Джон Стайнбек
Зимата на нашето недоволство (8)

Осма глава

Като дете влагах голяма енергия и радост в ловенето и убиването на дребни същества. Зайци и катерички, птичета, а впоследствие и патици и диви гъски тупваха в краката ми в купчини натрошени кости, кръв, козина и пера. Изпитвах някаква творческа злоба, но без капка омраза, враждебност или чувство за вина. Войната сложи край на апетита ми за кръвопролитие; по същия начин децата намразват бонбоните, след като са преяли. Трясъкът на флоберката престана да изтръгва от гърдите ми радостен вик на жестокост.

През първата пролет чифт скокливи зайци гостуваха всеки ден в градината ни. Страшно си падаха по карамфилите на Мери и изгризваха цветчетата до самата им глава.

— Ще трябва да ги махнеш — каза Мери.

Извадих лепкавата от смазка малокалибрена пушка, намерих едни стари гилзи със сачми номер 5. Вечерта заседнах на задните стъпала, а когато зайците дойдоха на мушката ги гръмнах и двата с един изстрел. После погребах пухкавите им трупчета под големия люляк и усетих в стомаха си някаква неописуема тъга.

Явно бях отвикнал да убивам. Човек свиква на всичко. Да убива, да погребва, дори да е палач; и инструментите за мъчение стават най-обикновено служебно задължение, ако свикнеш с тях.

Изчаках децата да си легнат и й казах:

— Ще изляза за известно време.

За разлика от предишните дни Мери не попита нито къде, нито защо.

— Късно ли ще се върнеш?

— Не особено.

— Няма да те чакам. Спи ми се — каза. И имах чувството, че веднъж възприела посоката, се бе отдалечила по нея повече и от мен. Още се измъчвах заради зайците. И сигурно е съвсем естествено, когато някой е разрушил нещо, да се мъчи да възстанови равновесието, като сътвори друго. Но мен този подтик ли ме тласкаше?

Влязох опипом в миризливия кучкарник, обитаван от Дани Тейлър. До казармената му кушетка мъждукаше поставена в чинийка свещ.

Дани беше много зле — посинял, изпосталял и болен. Кожата му имаше калаен оттенък. Едва се сдържах да не повърна от вонята и от вида на мръсния мъж под омазания юрган. Очите му гледаха изцъклено. Очаквах да чуя пиянски брътвеж. Затова направо се шокирах, когато той заговори ясно и с тона и маниерите на Дани Тейлър.

— Какво те води насам, Ит?

— Искам да ти помогна.

— Много добре знаеш, че няма смисъл.

— Болен си.

— И мислиш, че не знам ли? По-добре от всички го знам. — Опипа зад кушетката и извади бутилка от „Олд Форестър“, около една трета пълна. — Ще пийнеш ли едно?

— Не, Дани. Откъде това скъпо уиски?

— Имам си приятели.

— Кой ти го даде?

— Не е твоя работа, Ит. — Отпи яко, положи всички усилия да не го повърне и кожата му постепенно възвърна цвета си. И се засмя. — Един приятел искаше да си говорим за бизнес, но го изпързалях. Изгубих съзнание, преди да успее и дума да обели. Той и представа си няма колко малко ми трябва. И ти ли си дошъл да говориш за бизнес, Ит? Щото нищо не ми пречи пак да изгубя съзнание.

— Изпитваш ли някакво чувство към мен, Дани? Някакво доверие? Някакво… ами, да речем, чувство?

— Разбира се, но в крайна сметка аз съм си един пияница, а най-силните чувства на пияницата са към пиенето.

— Ако събера пари, ще се подложиш ли на лечение?

Най-страшното бе с каква скорост той успя пак да стане нормален и спокоен и — като себе си.

— Бих могъл да се съглася, Ит. Но нали знаеш какви са пияниците. Ще взема парите и ще ги пропия.

— Ами да речем, че ги платя направо на болницата или каквото му викат там.

— Точно това се мъча да ти обясня. Ще постъпя с най-добри намерения, но след някой и друг ден ще ме пуснат. На пияница не можеш да вярваш, Ит. Ето, това не го разбираш. Каквото и да направя, каквото и да кажа, накрая пак ще ме пуснат.

— Ти самият не желаеш ли да спреш, Дани?

