Джон Стайнбек
Зимата на нашето недоволство (5)

Пета глава

Минах по „Брястова“. Свърнах по застланата с баластра пътека, спрях и се загледах в старата къща. Изглеждаше ми някак си по-друга. Усещах я като своя. Не на Мери, не на баща ми, нито на Стария капитан, а лично моя. От мен зависеше дали да я продам, да я запаля, или да я оставя.

Не бях изкачил и първите две стъпала към кухнята, когато мрежестата врата се отвори с трясък и Алън излетя с бойния вик:

— Какво стана с „Пийкс“? Носиш ли ми „Пийкс“?

— Не — рекох. И — о, чудо на чудесата — той дори не изпищя от болка или разочарование. Нито пък се позова на майка си да потвърди, че съм му обещал. Само каза „О!“ и се прибра тихичко.

— Добър вечер — казах на отдалечаващия му се гръб, а той спря и изрече „Добър вечер“, сякаш беше някаква току-що научена нова дума на чужд език.

В кухнята влезе Мери.

— Подстригал си се — каза. Щом й се сторя нещо особен, веднага решава, че или ме тресе, или съм се подстригал.

— Не, ролчице, не съм.

— Защото аз съм се разхвърчала да оправям къщата.

— За какво?

— Нали ти казах, че Марджи ще идва на вечеря.

— Това го разбрах, но кое налага цялата дандания?

— От векове не сме канили някого на вечеря.

— Така е. Абсолютно вярно е.

— Ще си облечеш ли тъмния костюм?

— Не, дежурния сив — съвсем приличен е още.

— Защо не тъмния?

— Не искам да му развалям ръбовете преди утрешната черква.

— Сутринта пак ще ти го изгладя, ако трябва.

— Ще си облека дежурния сив — в цялата околия надали има по-готин от него.

— Деца — провикна се тя. — Да не сте посмели да пипнете нещо! Сложила съм купичките за ядки. Защо не искаш тъмния?

— Ей така.

— Марджи ще е изтупана до козирката.

— Марджи ме харесва в сивия.

— Ти откъде знаеш?

— Тя ми каза.

— Не ти е казвала такова нещо.

— Писа писмо до редакцията по въпроса.

— Дръж се сериозно. Нали няма да се държиш лошо пред нея?

— Ще я ухажвам непрестанно.

— Мисля, че тъмният ще ти стои по-добре — щом тя ще идва.

— Виж какво, цветарке моя, когато се прибрах, беше ми абсолютно безразлично дали ще съм облечен, или гол. А ти само за две секунди ме постави в положение да не обличам друго освен сивия работен костюм.

— Само за да ми правиш напук ли?

— Точно така.

— О! — каза тя със същия оня тон, който бе използвал и Алън.

— Какво ще ядем? Искам папийонката ми да е в тон с месото.

— Пиле на фурна. Не улавяш ли миризмата?

— Май да. Мери… аз… — Но не продължих. Какъв смисъл имаше? Не можеш да се противопоставиш на един национален инстинкт. Явно бе посетила разпродажбата на пилета в „Сейф Райт“. По-евтино, отколкото при Маруло. Аз, естествено, ги получавах по цени на едро и хиляди пъти съм й обяснявал на Мери защо веригите от магазини правят промоции. Въпросът е да те прикоткат, при което купуваш и куп други неща, които не са на промоция, но просто са ти под ръка. Хем всички го знаят, хем всички се подлъгват.

Лекцията ми към Мери Многоцветната умря при раждане. Новият Итън Алън Холи се движи в крак с безумията на нацията и се възползва от тях при всяка възможност.

— Надявам се да не мислиш, че съм изневерила на фирмата ти — каза Мери.

— Какво му е целомъдреното или греховното на някакво си пиле, скъпа моя?

— Ужасно евтино ги даваха.

— Смятам, че си постъпила по най-мъдрия… по най-спестовния начин.

— Пак ми се подиграваш.

Алън вече ме чакаше в спалнята ни.

— Ще ми дадеш ли да разгледам тамплиерския ти меч?

— Защо не. В ъгъла на килера е.

Той много добре знае къде е. Докато се разсъбличах, извади го от кожената му ножница, вдигна бляскавото закалено острие към светлината и огледа рицарската си стойка в огледалото.

— Докъде я докара със съчинението?

— Ъ?

— Искаш да кажеш: „Бихте ли повторил, сър?“

— Да, сър.

— Попитах докъде я докара с есето?

— А, това ли? Върви.

— Ще го свършиш ли?

— Разбира се.

— Разбира се?

— Разбира се, сър.

— И шапката можеш да извадиш. В голямата кожена кутия на лавицата. Перото й е леко пожълтяло.

Наместих се в огромната старомодна вана с лъвските крака. Едно време са ги правели наистина така, че да има къде човек да се отпусне. Смъкнах от себе си с четката Маруло и всичко останало от деня, после, още във ваната, се и избръснах без огледало, опипвайки наболите косми с върховете на пръстите си. Няма начин да не се съгласите, че беше съвсем по римски и упадъчно. Чак когато започнах да се реша, хвърлих поглед на огледалото. Отдавна не бях виждал лицето си. Напълно възможно е да се бръснеш всеки Божи ден, без да виждаш лицето си, особено ако то изобщо не те интересува. Красотата, казват, е нещо изключително повърхностно, но пък трябвало и да ти избива отвътре. По-добре да е второто, ако искам изобщо да успея. Не че съм грозен. Лицето ми просто не ме вълнува. Направих няколко физиономии, после ми омръзна. Не бяха нито благородни, нито заплашителни, нито горди, нито смешни. Просто старото ми тъпо лице правеше някакви физиономии.

