Джон Стайнбек
Зимата на нашето недоволство (3)

Трета глава

Жена ми Мери заспива така, както се затваря врата на килер. Колко пъти съм я наблюдавал със завист. Красивото й тяло изшавърква, сякаш се намества в какавида. Въздиша веднъж, в края на въздишката очите й се затварят, а устните й, необезпокоявани, застиват в мъдрата и отнесена усмивка на древногръцките богове. Усмихната е през цялата нощ, докато спи, дъхът й пърха в гърлото — не е хъркане, а по-скоро мъркане на коте. За миг температурата й се вдига и усещам топлината й до себе си в леглото, после спада и тя се изгубва в съня. Къде ходи, не знам. Казва, че не сънувала. Това, разбира се, е невъзможно. Просто значи, че сънищата не я тревожат или я тревожат тъй малко, че докато се събуди, ги е забравила. Обича да спи, затова сънят я посреща с разтворени обятия. Де и с мен да беше така. Боря се със съня дори докато копнея да дойде.

Мислил съм си да не би разликата да идва от това, че моята Мери знае, че ще живее вечно, че ще пристъпи от живота в друг живот с онази лекота, с която преминава от сън към будно състояние. Усеща го с цялото си тяло, при това тъй цялостно, че не й се налага да мисли за него, както не й се налага да мисли и за дишането си. Това й дава време да спи, да си почива, да престане за кратко да съществува.

От друга страна, аз усещам в костите и плътта си, че някой ден, рано или късно, ще престана да съм жив, затова се боря със съня, но и го моля, дори се мъча да го прилъжа да дойде. Краткотрайният миг сън за мен е могъща болка, агония. Знам, защото в същата тази секунда съм се пробуждал, все още усещайки размазващия удар. Но дори да заспя, пак съм безкрайно зает. Сънищата ми са проблемите от деня, засилени до абсурд, нещо като танцуващи мъже с животински рога и маски.

Много по-малко време прекарвам в сън, отколкото Мери. Тя твърди, че имала нужда от много сън, при което се съгласявам, че на мен ми е нужно далеч по-малко, но никак не съм убеден. Тялото съдържа някакъв определен обем енергия, подсилвана, естествено, с храна. Можеш да я употребиш набързо така, както някои деца нагълтват бонбони, или да я разгръщаш бавно. Винаги се намира някое момиченце, което е запазило парченце от бонбона и то си е нейно дълго след като лапачите са приключили. Затова смятам, че моята Мери ще живее много по-дълго от мен. Няма начин да не е запазила част от живота си за след това. Като се замислиш, повечето жени наистина надживяват мъжете.

Разпети петък винаги ме е безпокоял. Още в детството ми ме обземаше някаква мъка — не от агонията на разпятието, а от усещането за безнадеждната самота на Разпънатия. Така и не успях да се отърся от тази мъка, посята от Матей и четена ми със стегнатата, отчетлива интонация на пралеля ми Дебора от Ню Ингланд.

Тази година май бе по-зле от всякога. Склонни сме да приемаме историята лично и да се идентифицираме с нея. Днес за пръв път успях да проумея урока, изнесен ми от Маруло, за естеството на бизнеса му. Веднага след това ми предложиха първия подкуп в живота ми. Може и да звучи странно предвид годините ми, но не си спомням друг такъв случай. Трябва да мисля и за Марджи Йънг-Хънт. Проявление на злото ли е тя? Какви цели преследва? Знам, че ми предложи нещо и ме заплаши какво ще стане, ако не го приема. Следва ли човек да обмисля живота си, или му стига просто да се влачи подире му?

Сума ти нощи съм прекарал буден, заслушан в тихото мъркане на Мери до мен. Забиеш ли поглед в мрака, пред очите ти започват да плават червени петна и времето се удължава. Мери така обича да спи, че съм се старал да я пазя в съня й дори когато сърбежът изгаря като ток кожата ми. Щом стана, тя се разбужда. Притеснява се. Понеже безсъние я е мъчило единствено когато е била болна, решава, че и на мен не ми е добре.