— Най-вероятно — не. Предполагам, че знаеш какво точно искам. — Надигна бутилката и отново бях поразен от бързината на реакцията. Не само пак се превърна в едновремешния Дани, когото знаех, но и сетивата и усещанията му се изостриха — дотам, че направо разчете мислите ми. — Не се доверявай — каза. — Трае съвсем кратко. Алкохолът възбужда, но след това потиска. Надявам се, че няма да дочакаш този стадий. Точно сега предполагам, че няма да се случи. Винаги е така, когато съм буден. — После влажните му, бляскави от свещта очи се впиха в моите. — Итън — рече, — предлагаш да платиш за лечението ми. Но ти ги нямаш тия пари, Итън.

— Мога да се сдобия. Мери наследи една сума от брат си.

— И ти се каниш да ми дадеш от нея?

— Да.

— И то след като ти казах никога да не вярваш на пияница? Дори след като ти обещах да взема парите ти и да разбия сърцето ти?

— Ти и в момента го разбиваш, Дани. Сънувах те. Бяхме на онова, старото ни място — помниш ли го?

Надигна шишето, но се отказа и го свали с думите:

— Не, още не… не сега. Ит… никога… не вярвай… на пияница. Когато изпадне… изпадна… в ужасно състояние… като мъртвец… един хитър, таен мозък продължава да действа, но не е никак дружелюбен. В този миг, сега, съм само твой бивш приятел. Излъгах те, че ще загубя съзнание. Е, предишния път го изгубих, но знам как да се отнасям с шишето.

— Чакай — рекох. Не продължавай по-нататък, че току-виж излязло… че ме подозираш, да речем. Бутилката ти я донесе Бейкър, нали?

— Да.

— И искаше да му подпишеш нещо.

— Да, но аз изгубих съзнание. — Изсмя се тихичко на себе си, пак надигна шише към устата, но на светлината от свещта видях едно-единствено малко мехурче. Отпил бе само капка.

— Това е едно от нещата, за които съм дошъл да поговорим, Дани. Старата къща ли ти искаше?

— Да.

— Че ти как не си я продал досега?

— Не ти ли казах? Докато е моя, съм джентълмен. Липсват ми само джентълменските обноски.

— Не я продавай, Дани. Задръж я.

— На теб какво ти влиза в работата? Защо не?

— Заради собствената ти гордост.

— Гордост вече нямам. Само положение.

— Имаш, и то как. Когато ми искаше пари, изпитваше срам. А това е признак на гордост.

— Хич даже. Нали ти казах — пияниците са хитър народ. Ти самият се почувства неловко и ми даде долара, защото смяташе, че мен ме е срам. На мен просто ми се пиеше.

— Не я продавай, Дани. Скъп имот е. И Бейкър го знае. Той няма да купи нещо, ако стойността му не е висока.

— Кое му е ценното?

— Намира се на единственото близко място, което е достатъчно равно за летище.

— Разбирам.

— Ако устискаш, ще можеш да започнеш живота отново — твоя живот, Дани. Не го изпускай. Ще се излекуваш, а когато излезеш, ще имаш и скътани пари за домашно гнездо.

— Но ще съм останал без гнездо. Що не взема да го продам и да изкъркам парите — „Щом клонът се счупи, люлката ще полети, а заедно с нея — и бебето ти.“ Изпя го с писклив глас, после се изсмя. — Ти ли искаш да го купиш това място, Ит? За това ли си дошъл?

— Единственото, което искам, е ти да си добре.

— Много съм си добре, ако искаш да знаеш.

— Чакай да ти обясня, Дани. Ако беше бездомник, щяха да те оставят да правиш каквото си искаш. Но ти притежаваш нещо, за което копнее една група далновидни граждани.

— „Тейлър Медоу“. А аз няма да им я дам. И аз съм далновиден. — Изгледа любовно бутилката.

— Дани, нали ти казах? Друго подходящо място за летище няма. То е с най-ключовото разположение. Ако не се сдобият с него, ще трябва да заравняват хълмовете — нещо, което финансово не им е по силите.

— Значи съм ги хванал за ин-яните и мога да им ги извивам колкото си искам.

— Забравяш най-важното, Дани. Собственикът на имот е ценно нещо. Вече чух да се говори, че ще е най-добре да те настанят в дом, където ще ти бъдат осигурени всички необходими грижи.

— Няма да посмеят.