В спалнята заварих Алън с шапката с перото на глава и ако и аз изглеждам така тъпо, колкото и той, май ще трябва да си подам оставката. Кожената кутия за шапки лежеше отворена на пода. Отвътре имаше банели от обвит във велур картон, оформящ нещо като обърната с дъното нагоре купа за каша.

— Чудя се ще могат ли да избелят това щраусово перо, или ще трябва да си търся ново?

— Ако купиш ново, даваш ли ми това?

— Защо не. Къде е Елън? Още не съм чул пронизителното й детско гласче.

— Пише си съчинението „Обичам Америка“.

— А ти?

— Още го обмислям. Ще ми донесеш ли малко „Пийкс“?

— Сигурно пак ще забравя. Защо не минеш някой ден покрай магазина да си вземеш?

— Окей? Мога ли да задам един въпрос…, сър?

— Поласкан съм от честта.

— Вярно ли е, че сме били собственици на цялата главна улица в разстояние на три пресечки?

— Вярно е.

— И че сме имали китобойни кораби?

— Точно така.

— Защо ги нямаме сега?

— Загубили сме ги.

— Как така.

— Ами, ей така, просто сме взели и сме ги загубили.

— Ти се майтапиш.

— Ако й направиш дисекция, ще видиш, че е дяволски сериозна шега.

— В училище правим дисекция на жаба.

— Браво на вас. И жалко за жабата. Коя от тези вратовръзки-красавици да си сложа?

— Синята — отвърна ми той с безразличие. — Слушай, като се облечеш, ще можеш ли… ще намериш ли време да се качиш до тавана?

— Ако е важно, ще намеря време.

— Ще дойдеш ли?

— Ще дойда.

— Добре, аз се качвам отсега да светна.

— Ще дойда само след секунди, щом си вържа вратовръзката.

Стъпките му отекнаха глухо по голите стъпала към тавана.

Ако седна да мисля, докато си връзвам вратовръзката, тя е склонна да се усуче, но оставя ли пръстите ми да правят каквото си искат, възелът става идеален. Поставих задачата на пръстите си и се замислих за тавана на стария дом на семейство Холи — за моята къща, за моя таван. Той изобщо не е някакъв тъмен и обрасъл с паяжини затвор за счупени и захвърлени вещи. Има си едни прозорчета с мънички криле, които са толкова стари, че придават на светлината лавандулов цвят, а светът навън изглежда вълнист — сякаш го наблюдаваш под вода. Складираните там книги не чакат някой да ги изхвърли или да ги дари на Моряшкия институт. Почиват си удобно по етажерките и чакат да бъдат преоткрити. Креслата също. Някои от известно време са демоде, други имат щръкнали пружини, но са все широки и удобни. Почистването на къщата включва и почистване на тавана и понеже повечето време е затворен, там не се събира много прах. Спомням си как като дете се ровех сред тези скъпоценни книги или когато ме награбваха агониите, или в оня призрачен полуживот, който изисква усамотяване, се оттеглях на тавана и се свивах на кравай в едно огромно, оформило се по тялото кресло под струящата през прозорчето виолетово-лавандулова светлина. Това ми даваше възможност да оглеждам одяланите с тесла квадратни покривни подпори — как са сглобени на длаб и застопорени с дъбови шпонки. Когато върху покрива вали — било то ръмеж, или порой, — таванът е едно хубаво, сигурно място. Следват книгите, оцветени от светлината — книжки с картинки на отраснали вече деца, отгледани и заминали: поредиците „Бъбривко“ и „Роло“; за хилядата стихии — „Огън“, „Вода“, „Цунами“, „Земетресения“ — подробно илюстрирани; „Ад“ с илюстрациите на Гюстав Доре, сред които квадратните песни на Данте са напъхани като някакви тухли; сърцераздирателните истории на Ханс Кристиан Андерсен, смразяващите кръвта насилие и жестокост на Братя Грим, величавата „Смърт на Артур“ с рисунки на Обри Биърдсли — болнаво, хромо същество, необичаен избор за илюстратор на великия, мъжествен Малъри.

Помня как се възхищавах от мъдростта на Х. К. Андерсен. Царят споделял тайните си с някакъв кладенец, където те били в безопасност. Онзи, който разправя тайни или разказва нещо, задължително трябва да има предвид кой го слуша или чете, понеже една история има толкова версии, колкото и читатели. Всеки си взема от нея онова, което иска или може, приспособявайки разказа към своя тертип. Някои си избират отделни части и зарязват останалото, други прекарват историята през цедката на собствените си предубеждения, трети я украсяват с личното си удоволствие. Един разказ трябва задължително да има известни допирни точки с читателя, за да му създаде чувството, че си е у дома. Едва тогава ще е готов да възприеме чудесата. Приказката, която бих разказал на Алън, ще е различна по структура от същата приказка, но разказвана на Мери, а ако и Маруло се включи сред слушащите — ще трябва да я оформя така, че да пасне на Маруло. Затова ми се струва, че Андерсеновият кладенец е най-добрият слушател. Само приема, а ехото, което връща, е слабо и скоро заглъхва.