Но през онази нощ ми се налагаше да стана и да изляза. Дъхът й мъркаше нежно и съзирах архаичната усмивка върху лицето й. Сигурно сънува какъв късмет ме чака, какви големи пари ще ми дойдат. Мери иска да е горда жена.

Интересно как всеки мъж вярва, че мисли най-добре на някое определено място. И аз открай време си имам подобно място, но знам, че там не мисля, а по-скоро чувствам, изживявам и си спомням. Това е едно сигурно място — всеки явно си има своето, макар да не съм чувал никой да си го признава. Спящият обикновено се събужда от направеното крадешком, потайно движение, но не и от умишлено, нормално действие. Освен това съм убеден, че докато спи, мозъкът се скита сред чужди мисли. Принудих се да ми се приходи по нужда, после станах и отидох. А след това, с дрехи в ръце, се изнизах полека до долния етаж и се облякох в кухнята.

Ако питате Мери, мен ме измъчват несъществуващите проблеми на други хора. Може и да е права, но действително в слабо осветената кухня ми се яви следната възможна сценка: Мери се събужда и ме търси с разтревожен израз из цялата къща. Драснах й бележка в кухненския тефтер: „Не ме свърта, миличко. Излизам да се поразходя. Няма да се бавя.“ Оставих я в средата на кухненската маса, та да й се набие в очите в мига, в който щракне ключа на лампата до вратата.

После отворих безшумно задната врата и вкусих въздуха. Беше леден, с аромата на глазура от бяла слана. Увих се в дебело палто и нахлузих плетена моряшка шапка до под ушите. Електрическият кухненски часовник изръмжа. Показваше три без петнайсет. От единайсет досега бях наблюдавал легнал червените петна.

Нашият град, Ню Бейтаун, е стилен, стар град, един от първите ясно изявени цялостни градове на Америка. Първите му заселници, включително и моите предци, са били, доколкото знам, синове на онези непокорни, коварни, несговорчиви и алчни мореплаватели, които причинявали куп главоболия на Европа по времето на кралица Елизабет, завзели Западните Индии при Кромуел и накрая свили гнездо на северния бряг благодарение на грамотите, издадени им от завърналия се на престола Чарлз Стюарт. Съчетавали са успешно пиратството с пуританството, които, ако се вгледаш хубаво, не се различават особено помежду си. И двете не търпят опозиция и имат шавърклив поглед за чужди имоти. Там, където са се слели, са създали упорити, способни на оцеляване маймунски племена. Знам за тях, понеже баща ми настояваше да ме учи. Той беше нещо като любител родолюбец, а ми прави впечатление, че у хора като него по принцип липсват качествата, които тъй хвалят у онези, които славят. Баща ми бе кротък, добре осведомен, зле съветван, но понякога великолепен глупак. Без капка чужда помощ успя да изгуби земите, парите, престижа и бъдещето; с две думи казано, затри почти всичко, натрупано от родовете Алън и Холи в продължение на няколкостотин години; всичко, с изключение на фамилните имена — но пък него друго не го и интересуваше. Баща ми ми изнасяше така наричаните „уроци по родолюбив“. От него знам всички тия неща за старците. И вероятно по същата причина сега съм продавач в сицилианска бакалница в квартал, който навремето е бил собственост на рода Холи. При това ние не бяхме жертва на някаква депресия или труден период.

Всичкото това ми дойде от приказката, че Ню Бейтаун е хубав град. На „Брястова“ свих вдясно вместо наляво и бързо се отправих към „Порлок“, която е горе-долу успоредна на главната. Малкият Уили, дебелият квартален полицай, сигурно дремеше в дежурната кола на главната, но нямах никакво желание да бъбря нощем с него. „Къде си тръгнал тъй късно, Итън? Нещо туй-онуй ли си имаш?“ На Малкия Уили му доскучава и му идва ищах за приказки, а после разправя за онова, което сте си говорили. От самотата на Уили са се получили немалко неприятни скандали. Дежурен през деня е Стоунуол Джаксън Смит. И това не му е прякор. Наистина са го кръстили на Стоунуол Джаксън^[1], за да се отличава от всички останали с фамилията Смит. Не знам защо дежурните двойки са съставени от крайно противоположни полицаи, но винаги така се получава. Стоуни Смит например няма да ти каже и какъв ден е днес, освен ако не свидетелства под клетва. В качеството си на шеф на полицията в целия град Стоуни е изцяло посветен на работата си, изучава най-новите методи и е изкарал курсовете на ФБР във Вашингтон. Надали има по-добри полицаи от неговия тип — висок, мълчалив, с очи с метален блясък. Ако си решил да се занимаваш с престъпления, по-добре избягвай да те среща шефът.