— И още как! При това — с най-праведни чувства. Процедурата ти е известна. Съдията — познаваш го — ще издаде решение, че си неспособен да управляваш имот. Ще ти назначи попечител — отсега се досещам кой ще е той. Всичко това, разбира се, ще струва луди пари и естествено, ще се наложи да продадат имота ти, за да посрещнат разходите, и познай кой купувач ще е най-пръв.

Очите му блестяха; слушаше ме със зяпнала уста. В един миг отклони поглед.

— Искаш да ме наплашиш, Ит. Но не си улучил момента. Хвани ме рано сутрин, когато ми е студено, а светът е зелен бълвоч. Сега, в този момент, силата ми е десет бала благодарение на ей тая тук бутилка. — Размаха я като меч, а очите му станаха тесни процепи на светлината на свещта. — Казах ли ти, Ит? Май вече ти казах: пияницата притежава една особена, зла интелигентност.

— Аз пък ти казах какво те чака.

— Не споря с теб. Знам, че е така. Изложи аргумента си. Но вместо да ме уплашиш, възбуди у мен дяволчето. Ако някой си мисли, че един пияница е безпомощен, значи е луд. Пияницата е едно изключително специално средство със специални възможности. Мога да им се опълча и в момента точно такова желание изпитвам.

— Браво, моето момче! Точно това исках да чуя.

Прицели се в мен, използвайки гърлото на шишето с уиски за мушка.

— И ти си готов да ми дадеш на заем парите на Мери?

— Да.

— Без всякакво обезпечение?

— Без.

— Като знаеш, че шансовете да не си получиш парите обратно са хиляда към едно?

— Да.

— Пияниците имат едно ужасно грозно качество, Ит. Не ти вярвам. — Облиза пресъхнали устни. — И ще ми ги дадеш на ръка?

— Когато кажеш.

— Казах ти да не го правиш.

— Но ще го направя.

Този път надигна високо бутилката и в нея влезе голям мехур. Когато спря да пие, очите му бяха станали още по-бляскави, но змийски студени и безлични.

— Ще можеш ли още тази седмица да ги имаш, Ит?

— Мога.

— До сряда?

— Да.

— А да ти се намират два-три долара в момента?

Толкова поне носех: банкнота от един долар, монета от половин долар, четвъртак, две по десет, една от пет и три по един цент. Изсипах ги върху протегнатата му длан. Допи бутилката и я пусна на пода.

— Не знам защо, но никога не съм те смятал за умник, Ит. Даваш ли си сметката, че дори и най-елементарното лечение е от порядъка на хиляда долара?

— Е, и?

— Почва да става весело, Ит. Това нашето вече не е шах, а направо покер. Навремето бях много добър на покер — прекалено добър. Ти разчиташ, че ще заложа ливадата като обезпечение. Освен това разчиташ, че пиячка за около хиляда долара направо ще ме вкара в гроба, след което оставаш с летище в скута.

— Много си циничен, Дани.

— Нали те предупредих.

— Защо не предположиш, че намеренията ми са точно такива, каквито ти ги описах?

— Не мога. Но пък имам начин… да ги запомня точно такива, каквито ги описа. Нали помниш какъв бях навремето, Ит? А защо мислиш, че и аз не те помня? Още от детските години ти като че имаше вграден в себе си някакъв съдия. Добре, започвам да се разсъхвам. Бутилката се изпразни. Излизам. Цената ми е хиляда долара.

— Съгласен.

— Кеш в сряда.

— Имаш ги.

— Никакви разписки, никакви подписи, абсолютно нищо. И не се заблуждавай, че ме помниш от едно време, Итън. Моят приятел тук отдавна промени всичко. У мен няма преданост, няма честност. Единственото, което ще получиш в замяна, е чистосърдечен смях.

— Искам само да те помоля да опиташ.

— Ами, че колко му е да ти обещая, Ит? Макар, надявам се, да те убедих вече колко струва обещанието на един пияница. Ти само донеси парите. Стой колкото дълго искаш. Моят дом е и твой. Тръгвам. До сряда, Ит. — Надигна се от старата казармена кушетка, отхвърли зад нея юргана и излезе с боксьорска походка, без да вдигне ципа на дюкяна си.

