима. Усетих тежкият поглед на Дюнкер да се насочва към мен.

— Господин Грийнмор.

На мен се падна. Сърцето ми прескочи един удар. Трябваше да се стегна. Да не се огъвам. Така или иначе, налагаше се да се подложа пред всички на тъпия му тест. Ами ако това беше отмъщение? Ларше несъмнено му бе разказал за разправията на последното търговско събрание. Може би искаше да ме възпре, да пресече желанието ми да продължавам, да ме вкара в пътя? Трябваше да запазя спокойствие. Да не се предавам. Да не му доставям това удоволствие.

— Елате, Алън.

Виж ти, обръща се към мен на малко име. Сигурно за да ме залъже. Да притъпи вниманието ми. Трябва да удвоя бдителността си. Изправих се и тръгнах към него. Всички очи бяха вперени в мен. Осезаемият само преди няколко секунди страх бе отстъпил място на любопитството. В крайна сметка това си беше представление. Като на Колизея може би. Погледнах Дюнкер. Ave Caesar, morituri te salutant… Не, не притежавам дух на гладиатор.

Посочи ми стол, поставен на два метра от него, срещу групата. Седнах, опитвайки се да бъда едновременно безразличен и самоуверен. Не беше толкова лесно.

— Ето какво ще направим — обърна се към останалите. — Най-напред трябва да обясним на кандидата, че всичко е игра и нищо от това, което ще кажем, не отговаря на действителността. Правим го заради нуждите на теста. Важно е да го предупредите, за да нямате после неприятности. И без това пресата достатъчно се заяжда с нас.

Какво ми готви? Чувствах, че ще е доста забавно. На всяка цена трябваше да устискам.

— Ролята ми — продължи той — ще е да давам на господин Грийнмор простички задачи за смятане наум.

Смятане наум ли? Става, очаквах нещо по-лошо. Ще се справя.

— През това време вие ще му говорите… по-скоро… не особено ласкави неща, критики… упреци… с две думи целта ви е да подкопаете самочувствието му, като му казвате всички неприятни неща, които ви хрумнат. Знам, че някои от вас познават слабо, даже никак Алън Грийнмор. Това е без значение. Пак ви повтарям, не се опитвайте да му казвате истината, само гадни критики, за да го обезсърчите.

Що за безумие? Нима щях да се оставя да бъда публично линчуван?

— Не виждам смисъл от този тест — възразих аз.

— Очевиден е: истински увереният в себе си кандидат по никакъв начин няма да бъде смутен от неоправданите упреци.

Разбрах, че Дюнкер бе съзрял в мен идеалния субект за демонстрация. Мръсникът явно усещаше, че твърде лесно мога да бъда изкаран от равновесие. Бе почти сигурен в блестящия успех на нагледния си урок, знаеше, че ще смае публиката и ще заслужи овациите й… на мой гръб. Не трябваше да участвам в това. В никакъв случай. Нищо нямаше да спечеля, но щях да загубя много. Бързо, да намеря някакво извинение, каквото и да е, но да откажа!

— Господин Дюнкер, тестът ми изглежда трудно приложим при набиране. Не е особено… етичен.

— Няма никакъв проблем, при положение че всичко е ясно заявено още от началото. Впрочем кандидатът ще е свободен да приеме или не.

— Именно, никой няма да се съгласи.

— Господин Грийнмор, вие сте консултант, нали?

Ненавиждам хора, които ви задават въпроси, чиито отговори знаят, само и само да ви накарат да потвърдите думите им.

Задоволих се да го гледам право в очите.

— Следователно знаете, че кандидатите са готови на много неща, за да получат висок пост.

Така няма да го надвия. На всичко ще има готов отговор. Бързо. Трябва да измисля нещо друго. Веднага… или… да кажа истината.

— Нямам желание да участвам в това упражнение — станах от стола аз.

Из залата се разнесе шепот. Бях горд, че проявих смелостта да откажа. Сигурно преди няколко седмици нямаше да мога да го направя.

Вече бях направил три крачки към мястото си, когато ме попита:

— Знаете ли определението за тежко провинение във френското право, господин Грийнмор?

Застинах на мястото си, с гръб към него. Не отговорих. В залата се възцари пълна, тежка тишина. Преглътнах.

— Като тежко провинение — продължи с противния си глас — се определя намерението на служителя да навреди на своя работодател. Отказ да участвате в теста ще ми навреди, защото ще провали демонстрацията пред събралите се специално за случая служители от клона. Нямате такова намерение, нали, господин Грийнмор?

Стоях безмълвен, все така с гръб към него. Кръвта биеше в слепоочията ми.

Картинката бе ясна. Чудесно знаех последствията от тежкото провинение: никакво обезщетение при уволнение, никакво предизвестие, никакви платени отпуски… Трябваше да си тръгна незабавно, без нищо.

— Нали, господин Грийнмор?

Имах чувството, че тялото ми е като двутонен бетонен блок, здраво закрепен за пода. Главата ми се беше изпразнила.

— Трябва да решите, Грийнмор.

Имах ли въобще избор? Беше… доста ужасно. Не трябваше веднага да отказвам. Сега нямаше да съм в това унизително положение. Единственото решение бе да направя тъпия тест. Трябваше да се стегна. Да преглътна гордостта си. Хайде… Хайде… Направих свръхчовешко усилие и… се обърнах. Всички погледи бяха втренчени в мен. Върнах се при стола, без да поглеждам Дюнкер, седнах безмълвен, забил очи в една точка на пода. Целият пламтях. Ушите ми пищяха. Трябваше да се стегна. Бързо. Да забравя срама. Да си върна енергията. Да я насоча. Да дишам. Да, точно така. Да дишам. Да се успокоя.