Имам чувството, че ние — почти всички, да речем — сме откърмени от науката на деветнайсети век, която е отричала всичко, неподдаващо се на измерване или обяснение. Те, необяснимите неща, пак са си съществували, но поне са нямали нашата благословия. Отказвахме да видим необяснимото, та междувременно голям дял от света бе изоставен в полза на деца, луди, глупаци и мистици, интересуващи се повече от това, какво представлява дадено нещо, а не защо съществува. Затова таваните по света съдържат толкова много стари и прекрасни вещи, понеже хем не ги желаем около себе си, хем не смеем да ги изхвърлим.

От една от полиците висеше самотна крушка без абажур. Върху гредореда таванското дюшеме е от ръчно дялани чамови талпи, петдесет сантима широки и пет сантима дебели, които носят спокойно товара на подредените сандъци и кутии, увити в хартия лампиони, вази и най-разнообразни изпратени в изгнание украшения. Светлината се стелеше нежно по няколкото поколения книги върху откритите, но добре избърсани от прах лавици. Моята Мери е заклет враг на прахта и следи за чистотата не по-зле от един казармен старшина. Книгите са подредени по големина и цвят.

Алън бе положил глава върху горния ръб на една от етажерките и се блещеше ядно на книгите й. Дясната му ръка бе върху главата на тамплиерския меч, насочен надолу сякаш е бастун.

— Заел си символична поза, сине. Бих я озаглавил „Младост, война и учение“.

— Искам да те питам… нали каза, че тук имало книги с разни сведения.

— Какви например?

— Патриотични дрънканици, за съчинението.

— Разбирам. Патриотични дрънканици. Ритмично звучи, нали? „Тъй скъп ли е животът и тъй сладък ли е мирът, че да платим за него с вериги и робия? Да не дава Господ всемогъщи! Не знам другите какъв курс ще поемат, но що се отнася до мен лично, или ми дайте свобода, или ми дайте смърт!“^[1]

— Ей, ама това направо е страхотно!

— Че как иначе? По онова време на земята са живели великани.

— Защо не съм бил жив тогава. Пиратски кораби. Представяш ли си! Бум-бум! Вдигай знамето! Делви с жълтици и дами в копринени рокли и с накити. Де да бях живял в ония времена. Някои от дядовците ми са живели… живели. Ти лично ми го каза.

— Тяхното е било нещо като благородно пиратство — наричали са се капери. Но подозирам, че не е било толкова готино, колкото сега ни се струва. Осолено телешко и сух хляб. Да не говорим, че по онова време по света е имало и скорбут.

— Какво от това. Аз ще си прибирам златото и ще си го донасям у дома. Май вече не разрешават подобни работи?

— Не, сега нещата са на по-широка нога и по-организирани и им викат дипломация.

— Едно момче от училище спечелило две телевизионни награди — една от петдесе и една от двеста долара. К’во ще кажеш, а!

— Трябва да е умно момче.

— Тоя ли? Ами! Имало си номер. Научаваш номера и си измисляш някаква хава.

— Хава ли?

— Ами, да. Например, че си сакат или че отглеждаш жаби, за да издържаш старата си майка. Въпросът е да привлечеш любопитството на публиката, та да те изберат. Той си има едно списание с всяко едно състезание в цялата страна. Тате, ще ми купиш ли и на мен такова списание?

— Е, пиратството е отмряло, но поривът продължава да мъждука.

— Какво значи това?

— От нищо — нещо. Забогатяване без труд.

— Ще ми купиш ли списанието?

— Бях останал с впечатлението, че след скандала с подкупите на диск-жокеите на подобни неща се гледа с лошо око.

— По дяволите, изобщо не е така. Пардон, изобщо не е така, сър. Направили са само леки промени. Ех, само да се докопам поне до малко от плячката.

— Значи пак за плячка става дума.

— Мангизите са си мангизи, както и да си се сдобил с тях.

— С това вече не съм съгласен. На самите пари нищо им няма, ако си ги добил по този начин, но онзи, който ги добива, пострадва.

— Че как ще пострада? Нали не е забранено от закона? Ами, че някои от най-богатите хора в страната…

— Чарлз, сине мой, сине мой.

— Защо ми викаш „Чарлз“?

— Задължително ли е да си богат, Алън? Абсолютно задължително ли е?

— Ти какво, мислиш, че ми е приятно да живея без мотоциклет ли? Поне двайсе от момчетата си имат мотори. И какво мислиш, че ми е на мен, като изобщо си нямаме кола, да не говорим за телевизор?

— Страшно неприятни са ми такива приказки.

— Не си даваш сметка, какво ми е на мен, тате. Преди време писах в клас тема, как прадядо ми бил капитан на китобоен кораб.

— То си е така.

— Целият клас се спука от смях. И знаеш ли как ми викат вече? Кашалота. На теб приятно ли щеше да ти е?

— Гадно е.

— Нямаше да е толкова гадно, ако ти беше адвокат или работеше в банка, или нещо такова. Знаеш ли какво съм решил да направя с първата спечелена плячка?

— Нямам представа.

— Ще ти купя кола, за да не ти е кофти, че другите си имат, а ти — не.

— Благодаря ти, Алън — рекох с пресъхнало гърло.

— Няма за какво. На мен така или иначе още ми е рано за книжка.

— На тази етажерка ще намериш всички известни речи в историята на страната ни, Алън. Надявам се да прочетеш поне някои от тях.