Останах известно време загледан как свещта се стича в мазната паничка. Всичко казано от него бе вярно; с едно изключение, и аз тъкмо на него бях заложил. Не се бе променил чак толкова много. Някъде там, сред развалините, беше Дани Тейлър. Не си представях как може да ампутира Дани от себе си. Обичах Дани и бях готов да… да направя онова, което каза. Чух го да се отдалечава, пеейки с ясен, висок фалцет:

Напред, лодко, лети като птица,

не спирай пред нищо, дерзай.

Отнеси нашия пътник — принца,

отвъд туй море чак до Скай^[1].

След като постоях известно време сам, духнах пламъка и се запътих към къщи по главната улица. Уили още не бе успял да заспи в полицейската кола.

— Ти напоследък съвсем си го ударил на скитня, а, Ит?

— Нали знаеш как стават тия работи.

— Да, де. Пролет. Буйна младежка кръв.

Заварих Мери да спи усмихната, но когато се пъхнах до нея тя насмалко да се пробуди. Усещах страданието — едно ледено, убийствено страдание — направо със стомаха си. Мери се извърна по хълбок и ме придърпа към своето топло, ухаещо на трева тяло, а аз тъкмо от това имах нужда. Съзнавах, че страданието ще поутихне, но точно в този момент се нуждаех от нея. Не съм сигурен дали тя се бе пробудила напълно, но дори и насън усети нуждата ми.

По-късно бе съвсем будна и каза:

— Много ли си гладен?

— Да, Хелън.

— Какво искаш?

— Сандвич… не, два сандвича с лук и ръжен хляб.

— Ще трябва и аз да изям един, че да не ми миришеш.

— Не ти ли се яде?

— Яде ми се.

Зашляпа надолу по стъпалата и след малко се върна със сандвичите, картонена кутия с мляко и две чаши. Сандвичите се оказаха доста люти.

— Пожар, Мери — засвистях.

— Ще ти мине, като го преглътнеш.

— Ти сериозно ли каза, че не желаеш да се занимаваш с бизнес?

— Ами… да.

— Защото ми подсказаха нещо. И ми трябват хиляда долара.

— Господин Бейкър ли ти го подсказа?

— Донякъде. Но иначе си е моя идея.

— Ами напиши там един чек.

— Не, скъпа. Искам да ги изтеглиш в брой. И пусни в банката приказка, че ще сменяш мебелите, килимите или нещо от тоя род.

— Но аз нямам такова намерение.

— Ще го имаш.

— Тайна ли е?

— Нали каза, че така предпочиташ.

— Да… наистина… така е по-добре. Ама и лукът направо те прегаря. Господин Бейкър дали ще одобри?

— Би го одобрил, ако самият той така постъпеше.

— За кога ти трябват парите?

— За утре.

— Не мога да доям тоя лук. Но сигурно вече воня достатъчно.

— Ти си едно съкровище.

— Още не мога да преживея Маруло.

— В какъв смисъл?

— Ами, това, да дойде чак дотук. И да донесе бонбони.

— Неведоми са пътищата Господни.

— Стига си светотатствал. Великден още не е свършил.

— Как да не е. Вече е един и петнайсет.

— Боже мили! Дай да си лягаме.

— Ха, тук е спънката — Шекспир^[2].

— Ти с всичко се майтапиш.

В случая обаче нямаше никакъв майтап. Страданието си остана, без да мисля за него, но ми причиняваше постоянна болка, та от време на време ми се налагаше да се запитам защо ме боли. Един мъж с всичко може да свикне, но му трябва време. Преди години разкарвах нитроглицерин в завод за динамит. Плащаха добре, понеже работата беше доста опасна. В началото треперех за всяка своя стъпка, но само след една-две седмици вече я възприемах като най-нормална работа. Та нали в края на краищата свикнах и с това, да съм продавач в бакалница. Онова, с което си свикнал, е винаги по-примамливо от онова, с което не си.

Докато червените петна плаваха пред очите ми в мрака, заизследвах себе си по-така наречените въпроси на съвестта, но рана не открих. Запитах се дали при уточнен вече курс ще мога да сменя посоката, та дори и да свърна на деветдесет градуса, и реших, че мога, но не го желая.

Придобил бях ново измерение и то ме омая. Все едно бях намерил у себе си някакви неизползвани мускули, или ми се бе изпълнила детската мечта да полетя. Често ми се случва да преигравам наум събития, сцени и разговори и при повторението да долавям подробности, които са ми убягнали при първата прожекция.