Всичкото това ми дойде от приказката защо съм поел по „Порлок“, за да не разговарям с Малкия Уили. А красивите къщи в Ню Бейтаун са точно по „Порлок“. Защото в началото на деветнайсети век сме имали над сто плоскодънни китобойни кораба. Когато се завръщали след двугодишен престой в далечна Антарктика или в Китайско море, били натоварени с мас — чисто богатство. Но по време на отбиванията си в чужди пристанища се сдобивали не само с идеи, но и с вещи. Това обяснява наличието на толкова много китайски неща в къщите по „Порлок Стрийт“. При това някои от старите капитани корабособственици са имали доста изискан вкус. При тяхното изобилие на пари можели да си позволят да докарат архитекти от Англия за домовете си. И затова по „Порлок“ личи толкова силно влиянието на Адам и на новогръцката архитектура. Защото Англия по това време изживявала точно такъв период. Редом с всичките му там ветрилообразни прозорци и колони с канелюри не пропускали да сложат и балкон наблюдателница на покрива, така наречената „вдовишка пътечка“. Идеята била верните съпруги домакини да могат оттам да съзират завръщащите се кораби. И някои вероятно са ги използвали. Моят род — Холи, и родовете Филипс, Елгар и Бейкър са от по-старите. Установили са се на „Брястова“, а къщите им са в така наречения ранен американски стил, със заострени покриви и стени от застъпващи се талпи. В такъв стил е и моят дом, старата къща на Холи. А гигантските брястове са на една и съща възраст със сградите.

По „Порлок“ продължава да си стои старото улично осветление, само дето газените лампи са заменени с електрически глобуси. Лятно време туристите се стичат да разглеждат архитектурата и да усетят „очарованието на стария свят“, което градът ни излъчвал. Защо трябва едно очарование да принадлежи на някакъв „стар свят“?

Забравил съм вече как върмонтският род Алън се е сватосал с онзи на Холи. Станало е малко след Революцията. Мога да проуча, естествено. Няма начин някъде на тавана да няма някакви записки от ония години. По времето, през което почина баща ми, на моята Мери й беше доста писнало от семейната история на Холи, затова разбирам как се е чувствала, когато й предложих да качим всичко на тавана. На човек може доста да му писне от чужди семейни истории. Мери дори не е родом от Ню Бейтаун. Родът й е ирландски, макар да не са католици. Тя много държи това да се знае. Ълстърски род му вика. Самата тя дойде от Бостън.

И това не е съвсем точно. Всъщност аз я докарах от Бостън. Сега си представям как сме изглеждали тогава — може би по-ясно, отколкото навремето — нервният, уплашен лейтенант Холи в гарнизонен отпуск и пухкавата розовобузеста сладко ухаеща сладурана — и всичко това три пъти по-очароващо заради войната и учебниците. И колко сериозни бяхме тогава, убийствено сериозни. Мен щяха да ме убият, а тя се готвеше да посвети живота си на геройската ми памет. Една от милион еднакви мечти в милион маслинено черни униформи и басмени рокли. И вероятно щеше да приключи с традиционното писмо „Мили мой Джон“, ако не беше посветила живота си на своя войн. Писмата й, затрогващи в постоянството си, ме следваха навсякъде — закръглен четлив почерк с тъмносиньо мастило върху светлосини листа, та цялата рота познаваше писмата й и всеки, неизвестно защо, съпреживяваше радостта ми. Дори да не исках да се оженя за Мери, непоколебимостта й щеше да ме принуди, за да увековеча световната мечта на красивите и предани жени.