— Задължително. Налага ми се.

— Дано е така. Наслука. — Докато слизах тихо по стълбите, облизах устни. Алън в едно беше прав. Наистина се чувствах кофти.

Седнах на креслото си до лампиона и Мери ми донесе вестника.

— Ти си едно съкровище, рибке моя.

— Тоя костюм много добре ти стои.

— А ти приемаш поражението с достойнство, пък и можеш да готвиш.

— Вратовръзката ти отива на очите.

— Пак си намислила нещо. Усещам те. Ще ти кажа една тайна, ако ми кажеш твоята.

— Никаква тайна нямам — рече.

— Измисли си някаква!

— Не мога. Моля те, кажи ми твоята, Алън.

— Подслушват ли ни детенца с ушенца?

— Не.

— Добре. Днес дойде Марджи Йънг-Хънт. Свършило й било кафето. Имам чувството, че има някакви чувства към мен.

— Добре, разправяй нататък.

— Ами, говорехме си за предсказанието й и аз казах, че ми е интересно, ако го повтори, дали ще се падне същото.

— Не може да бъде!

— Точно това бяха думите ми. А тя каза, че и на нея ще й е интересно.

— Но ти нали не се занимаваш с такива работи?

— Щом става дума за хубави неща — интересуват ме.

— И мислиш, че ще ни гледа пак довечера ли?

— Ако чак пък толкова желаеш да научиш какво мисля, ще ти кажа, че тя точно за това идва.

— Не си прав! Аз я поканих.

— След като ти е внушила да го направиш.

— Ти не я обичаш.

— Напротив, напоследък все повече ми харесва и започвам да изпитвам и уважение към нея.

— Все имам чувството, че се занасяш.

Елън влезе тъй тихо, че останах с чувството, че може да е подслушвала, което сигурно си беше така. Елън е стопроцентово момиче, при това е на тринайсет, сладка и умислена, весела и чувствителна, че и болнава, когато има полза. Намира се във фазата на готово да се втвърди тесто. Понякога изглежда хубавка, понякога — не. И е изкусна манипулаторка — гушка се в мен, диша ми във врата, слава Богу, че дъхът й е сладък като на крава. И гледа да те докосва през цялото време.

Облегна се на страничната облегалка на креслото и слабичкото й раменце се опря в моето. Прекара розов нокът по ръкава на сакото ми до космите на китката и ме хвана гъдел. Златните косъмчета по ръката й блестяха като златист прах под светлината на лампата. Хитруша ми е тя, но сигурно и останалите стопроцентови момичета са същите.

— Лакирала си се — отбелязах.

— Мама ми дава само ако е розов. Много грубо са ти изрязани ноктите.

— Нали?

— Поне са чисти.

— Мих ги с четка.

— Мразя мръсни нокти като тези на Алън.

— Ти май изобщо го мразиш Алън до дъното на душата си.

— Има нещо такова.

— Браво на теб. Ами, вземи, че го пречукай.

— Пак се будалкаш. — Прекара пръсти зад ухото ми. Сигурно вече подлудява някои хлапаци.

— Чух, че вече пишеш съчинението.

— Гадният ми брат ти е снесъл.

— Хубаво ли става?

— О, да, и то много. Като свърша, ще ти дам да го прочетеш.

— Трогнат съм от оказаната ми чест. И гледам, че си се пременила за случая.

— За тая вехтория ли говориш? Пазя си новата рокля за утре.

— Прекрасна идея. Ще има и момчета.

— Мразя момчетата. Ама наистина ги мразя.

— Знам. Твоят девиз е „враждебност“. И аз не ги обичам кой знае колко. Хайде сега, поотмести се мъничко. Искам да си прочета вестника.

Зае поза на кинозвезда от 20-те години и моментално си отмъсти:

— Ти кога ще станеш богат?

Зор ще види някой мъж с нея някой ден. Инстинктът ми подсказа да я награбя и да я напляскам отзад, но тя всъщност точно това искаше. И съм почти сигурен, че на очите си бе сложила сенки. А самите те излъчваха точно толкова съжаление, колкото и очите на една пантера.

— Другия петък — отвърнах.

— Няма да е зле да побързаш. Писна ми да сме бедни. — И се изпари набързо. При това и подслушва през вратите. И все пак я обичам, което е необичайно, тъй като олицетворява всичко, което мразя у хората — направо я обожавам.

Явно не ми беше писано да чета вестник. Не бях успял и да го разтворя, когато Марджи Йънг-Хънт пристигна. Беше с прическа — фризьорска прическа. Сигурно и Мери знае как се прави, но не и аз.

Сутринта закъсалата за кафе Марджи ми се беше заложила сякаш е мечи капан. Вечерта обаче на прицела й беше Мери. Ако дупето й е подскачало, не съм го видял. Каквото и да имаше под изискания си джемпър, всичко беше скрито-покрито. Беше идеалната гостенка — по женски — учтива, очарователна, пълна с комплименти, съобразителна, скромна. С мен се отнасяше така, сякаш от сутринта бях се състарил поне с четиридесет години. Жените са страхотни същества. И се възхищавам от действията им, макар да не ги разбирам.