Мери намираше за необичайно донасянето на захарните яйца от Маруло, а аз се уповавам на усета й за необичайното. Самият аз го бях възприел като благодарност за това, че не го измамих. Въпросът на Мери обаче ме накара да го преразгледам, да не би да знам нещо, но да съм го пропуснал. Маруло не награждава за минали заслуги, а подкупва за предстоящи събития. Аз изобщо не го интересувам освен дотолкова, доколкото мога да съм му полезен. Преговорих си инструктажа му по водене на бизнес и приказките му за Сицилия. Някъде, в определен момент, бе загубил самоувереността си. Явно искаше нещо от мен или му бях дотрябвал за нещо. Лесно можех да проверя. Ако му поискам нещо, което при нормални обстоятелства би ми отказал, и той се съгласи, тогава ще знам, че е разстроен и силно разтревожен. Оставих Маруло настрана и се прехвърлих на Марджи. Самото име — Марджи — би трябвало да ви даде представа за възрастта й. „Марджи, ти си моята мечта, Марджи. За теб бих дал всичко на света…“^[3]

На фона на плаващите по тавана червени петна превъртях сцените с Марджи, като гледах да не добавям нищо от въображението си. От доста време — да кажем от две години — съществуваше една госпожа Марджи Йънг-Хънт, приятелка на жена ми, част от разговори, на които не обръщах внимание. После изведнъж се появи Марджи Йънг-Хънт, а накрая — Марджи. Сигурно беше идвала в магазина и преди Разпети петък, но нямах никакви спомени. Тя сякаш точно в този ден обяви присъствието си. Вероятно дотогава и тя не ме бе забелязвала — така, както не я виждах и аз. От този миг нататък обаче тя се превърна във влияние, чието присъствие не можеш да не забележиш. Каква всъщност е целта й? Дали е просто жена без работа, която гледа как да напакости някому, за да си запълни времето? Или следва някакъв свой план? Убеден съм обаче, че най-умишлено ми се представи — по-скоро натресе — на вниманието ми и не ми дава възможност да я забравя. Имам също така чувството, че второто гледане го започна с най-чисти намерения, като най-обикновено, но все пак обработено, професионално хвърляне на карти. Само че тогава стана нещо, което развали цялата работа. Нито Мери каза нещо, от което да се впрегне, нито аз. Възможно ли е змията да й се беше явила пак? Това би било най-простото и вероятно най-вярното обяснение. Може наистина да притежава мощна интуиция да се набърква в чуждите мисли. Самият факт, че ме хвана насред метаморфозата ми, ми подсказваше, че това е така, но можеше и да е случайно. Какво тогава я накара да запраши към Монток, където изобщо не бе възнамерявала да ходи, да влезе в съюз с търговския агент, а после да ме изпорти на Маруло? Имам чувството все пак, че порти само за неща, за които тя иска. Някъде по етажерките на тавана бях мярнал биография на… Беринг ли беше? Не, не — на Баранов, на Александър Баранов — руския губернатор към 1800 година. Току-виж някъде се споменава Аляска като каторга за вещици. Разказаната от Марджи история бе прекалено необичайна, за да е измислена. Ще трябва да проверя. И не мога ли да се измъкна точно сега, без да разбудя Мери.

Тогава чух скърцане откъм старите дъбови стъпала, последвано от второ и от трето, от което ми стана ясно, че не се дължи на приспособяването на сградата към спадащата температура на въздуха. Явно Елън вървеше в съня си.

Дъщеря си, разбира се, я обичам, макар понякога да ме плаши, понеже имам чувството, че по рождение е страшно умна — и ревнива, и любяща. Открай време е ревнива спрямо брат си, а често имам чувството, че и мен ме ревнува. Струва ми се, че интересът й към секса започна много от рано. Такива мисли, изглежда, са типични за всички бащи. Когато беше съвсем малка, нескритият й интерес към мъжките полови органи създаваше крайно неловки положения. После навлезе в тайнството на промяната. При това не става дума за невинните момиченца ангелчета, каквито ги изобразяват по списанията. Къщата кипеше от изнервеност, стените вибрираха от напрегнатост. Чел съм, че през Средновековието подрастващите момичета ги смятали за склонни към вещерство и не съм убеден, че не са имали основания. Известно време си имахме работа с едно нещо, което на шега му викахме „полтъргайст“. От стената падаха картини, по пода се разбиваха чинии. По тавана се блъскаше, в мазето се думкаше. Не знам кое го причиняваше, но проявих достатъчно интерес, за да обърна внимание на тайните излизания и прибирания на дъщеря ми. Беше се превърнала на някаква нощна котка. Успях да се уверя, че строшените предмети, трясъците и думканията не са нейно дело, но в същото време установих, че се случваха само тогава, когато тя си беше у дома. Дори само да седеше втренчена в една точка; неизменно присъстваше при всяка поява на полтъргайста.