Изобщо не се поколеба, поне що се отнася до преместването й от бостънската й ирландска квартира в стария дом на Холи на „Брястова“. Нито изпита колебание от бавното западане на моя западащ бизнес, от раждането на децата ни, или от дългогодишния ми застой като обикновен продавач. Умее да чака — сега вече го осъзнавам. И предполагам, че вече се е уморила от цялото дълго и мъчително чакане. За пръв път се прояви челичената природа на желанията й, понеже моята Мери не обича да ти се подиграва, нито да прибягва до презрение. Прекалено заета е била досега да извлича възможно най-доброто от прекалено много ситуации. Точно затова е забележително назряването на отровата — никога досега не беше се случвало. И колко бързо се явяваха образите на фона на скърцащите ми стъпки по скрежа, покрил нощната улица.

Няма причина човек да се озърта скришом, докато ходи в ранното утро по улица в Ню Бейтаун. Малкият Уили може и да пусне някоя шега по въпроса, но повечето хора, ако ме видеха да вървя пеш в три след полунощ, щяха да решат, че съм тръгнал за риба, и нямаше повече да се замислят. Нашите хора си имат всякакви теории за риболова, някои от тях пазени в тайна така, както се пазят стари семейни готварски рецепти, та такива изпълнения се посрещат с уважение и се смятат за напълно порядъчни.

От уличното осветление твърдият бял скреж по затревените площи и тротоарите блестеше с блясъка на милиони диамантчета. Такъв скреж задържа отпечатъците от стъпките, а пред мен не се виждаха никакви. Още от дете винаги съм изпитвал някакво странно вълнение от вървенето по нов, небелязан сняг или скреж. Имам чувството, че съм пръв в някакъв нов свят — едно дълбоко, задоволяващо усещане, че си открил нещо чисто и ново, неизползвано, неомърсено. Обичайните нощни скитници, котките, не обичат да стъпват по скрежа. Спомням си как навремето някой ме предизвика да стъпя бос върху заскрежен тротоар и имах чувството, че съм си изгорил краката. Сега обаче в галоши и дебели чорапи поставях първите белези върху блещукащата новост.

Там, където „Порлок“ се пресича с „Торки“, до самата фабрика за велосипеди отвъд улица „Хикс“, чистият скреж бе белязан с дълги следи от влачещи се крака. Дани Тейлър — несвъртащ се на едно място, залитащ призрак, желаещ да е другаде, влачещ се натам и искащ да е другаде. Дани — градският пияница. Комай всеки град си има по един такъв. Дани Тейлър — толкова много глави на граждани се въртят укоризнено наляво-надясно — от добро семейство, от старо семейство, последен в рода, с добро образование. Нямаше ли някакъв проблем с него навремето във Военноморската академия? Защо не се стегне. Защо се самоубива с пиене, което не е никак хубаво, понеже Дани е джентълмен. Срамота е това, дето проси пари за пиячка. Слава Богу, че родителите му не са вече живи, та да го видят. Щеше да ги довърши — но пък те вече са умрели. Това обаче са приказки от Ню Бейтаун.

У мен Дани е една незараснала мъка, а от нея произтича и чувство за вина. Трябва да мога да му помогна. Опитвал съм се, но той не ми дава. Дани ми е почти брат, какъвто никога не съм имал — на моите години, израснали сме заедно, на моите килограми и як като мен. Чувството ми за вина вероятно произлиза от това, че съм пазач на брат ми^[2], а не съм го опазил. С усещане някъде дълбоко в мен, че извиненията — дори ако са уважителни — не носят облекчение. Родът на Тейлър е толкова стар, колкото са и Холи и Бейкър или някой от останалите. Не помня в детството ми екскурзия, цирк, състезание или Коледа, без Дани да е до мен тъй близо, колкото е и дясната ми ръка. Може би всичко това нямаше да се случи, ако бяхме следвали заедно. Приеха ме в Харвард — блаженствах сред езици, къпех се в хуманитарни науки, отсядах в старото, красивото, смътното, угаждах си със знания — напълно ненужни, както се оказа, за управляването на една бакалница. И винаги ми се щеше Дани да е до мен на тези светли и вълнуващи поклонения. Но Дани бе отгледан да плава. Постъпването му във Военноморската академия бе запланувано, потвърдено и сигурно още от детските ни години. А баща му връзваше в кърпа приема му всеки път, когато осигуряваше избирането на поредния конгресмен.