Докато Марджи и Мери минаха през цялата гама светски приказки — „Какво си направила с косата си?“… „Много ми харесва така“… „Този цвят е точно за теб. Не го променяй“ — безобидните женски сигнали за възприемане на събеседничката, — аз се сетих за най-женския от всички вицове, които съм чувал през живота си. Срещат се две жени. „Какво си направила с косата си — възкликва първата. — Има вид на перука.“ „Защото наистина е перука.“ „Така ли? Никога нямаше да позная.“

Такива отговори вероятно крият много по-дълбок смисъл, отколкото предполагаме или имаме правото да знаем.

Вечерята също бе поредица от възклицания за превъзходното пиле на фурна и уклончиво съгласие, че горе-долу става за ядене. Елън изучаваше гостенката с нищо неизпускащо око — до най-малкия детайл на прическата и грима й. Едва тогава проумях колко от малки започват да провеждат онези подробни огледи, върху които впоследствие базират своята така наречена интуиция. Елън обаче избягваше да срещне моя поглед. Знаеше, че ме е наранила смъртно, и очакваше да си отмъстя. Чудесно, свирепа ми дъщеричке. Ще ти отмъстя по най-жестокия начин, който можеш да си представиш. Ще забравя.

Вечерята излезе сполучлива — питателна и обилна — така, както се поднася на гости, с куп чинии, които не се ползват ежедневно. Накрая — кафе, каквото обикновено не пием след ядене.

— Не ти ли пречи да спиш?

— Нищо не е в състояние да ми попречи на съня.

— Дори и аз ли?

— Итън!

После мълчаливата, смъртоносна война кой да измие чиниите.

— Нека ти помогна.

— В никакъв случай. Ти си ни гостенка.

— Добре, поне да ги занеса в кухнята.

Очите на Мери издириха децата, а духът й ги нападна „на нож“. Знаеха какво ще последва, но бяха безпомощни.

— Това е работа на децата — каза Мери. — Много обичат да го правят. А и го вършат добре. Направо се гордея с тях.

— Колко мило! Такива деца все по-рядко се срещат.

— Знам. Голям късмет имаме, че искат да помагат.

Усещах как мозъчетата им се щурат като пор, който търси откъде да избяга, как си мислят дали да не направят фасон, дали да не им прилошее, или да вземат да изтърват красивите стари чинии. Коварните им мисли, изглежда, и на Мери не й убягнаха, защото тя заяви:

— И са толкова внимателни! Никога нищо не са ми счупили. И една очукана чаша нямам даже.

— Това си е жива благословия! — възкликна Марджи. — Как ги научи?

— Не съм ги учила. Идва им отръки. Нали знаеш, някои хора са си по природа нескопосни; Алън и Елън обаче са надарени със сръчни ръце.

Хвърлих поглед да видя реакцията на децата. Усещаха, че ги работят. И според мен се чудеха дали и Марджи Йънг-Хънт схваща положението. Продължаваха да търсят начин да се измъкнат. Но аз насочих прожектора право върху им.

— Те, естествено, обичат да ги хвалят — рекох, — но ние ги бавим. Ако не ги пуснем да тръгнат, ще закъснеят за киното.

Възпитанието не позволи на Марджи да се изсмее, а Мери ми хвърли бърз и изненадан възхитен поглед. Та те дори не бяха споменали, че искат да ходят на кино.

Дори когато тийнейджърите не вдигат никакъв шум, всичко става някак си още по-тихо, след като излязат. Около тях въздухът сякаш ври. Щом заминаха, цялата къща сякаш си отдъхна и се успокои. Какво чудно има тогава в това, че полтъргайсти се срещат единствено в къщи с подрастващи деца.

Тримата закръжихме опипом около темата, която знаехме, че ще възникне. Отидох до остъкления шкаф и извадих три оформени като лилии и украсени с венчета чаши с високи столчета, докарани един Господ знае кога от Англия. И налях от потъмнялата и захабила се от годините плетена дамаджанка.

— Ямайски ром — съобщих. — Навремето Холи са били мореплаватели.

— Много стар ще да е — каза Марджи Йънг-Хънт.

— По-стар от нас двамата, че и от баща ми.

— Направо в тила те удря — каза Мери. — Е, днес явно ще празнуваме. Итън го вади само за сватби и погребения. Смяташ ли, че е редно, скъпи? Имайки предвид, че утре е Великден.

— Светото причастие да не го правят с кока-кола, скъпа моя.

— Мери, никога не съм виждала съпругът ти тъй развеселен.

— Дължи се на предсказанието ти — отвърна Мери. — За една нощ стана нов човек.

Ужасно нещо е това човекът: куп циферблати, превключватели и записващи устройства, от които само няколко сме способни да разчетем, и то вероятно с не особено голяма точност. В корема ми изригна прогаряща червена болка, която се вдигна и ме прониза и разкъса точно под ребрата. Ураганен вятър зарева в ушите ми и ме заподхвърля като безпомощен кораб, счупил мачта, преди да успее да прибере платната. В устата ми се появи горчиво-солен вкус, а стаята започна да пулсира и да се надига пред очите ми. Всеки предупредителен сигнал крещеше: „Опасност!“, крещеше: „Корабокрушение!“, крещеше: „Ужас!“ Обзе ме, докато минавах зад столовете на дамите, преви ме одве в трепереща агония и също толкова внезапно изчезна. Изправих се и продължих, а те дори не се усетиха. Сега разбирам как навремето хората са вярвали, че някой може да бъде обзет от дявола. Не съм особено сигурен, че не вярвам и аз. Обладаване! Кипящото зараждане на нещо чуждо, докато всяко нервно окончание се съпротивлява, но губи битката и се оттегля победено, за да сключи мир с нашественика. Насилие — това е думата, ако можете да си представите звука на дума, поръбена със синкав пламък като от газова горелка.