Помня от дете, че къщата на Холи била някога си обитавана от призрака на един от предците ни — пуританин и пират, но според приказките, които ми разправяха, бил благоприличен призрак, който се разхождал, скитал и стенел, което му е и работата. Стълбите скърцали под невидимата му тежест и предизвестявал настъпването на нечия смърт с чукане по стената — благовъзпитано и в проява на добър вкус. Полтъргайстът бе коренно различен — злопаметен, зловреден, пакостлив и отмъстителен. Никога не чупеше евтини неща. По едно време изчезна. Така и не бях повярвал докрай в него. За мен си остана нещо като семейна шега, независимо че беше налице, което личеше и от строшените рамки на картините и разбития порцелан.

След като се махна, Елън започна да ходи в съня си, както правеше и в момента. Чувах как слиза с бавни, но уверени стъпки. В същото време спящата до мен моя Мери въздъхна дълбоко и промърмори нещо. Изведнъж полъхна ветрец и размърда сенките на разлистващите се клони по тавана.

Изсулих се тихичко от леглото и облякох халата, тъй като и аз, като всички останали, смятам, че сомнамбул не бива да се стряска.

Може да ви се струва, че не обичам дъщеря си, но изобщо не е така. Обичам я, при все че донякъде се и боя от нея, понеже не мога да я разбера.

Ако се движиш плътно до стената, можеш да се качиш по нашите стълби, без те да изскърцат. Това го знам още детството си, когато се прибирах от котарашките си похождения по градските стобори. И досега се възползвам от това си знание, когато искам да не събудя Мери. Приложих го и този път — смъкнах се безшумно по стъпалата, опипвайки стената за ориентир. Откъм уличната лампа се процеждаше някакъв смътен здрач и колкото повече се отдалечаваше от прозореца, толкова повече се разтваряше в полумрак. Но и той ми стигаше, за да видя Елън. От нея сякаш струеше някакъв отблясък, дължащ се вероятно на бялата й нощница. Лицето й бе в сянка, но китките и ръцете й бяха ясно видими. Застанала бе пред остъкления шкаф, където държим всякакви семейни спомени без стойност — резбата от китова кост с кашалоти и лодки с всичките им там весла, железа и моряци и с изправен на носа харпунер; зъби и извити бивни на морж; малък лакиран модел на „Бел Адеър“ с потъмнели и събрали прах свити платна и въжета. Имаше и разни порцеланови изделия, домъкнати от старите капитани от Ориента, след като изпотрепали всички кашалоти в моретата около Китай; джунджурии от абанос и слонова кост, весели и сериозни божества, съзерцаващи мърляви Буди, изрязани от розов кварц и сапунен камък^[4] рози, нефрит — и то хубав — и тънки, изящни полупрозрачни чашки. Някои от тези неща може и да имаха някаква стойност — кончетата например — безформени и все пак сякаш изпълнени с живот, — но всякаква подобна стойност би била случайна; трябва да е била случайна. Какво са разбирали простите китоловци от красота — или бърках нещо? Ами ако наистина са разбирали?

За мен този шкаф винаги е бил светиня в памет на предците — като римските погребални маски, като ларите и пенатите, а ако трябва да се върнем съвсем назад — като паднал от луната камък. Имахме даже корен от мандрагора^[5] — идеална човешка фигурка, изплюта със спермата на някакъв обесен, та дори и истинска русалка — доста поопърпана вече, но изработена по много хитър начин — съшили заедно горната част на маймунче и задната част на риба. През годините се беше свила, та й личаха шевовете, но злобната усмивка все още си стоеше около ситните зъбчета.