Три години отличник, последвани от изключване. Това довърши родителите му според хората, а уби и почти всичко у Дани. Остана му само провлачената мъка — скитащата му нощна мъка, докато проси стотинки за мозъкотрошачка. Предполагам, че англичаните биха казали, че е „изневерил на отбора“, което винаги е по-обидно за изневерилия, отколкото за отбора. Днес Дани е нощен скитник, ранноутринен човек, самотно, влачещо се същество. Докато те врънка за четвъртак за мозъкотрошачка, очите му те молят да му простиш, тъй като сам не може да си прости. Спи в една барака зад работилницата за лодки, там, където родът Уилбър имаше корабостроителница. Приведох се над следите да разбера дали се е прибирал, или е отишъл нанякъде. Ако се съдеше от отриването на скрежа, бе излязъл от дома и вероятно щях някъде да го срещна. Малкият Уили отказваше да го задържа. Каква полза щяло да има?

За мен изобщо не стоеше въпросът накъде съм се запътил. Видях го, опипах го и го помирисах още преди да се надигна от леглото. Старото пристанище е вече доста занемарено. След като вдигнаха новия вълнолом и общинския пристан, пясъкът и тинята се намъкнаха и оплитчиха едновремешния прославен гаван, скрит зад острите зъбери на рифа Уитсън. Където навремето е имало стапели и въжарски работилници, и складове, и цели фамилии бъчвари, изработващи бъчвите за китовата мас, а и докове, над които бушпритите на китоловните кораби стърчали чак до швартовите, и изображения на човешки фигури на корабните носове, наричани още цигулкови охлюви. Обикновено са били тримачтови, с хоризонтални рейки; задната, бизанмачтата, е носела както квадратни платна, така и гик и гафел — дълбококорпусни кораби в състояние да издържат на всякакво време. Бом-кливерът е бил изнасящ се, а двойният мартин-гик е служел и като шпринтов гафел.

Притежавам стара гравюра върху стомана, на която е изобразено старото пристанище, нагъчкано с кораби, както и няколко избелели фотографии върху метални плаки, но всъщност нямам нужда от тях. Познавам пристанището, познавам и корабите. Дядо ми ми го възстановяваше с помощта на бастуна, изработен от рог на нарвал, и ме караше да наизустя цялата номенклатура; придружаваше изреждането на термините с удари на бастуна по някой оголен от приливите остатък от подпора на бившия кей на фамилията Холи. Обичах до болка този буен старец с бялата му капитанска брада.

— Добре — казваше с глас, който не се е нуждаел от мегафон, че да се чува от мостика, — изпей ми пълния набор от корабни платна, ама пей силно. Не понасям шепот.

И аз запявах, а той удряше ритмично с нарваловия бастун по подпората.

— Подвижен бомкливер — изпявах (тряс), — среден кливер (тряс), малък кливер, кливер (тряс! тряс!)

— Пей, казах ти. Какво ми шепнеш.

— Фортрюмсел, форбомтрюмсел, форбрамсел, горен брамсел, долен брамсел, брамсел — и трясване при всяко едно.

— Гротмачта! Пей!

— Гроттрюмсел (тряс).

Но с напредъка на възрастта започна да се уморява.

— Зарежи гротмачтата — провикваше се. — Дай бизанмачтата. И по-силно.

— Слушам, сър. Крюйтрюмсел, крюйбрамсел, крюйбрамстаксел, горен крюйбрамсел, долен крюйбрамсел, бегинрей…

— И?

— Контрабизан.

— Състоящ се от?

— Гик и гафел, сър.

Тряс — тряс — тряс — с нарваловия бастун по прогизналата подпора.

Когато слухът му продължи да отслабва, започна да обвинява все повече хора, че му шепнат. „Щом казваш истината, пък и да не я казваш, щом вярваш в думите си, изпей ги силно“, провикваше се.