До ушите ми достигна гласът на моята мила:

— Никому не вреди все пак да чуе нещо приятно — рече.

Изпробвах гласа си. Оказа се силен и надежден.

— И малко надежда, пък била тя и безнадеждна надежда, също никому не вреди — казах, върнах дамаджанката в шкафа, върнах се на мястото си, гаврътнах половината чаша от старинния ароматен ром, седнах, кръстосах крак връз крак и сплетох пръсти в скута си.

— Изобщо не мога да го разбера — продължаваше Мери. — Никога не е вярвал в ясновидството и му се подиграва. Просто не ми го побира акъла.

Нервните ми окончания шумоляха като суха, обрулена от вятъра зимна трева, а сплетените ми пръсти побеляха от стискане.

— Нека опитам да обясня на госпожа Йънг… на Марджи — рекох. — Мери произхожда от благородно, но бедно ирландско семейство.

— Е, не бяхме чак толкова бедни.

— Не го ли усещаш по говора й?

— Едва сега, след като заостри вниманието ми.

— Както и да е, бабата на Мери, която е светица, или поне би трябвало да бъде, била добра християнка, нали така, Мери?

Стори ми се, че в моята скъпа се заражда някаква враждебност. Въпреки това продължих:

— Но това не й пречело да вярва и в разни феи и духове, макар строгата, непреклонна християнска теология категорично да ги изключва.

— Но това са различни неща.

— Разбира се, миличка. Почти всички неща са различни. Но можеш ли да отричаш нещо, което не познаваш?

— Пази се от него — предупреди я Мери. — Залага ти някаква словесна клопка.

— Аз не мога. Нямам никаква представа от късмети и ясновидство. Така че как да не вярвам в тези неща. Вярвам, тъй като то съществува.

— Но не вярваш, че е истина.

— Истината е, че милиони хора ходят да им гледат, че на всичкото отгоре си и плащат. Стига ми да знам това, за да се възбуди любопитството ми, нали?

— Но ти не…

— Чакай малко! Въпросът не е в това, че не вярвам, а в това, че не знам. Две различни неща. И не знам кое се случва първо — късметът или предсказанието.

— Май започвам да разбирам какво иска да каже.

— Нима? — Мери явно бе недоволна.

— Представи си, че гледачката усеща някои неща, които така или иначе са на път да станат. Това ли имаш предвид?

— Това е отделен въпрос. Но картите как могат да го знаят?

— Картите дори не се движат сами, а трябва човек да ги обръща — рекох.

Марджи не ме погледна, но разбрах, че усеща нарастващата неловкост на Мери и се нуждаеше от инструкции.

— Не можем ли да направим нещо като изпитание? — попитах.

— Точно тук стигаме до нещо странно. Тези неща сякаш се противят на изпитанията и изчезват, но това не ни пречи да опитаме. Имаш ли предвид някакво конкретно изпитание?

— Не си се докоснала до рома си. — Двете вдигнаха чаши едновременно, сръбнаха и ги оставиха. Аз допих своята и станах за дамаджанката.

— Итън, не прекаляваш ли?

— Да, сладуранче. — Налях си чашата. — Не можеш ли да обърнеш картите със завързани очи?

— Но нали трябва да ги тълкувам.

— Ами тогава Мери да ги обръща, да речем, или пък аз, а ти ще ги четеш.

— Поначало трябва да съществува допир между четеца и картите, но… защо пък да не опитаме.

Но Мери възрази:

— Смятам, че ако ще правим нещо, следва да го правим, както си му е редът. — Такава ми е тя. Не обича промените — дребните промени, имам предвид. С големите се справя по-добре от всеки друг: пощурява при вида на порязан пръст, но като главорез ще е спокойна и ефикасна. Малко чоглаво ми стана, понеже й бях казал, че с Мери вече сме обсъждали тези неща, а сега сякаш за пръв път ни минаваха през ум.

— Нали говорихме за това сутринта.

— Да, когато дойдох за кафе. И цял ден не ми излиза от ума. Дори нося картите.

Мери е склонна да приема съсредоточеността за гняв, а гнева за насилие, при това изпитва ужас от насилието. Този страх й го вселили някакви чичовци пияници, което е безобразие. Усещах как страхът й нараства.

— Хайде да не си играем с огъня — рекох. — Дай по-добре да поиграем на двайсет и едно.

Марджи усети тактиката, разпозна я, сигурно и тя я бе прилагала.

— Нямам нищо против.

— Моят късмет е изяснен. Ще стана богат. Да спрем дотук.

— Виждаш ли? Нали ти казах, че не вярва. Разкарва те нагоре-надолу, а накрая отказва да играе. Понякога направо ме влудява.

— Наистина ли? Никога не ти е личало. Ти винаги си моята любяща женичка.

Интересно как понякога човек усеща течения и насрещни течения — не винаги, само понякога. Понеже Мери не използва мозъка си за подредено мислене, вероятно затова е по-възприемчива към впечатленията. Напрежението в стаята се засилваше. Мина ми през ум, че приятелството й с Марджи може да пострада — никога вече няма да се чувства отпусната в нейно присъствие.