Умишлено се забави, после започна да изрежда задачите за смятане.

— 9 по 12?

Да не бързам с отговора. Не съм му ученик.

— 108.

— 14 плюс 17?

— 31.

— 23 минус 8?

Опитвах се да забавя още отговорите. Трябваше да се съсредоточа, да си възвърна силите. Щях да имам нужда от тях. Дзен.

— 15.

Подкани с жестове множеството да започва с критиките. Продължавах да избягвам погледите им. Чувах покашляния, притеснен шепот и… нито една дума. Изправи се със скок пред тях.

— Сега сте вие! Трябва да кажете всичко… отрицателно за господин Грийнмор, което ви мине през главата.

Отново бях станал „господин“.

— Бъдете спокойни — обърна се към групата, — напомням ви, че не е необходимо да казвате истини. Впрочем всички знаем, че Алън притежава преди всичко качества. Това е просто игра, за нуждите на теста. Отпуснете се!

Хайде, сега станах Алън. Едва ли не близък приятел.

И имам само качества. Какъв манипулатор! Какъв жалък мръсник!

— Неприятен си!

Излетя първата критика.

— 8 по 9? — побърза да попита Дюнкер.

— 72.

— 47 по 2?

— 94.

— Още, още — обърна се към публиката, придружавайки думите си с широки жестове.

Подканяше колегите ми като някакъв генерал, който насърчава войниците да излязат от окопите и да се бият под вражеския огън.

— Не можеш да смяташ!

Втора критика.

— 38 делено на 2?

Бавно си поех въздух, за да разчупя темпото, което се опитваше да ми наложи.

— 19.

— Давайте! Давайте!

Имах чувството, че подвиква на хора, които бутат закъсала кола, за да може двигателят да запали.

— Не си любезен!

До този момент критиките ме оставяха безразличен. Звучаха съвсем изкуствено, колегите ми бяха по-притеснени от мен самия…

— 13 по 4?

— 52.

— Некадърник!

— 37 плюс 28?

— Бавен си!

— 65.

— По-бързо! Отпуснете се! — извика към присъстващите.

— Опашкар!

— 19 по 3?

— Много си пипкав!

— Много си бавен!

— 57.

— Не можеш да смяташ!

Дюнкер вече се усмихваше доволно.

— 64 минус 18?

— Слаба работа!

— Не можеш да броиш!

— Не те бива!

Нападките заваляха отвсякъде.

Трябваше да се съсредоточа върху въпросите на Дюнкер. Да забравя останалите. Да не ги слушам.

— 46.

— Посредствен!

— Мекушав си!

— Смяташ като охлюв!

— Много се туткаш!

Машината започваше да работи на пълни обороти. Всички ми подвикваха едновременно. Дюнкер бе спечелил.

— 23 плюс 18?

— Няма да успееш!

Да не ги слушам. Да си представям цифрите. Само цифрите. 23, 18.

— Неудачник!

— Прекалено си бавен!

Гадничък кикот из залата…

— Мърда!

— Бездарник!

— Двойка по математика!

— Нямаш никакъв шанс, изгоря!

— Свършен си!

Превръщаха се във възбудени зверове, поддаваха се на играта.

— 23 плюс 18? — повтори Дюнкер с широка усмивка.

— 42, не…

Усмивката още се разшири.

— Сбърка!

— Не можеш да смяташ!

— 41.

— 12 плюс 14?

— Няма да успееш!

— Пълна нула!

— Жалък си!

12 плюс 14. 12, 14.

— 24.26!

— Нищожество!

— 8 по 9?

— Гола вода си!

— 62. Не… 8 по 9, 72.

— Не знаеш таблицата, за нищо не ставаш!

Започвах да губя почва. Напълно. Да се съсредоточа.

Да не чувствам нищо.

— 4 по 7?

— Нищожество!

— Няма да успееш!

— Не знаеш!

— Скапаняк!

— 4 по 7? — повтори Дюнкер.

— За нищо не те бива!

— Двайсет… и четири.

— Сбърка!

— Слабак!

— Пълен глупак!

— Позор!

— 3 по 2?

— Ха-ха-ха! Не може да смята!

— Пълна нула!

— Тъпанар!

— Смотаняк!

— 3 по 2!

Ужасни, настойчиви смехове. Някои се държаха за коремите. Не знаех на кой свят съм.

— 2 плюс 2?

— Не може да умножава по две!

— Нещастник! Нещастник! Нещастник!

— Оставач!

— Бавноразвиващ се!

— 2 плюс 2? — повтаряше Дюнкер в еуфория.

— Ъъ…

— 2 плюс 2? — ликуваше Дюнкер.

— Пълен идиот!

Дюнкер внезапно млъкна, изправи се и накара всички да млъкнат.

— Добре, достатъчно. Достатъчно!

— Олигофрен!

— Спрете, достатъчно, достатъчно!

Бях поразен, смазан. Чувствах се много, много зле. Дюнкер най-после го забеляза и на мига стана съвсем сериозен. Нещата се бяха изплъзнали от контрол, чувстваше се отговорен и сигурно знаеше какво рискува.

— Стига толкова. Стигнахте малко надалеч. По принцип не е необходимо. Но тук сме изправени пред силен човек. Можехме да си го позволим… нали? Добре, предлагам ви да поздравим Алън за смелостта. Изпитанието не бе леко!

Групата рязко излезе от транса, внезапно придоби объркан, притеснен вид и вяло заръкопляска. Погледнах към Алис — очите й бяха пълни със сълзи.

— Браво, приятелю! Добре се справи — каза Дюнкер, потупвайки ме по гърба, докато излизах от залата.