Ушите може и да му изневеряваха на Стария капитан към края на живота му, но не и паметта. Способен бе да изреди тонажа и кариерата едва ли не на всеки кораб, излязъл някога от нашия залив, с какво се е завърнал и как докараната стока е била разпределена, а най-странното е, че славните дни на китобойците са били почти отминали, когато е станал капитан. За него керосинът бе „смрадливо скунксово масло“, а газените лампи — „вонливки“. Когато се появиха първите електрически крушки, вече му бе все едно или просто спомените са му били достатъчни. Смъртта му не ме порази. Старецът ми я бе набил в главата така, както корабното оборудване. Знаех какво трябва да правя както вътре в себе си, така и външно.

На ръба на затлаченото с тиня и пясък старо пристанище, точно на мястото на бившия пристан на Холи, още се виждат каменните му основи. Отдолу започва от нивото на отлива, а приливът пляска по квадратната му каменна зидария. На три метра от края му има отвор, широк около метър и двайсет и метър и половина висок, със свод. Навремето може да е бил отточен канал, но днес входът му откъм земята е зациментиран от пясък и натрошени скали. Точно тук е моето Място — онова, от което всеки човек се нуждае. Влезеш ли, могат да те видят само откъм морето. От старото пристанище не е останало почти нищо с изключение на няколко занемарени бараки на берачи на миди, запустели, особено през зимата, но те и мидосъбирачите обичат да си държат устата затворени. От сутрин до вечер почти дума не обелват и вървят с приведени глави и прегърбени рамене.

Точно за там се бях запътил. Седях там по време на нощния прилив, преди да постъпя в армията, и през нощния прилив, преди да се оженя за Мери, и част от нощта преди раждането на Елън, което толкова тежко й се отрази. Наложи ми се да отида и да седна вътре, да слушам как вълните пляскат по камъка и да гледам трионообразните зъбери на рифа. Привидяха ми се още докато лежах и наблюдавах танца на червените петна, и си дадох сметка, че трябва да седна там. Винаги става така преди сериозни промени — големи промени.

По брега се проточва кварталът Саут Девън, където добри люде са поставили насочени към плажа прожектори, за да пазят влюбените от пакости. Това ги принуждава да търсят други укрития. Според една от общинските разпоредби Малкият Уили е длъжен да обхожда района на всеки час. На плажа нямаше никой — жива душа, а това ми се стори необичайно, тъй като по всяко време се намира някой да излиза за риба, да лови риба или да се връща от риба. Спуснах се на мускули от ръба, намерих оголения камък и се превих на две да вляза в малката пещера. Едва успях да седна и чух Малкият Уили да минава с колата си. Приказката с него, значи, ми се беше разминала двойно.

Колкото и да ви се струва неудобно и глупаво това, да седиш в една ниша по турски, сякаш си някакъв загубен Буда, камъкът някак си ми приляга, или пък аз му прилягам. Или пък толкова много пъти съм идвал, че задникът ми се е оформил според камъните. Що се отнася до това, че било глупаво, на мен не ми пречи. Понякога да се правиш на глупак, е много весело, както децата си играят на статуи и си умират от смях. А правенето на глупак понякога нарушава монотонността и ти дава възможност да започнеш отначало. Понякога, когато ме налегнат кахърите, се правя на глупак, за да не създавам проблеми на половинката си. Изглежда, още не ме е усетила, пък и да е, никога няма да ми каже. Сума ти неща не знам за Мери, включително и това, какво знае тя за мен. Имам чувството, че за Мястото си няма и представа. Откъде да научи. Та аз никому не съм споменавал. Наум не го наричам другояче освен „Мястото“ — никакъв ритуал, никаква формула, нищо. За мен то е място, където размишлявам за нещата. Няма човек, който да разбира истински себеподобните си. В най-добрия случай може да се надява, че не се различават от него. Та сега, както бях седнал в моето Място, закрит от вятъра, загледан под лъчите на прожекторите как чернеещият под нощното небе прилив бавно пъпли, си зададох въпроса, дали всеки човек си има свое Място, или нужда от Място, дали го търси, пък не го намира. От време на време засичам нечий поглед като на обезумяло животно, който търси някое тихо, тайно място, където душевната треска да поспадне, където човек е едно цяло и може да си даде сметка. Слушал съм, разбира се, всичките му там теории за завръщане в утробата и желанието да умреш и не казвам, че не са верни по отношение на някои хора, но струва ми се, че не се отнасят за мен, освен като лесен начин да отчетеш, че нещо не е лесно. Наричам всичко онова, което правя, когато съм в Мястото, „даване на сметка“. Друг може да му вика молитва и сигурно ще става дума за едно и също нещо. Но не ми прилича на мислене. Сам за себе си си го представям като мокър чаршаф, веещ се и плющящ от един прекрасен вятър, който го изсушава и подслажда белотата му. Резултатът е точно онова, което ми трябва, без значение добър ли е, или не.