— Аз всъщност най-сериозно искам да разбера това с картите — рекох. — Пълен невежа съм. Открай време знам, че е специалитет на циганките. Ти циганка ли си? Май никога не съм виждал циганка.

Мери каза:

— Моминското й име е руско, но самата тя е родена в Аляска.

Ето го, значи, обяснението за широките скули.

Марджи рече:

— Имам да ти призная една неприятна тайна, Мери, за това, как сме се озовали в Аляска.

— Била е притежание на руснаците — намесих се. — Купили сме я от тях.

— Да, но знаеш ли, че е била затворнически лагер, като Сибир, само че за още по-тежки престъпления?

— От какъв род?

— Най-тежките. Прабаба ми била заточена в Аляска за магьосничество.

— Какво е правила?

— Причинявала е бури.

— Значи ти идва по естествен път.

— Да създавам бури ли?

— Не, да гледаш на карти — вероятно няма разлика.

— Шегуваш се — каза Мери. — Не може да е вярно.

— Може и да се шегува, Мери, но си е истина. Смятало се е за най-тежкото престъпление, по-лошо и от убийството. И досега притежавам документите й — на руски, разбира се.

— А ти знаеш ли руски?

— Почти съм го забравила.

— Може магьосничеството и днес да е най-тежкото престъпление — рекох.

— Разбра ли какво имах предвид? — прекъсна ме Мери. — Скок насам, скок натам. Никога не знаеш какво всъщност мисли. Снощи… тази сутрин, се надигнал още по тъмно. Излязъл на разходка.

— Аз съм един негодник — заявих. — Отявлен и непоправим нехранимайко.

— Та на мен ми се ще все пак Марджи да хвърли картите — но по нейному си, без твоя намеса. Ако продължим да бъбрим, децата ще се върнат и няма да ни дадат възможност.

— Извинете ме за минутка — рекох. Качих се в спалнята. Мечът лежеше върху леглото, а отворената кутия за шапки си стоеше на пода. Влязох в банята и пуснах сифона. Шуртенето на водата се чува из цялата къща. Намокрих кърпа със студена вода и я притиснах о челото си, най-вече върху очите. Имах чувството, че от напрежение ще изскочат навън. От студената вода ми стана по-добре. Седнах върху тоалетната седалка и сведох лице към влажната кърпа, а когато се стопли, пак я намокрих. На излизане от спалнята грабнах от кутията тамплиерската шапка с перото, нахлупих я и заслизах по стълбите.

— Ох, щурчо — посрещна ме Мери. Изгледа ме с радост и облекчение. Болката се изпари от въздуха.

— Щраусовите пера могат ли да се избелват? — попитах. — Пожълтяло е.

— Мисля, че да. Попитай господин Шулц.

— Ще му я занеса в понеделник.

— Много ми се ще Марджи да обърне картите — каза Мери. — Умирам от желание.

Окачих шапката върху долната колона на стълбището, където тя остана с вид на пиян адмирал, ако такова нещо е възможно.

— Донеси масата за карти, Ит. Необходимо ни е много място.

Извадих я от килера в антрето и разтворих краката й.

— Марджи обича стол с права облегалка.

Придърпах един от столовете за хранене.

— От нас какво се иска?

— Да се съсредоточите — каза Марджи.

— Върху кое?

— Доколкото е възможно — върху нищо. Картите са в чантичката ми на дивана.

Винаги съм си представял картите за гледане като мазни, дебели и с пречупени ъгълчета, но нейните бяха чисти и лъскави, с нещо като пластмасово покритие. Бяха по-тесни и по-дълги от картите за игра и много повече на брой от петдесет и две. Марджи изправи гръбнак пред масата и оформи от тях ветрило — пъстри картинки и заплетени фигури. Надписите бяха на френски: l’empereur, l’ermite, le chariot, la justice, le mat, le diable^[2] — земя, слънце, луна и звезди, и цветове с мечове, чаши, жезли и, предполагам, пари, ако deniero^[3] значи това, но символът имаше формата на хералдическа роза, а във всеки цвят освен това имаше и roi, reine и chevalier^[4]. Следваха някакви необичайни, тревожни карти — поразявана от светкавица кула, колело на съдбата, човек, увиснал за глезените от бесилка, наречена pendu^[5], и Смъртта — la mort, скелет с коса.

— Доста потискащи са — рекох. — Това ли означават картите, което е изобразено на тях?

— Зависи от това, как паднат една спрямо друга. Ако изображението е с главата надолу, добиват противоположния смисъл.

— Значи смисълът може да варира.

— Да. Именно това е ролята на тълкуването.

В мига, в който хвана картите, Марджи доби тържествен израз. На силното осветление ръцете й издаваха онова, което вече бях забелязал — че е по-стара, отколкото изглежда.

— Кой те научи? — попитах.

— В началото наблюдавах баба ми, после започнах да гледам по разни партита — явно съм искала да привлека внимание.

— Ти самата вярваш ли им?

— Не мога да кажа. Понякога се получават забележителни неща. Не знам.

— Възможно ли е картите да са всъщност ритуал за съсредоточаване — нещо подобно на екстрасенско упражнение?

— В някои случаи вероятно е така. Най-голяма точност постигам именно тогава, когато припиша на някоя карта смисъл, какъвто дотогава не съм й придавала.

Докато размесваше картите, цепи колодата, пак ги размеси, пак ги цепи, после ми ги подаде и аз да цепя, ръцете й се движеха като самостоятелни живи същества.