Предполагам, че всеки род си има своя талисман — нещо, което се предава от поколение на поколение, за да ги разпалва, утешава и вдъхновява. В нашия случай за тази цел служеше — как да ви го опиша? — една скаличка от прозрачен камък, вероятно кварц или нефрит, или може би сапунен камък. Беше кръгла, десетина сантима в диаметър, около четири сантиметра висока до закръгления й връх. Повърхността й бе издълбана от безкрайна преплетена линия, която ти се струва, че се движи, но не стига до никъде. Възприемахме я като живо същество, макар да нямаше нито глава, нито опашка, нито начало, нито край. На допир полираният камък не бе хлъзгав, а по-скоро лепкав, като човешката плът, и винаги излъчваше топлина. Можеше да видиш вътрешността му, но не бе прозрачен. Предполагам, че някой стар мореплавател от рода ни го е донесъл от Китай. Беше истинска магия — приятно бе да го гледаш, да го докосваш, да оглаждаш с него бузата си или да го галиш с пръсти. Тази странна, вълшебна скаличка живееше в остъкления шкаф. И като дете, и като юноша, и като възрастен винаги са ми позволявали да го докосвам, да го вземам в ръка, но ми беше забранено да го нося другаде. А цветът, плетеницата и текстурата му се променяха заедно с нуждите ми. Навремето го възприемах като гръд, а когато попораснах, се превърна във възпалена до болка йони^[6]. Сигурно впоследствие безглавата, безкрайна и движеща се вещ се е развила в мозък, а може би дори в някаква енигма — на заключаващия се в себе си въпрос не му трябва отговор, за да я разруши, нито начало или край, за да я ограничи.

Остъкленият шкаф имаше месингова ключалка от колониално време и ръбест месингов ключ, който постоянно бе пъхнат в нея.

Спящата ми дъщеря бе взела в дланите си вълшебната скаличка и я галеше с пръсти, милваше я така, сякаш е жива. Притисна я към все още неоформилите се гърди, опря я о бузата си досами ухото, погъделичка я с нос, сякаш е кутре кърмаче, и през цялото време й напяваше нещо тихо, наподобяващо стон от удоволствие или нега. От нея се излъчваше разруха. В началото се притесних да не разбие скаличката на парчета или да я скрие някъде, но после усетих, че в ръцете й тя е нещо като майка, любим или дете.

Не ми идваше наум как да я събудя, без да я стресна. Защо изобщо будим сомнамбулите? От страх да не се наранят ли? Никога не съм чувал сомнамбул да е пострадал от нещо, освен ако не е бил събуден. Защо ми трябва да се намесвам. Пред очите ми не се развиваше изпълнен с болка и страх кошмар, а по-скоро удоволствие и чувство за принадлежност, каквото будното състояние не би могло да обясни. Кое ми дава правото да го разваля? Бавно отстъпих назад, седнах в голямото си кресло и зачаках.

Из сумрачната стая се въртяха частици силна светлина, образуващи нещо подобно на вихрушка от облаци мушици. Сигурно ги е нямало, просто в уморената слуз на очите ми са плавали игличките на умората, но изглеждаха убедителни. Не по-малко реално ми се струваше излъчването, идещо от дъщеря ми Елън, и то не само от белотата на нощницата й, но и от кожата й. В полутъмното помещение виждах ясно лицето й, което не би трябвало да е възможно. И ми се стори, че то изобщо не е момичешко лице — и старо не беше, но все пак зряло, завършено и оформено. Устните й бяха плътно затворени, което не е обичайното им състояние.

След известно време Елън категорично постави талисмана точно на мястото му, затвори шкафа и врътна месинговия му ключ. После се обърна, мина покрай креслото ми и се заизкачва по стълбите. Вероятно си въобразих две неща: първо, че походката й не е детска, а на завършена жена, и второ, че докато се отдалечаваше, сиянието й постепенно изчезна. Те може и да са били рожби на моето въображение, но третото не бе. Докато се изкачваше по стълбите, нито едно стъпало не изскърца. Изглежда, се е движела плътно покрай стената, където талпите не се оплакват.

Последвах я след няколко секунди и установих, че си е легнала; спеше добре завита. Дишаше с отворени уста, а лицето й бе лице на спящо дете.

Нещо ме подтикна да сляза пак долу и да отворя остъкления шкаф. Взех скаличката в ръце. Още съхраняваше топлината на тялото на Елън. И както през детските си години, прекарах пръст по безкрайната разгъната форма и това ми донесе утеха. И ме накара да се почувствам по-близо до Елън.

Дали пък и нея не я е сближил с мен — с рода Холи — се запитах.