— На кого да гледам?

— На Итън — възкликна Мери. — Да видим ще съвпадне ли с вчерашното.

Марджи ме огледа:

— Рус — рече, — синеок. Нали не си навършил четиридесет?

— Почти.

— Кралят на жезлите. — Намери картата в колодата. — Това си ти. — Изображение на крал с мантия и корона, хванал огромен жезъл в червено и синьо, а отдолу надпис Roi de Baton. Положи я с лице нагоре и пак размеси колодата. После започна бързо да обръща картите и заговори с напевен глас. Карта върху моята — Това те покрива. — Напреко отгоре й. — Това те прекръства. — Една отгоре. — Това ти е короната. — Друга под мен. — Това ти е основата. Тази отпред, тази отзад. — Върху масата се оформи кръст от карти. После бързо обърна още четири и ги нареди в една линия вляво от кръста с думите: — Ти, къщата, надеждите, бъдещето. — Последната карта беше на обесения с главата надолу, le pendu, но от моето място насреща й се виждаше наопаки.

— Бъдещето ми е ясно.

— Може да означава и спасение — каза тя. Прекара показалец по долната си устна.

— А парите къде са? — попита нетърпеливо Мери.

— Тука са — промълви тя разсеяно. Внезапно събра картите, размеси ги продължително, после пак ги заразполага, мърморейки ритуалните думи под носа си. Имах чувството, че не обръща внимание на отделните карти, а ги възприема като едно цяло, а очите й се замъглиха и като че ли гледаха надалеч.

Як номер, рекох си, убиец в женските клубове — че и навсякъде другаде. Сигурно и жрицата Пития е изглеждала по същия начин — спокойна, съсредоточена и объркваща. Успееш ли да задържиш хората за дълго нащрек, почти без дъх, в очакване, ще повярват на всяка твоя дума — и не става дума за актьорско майсторство, а по-скоро за техника, за улучване на подходящия момент. А тази жена хабеше дарбата си по пътуващи търговски пътници. Добре де, но какво искаше от нас, от мен? Изведнъж тя пак грабна картите, оформи ги в колода и ги постави в червената кутия с надпис I. Muller & Cie, Farbrique de Cartes.

— Не мога — рече. — И това става понякога.

— Да не си видяла нещо, което не щеш да ни кажеш? — попита Мери със затаен дух.

— Защо смяташ, че няма да ви кажа? Като малка видях веднъж змия да си сменя кожата — гърмяща змия от Скалистите планини. Гледах цялото действие от край до край. Та сега, докато гледах картите, те изчезнаха и изведнъж ми се яви събличащата кожата си змия — наполовина прашна и охлузена, наполовина гладка и нова. И аз не знам как да го тълкувам.

— Изглежда, си изпаднала в транс — казах. — Друг път случвало ли ти се е?

— Три пъти.

— Предишните два пъти намери ли някакъв смисъл?

— Лично аз — не.

— И все змията ли?

— О, не! И други неща, но все такива, откачени.

Мери се намеси с ентусиазъм:

— Да не би пък да символизира предстоящата промяна в късмета на Итън.

— Той гърмяща змия ли е?

— О! Разбирам какво имаш предвид.

— Кара ме да потръпвам от гнус — каза Марджи. — Като малка донякъде обичах змиите, но като пораснах ги намразих. Подлудяват ме. Май трябва да си вървя.

— Итън ще те изпрати до вас.

— Няма смисъл да се разкарва.

— За мен ще е удоволствие.

Марджи се усмихна на Мери:

— Не го изпускай от дома — каза. — Нямаш си представа колко трудно се живее без мъж.

— Глупости — отвърна Мери. — Само да свиеш пръст и ще си намериш съпруг.

— Това и направих навремето. Няма полза. Щом идват толкова лесно, значи не си заслужават труда. Дръж го у дома, да не ти го отнеме някоя. — Докато говореше, успя да си облече палтото — бързодействаща мадама. — Вечерята беше прекрасна. Надявам се пак да ме поканите. Съжалявам за гледането, Итън.

— Утре нали ще се видим в черквата?

— Не. Тази вечер ще се кача до Монток.

— В тоя студ и влага?

— Обожавам морските сутрини, докато съм високо там. Лека нощ. — Не успях дори да й отворя вратата. Изхвърча навън, сякаш нещо я гонеше по петите.

— Не знаех, че се кани да се качва в планината тази вечер — рече Мери.

А аз нямах сили да й кажа: „И тя не е знаела.“

— Итън… какво мислиш за гледането тази вечер?

— Че какво предсказа тя?

— Не забравяй: спомена, че ще ни дойдат пари. Но с какво впечатление остана? Според мен се появи нещо, което тя не пожела да ни каже. И то я уплаши.

— Сигурно й се е привидяла змията и е заседнала в съзнанието й.

— Това според теб дали… означава нещо?

— Кифличке моя, нали ти си специалистката по гледането. Аз откъде да знам.

— Както и да е. Радвам се, че не я мразиш. Имах чувството, че преди не беше така.

— Аз съм коварна личност — рекох. — Умея да крия мислите си.

— Ъ-ъ! Не и от мен. Ще останат и за втората прожекция.

— Повтори пак?

— Децата. Винаги гледат и втория филм. А ти страхотно се справи с въпроса за чиниите.

— И съм хитър при това — казах. — А в най-близко време ще проявя и помисли по отношение на твоята чест.