Много неща имах да обмислям, а те подскачаха с вдигната по ученически ръка да им обърна внимание. После долових кроткото пърпорене на двигател на лодка, едно-цилиндров — рибарска. Светлината на върха на мачтата й подмина скалите Уитсън в южна посока. Наложи се да прекратя всичко останало, докато се убедих, че червената и зелената й лампа навлязоха безпроблемно в канала — явно беше някой местен лодкар, щом тъй лесно намери входа. Пусна котва в плитчините, а скифът й докара до брега двама мъже. Вълничките галеха плажа, а разтревожените чайки полека-лека се укротиха върху шамандурите.

Точка от дневния ред: Налага се да се съобразя с моята мила Мери, заспала с нейната си загадъчна усмивка. Надявах се, че няма да се разбуди и да тръгне да ме търси. Но дори да го направи, ще ми го спомене ли някога? Съмнявам се. Според мен, колкото и да създава впечатление, че си казва всичко, Мери всъщност много малко ти казва. Как стои например въпросът с предсказаното ми забогатяване? За себе си ли го иска Мери или за мен? Няма никакво значение фактът, че предсказанието е съмнително, измислено от Марджи Йънг-Хънт по неизвестни за мен причини. Едно съмнително забогатяване е не по-лошо от останалите, да не говорим, че всички забогатявания вероятно са донякъде съмнителни. Ако иска, всеки човек с що-годе здрав разум е в състояние да натрупа пари. В повечето случаи обаче той по-скоро копнее да има жени, да се облича хубаво или да предизвиква възхищение и точно те го отплесват. Великите майстори финансисти от рода на Морган и Рокфелер не са се отплесвали. Искали са и са се добирали до пари — най-обикновени пари. Какво са правели после с тях, е съвсем отделна работа. Все имам чувството, че са се уплашили от призрака, който са пробудили, и са се опитвали да го купят.

Следващата точка: Под пари Мери разбира нови завеси и осигурено образование за децата, да повдигне леко главата си и — да си го кажем правичката — по-скоро да се гордее, а не да се срамува от мен. Изрече го в яда си, но истината си остава.

Следваща точка: На мен пари трябват ли ми? Честно казано, не. Нещо у мен ненавижда положението ми на продавач в бакалница. В армията стигнах до капитан, но много добре знам как влязох в офицерската школа — благодарение на родословието и с връзки. Не ме взеха заради хубавите ми очи, но пък наистина от мен излезе добър офицер, свестен офицер. Ако наистина ми беше зор да командвам, да издавам заповеди и да гледам как останалите скачат да ги изпълняват, щях да си остана в армията и сигурно вече щях да съм полковник. Но не това ми беше меракът. Исках да се махна оттам. Разправят, че добрият войник участвал в битка, но никога във война. Войната била работа за цивилните.

Нова точка: Маруло говореше истината за бизнеса, което си е чист процес на печелене на пари. И Джои Морфи беше съвсем откровен, а така също и господин Бейкър и фирменият агент. Всички бяха честни в приказките си. Защо обаче на мен от тях ми призляваше и ми оставаше вкус в устата като от развалено яйце? Толкова ли чак пък съм добър, любезен и справедлив? Съмнявам се. От гордост ли е? Донякъде — да. Прекалено мързелив ли съм за целта? Изобилстващата пасивна доброта всъщност си е чист мързел, бягство от проблеми, бъркотии и усилия.

Далеч преди появата на светлина човек долавя някаква особена миризма и усещането за зазоряване. Ето, и сега се появи: постихване на вятъра, нова звезда или може би планета изгрява над източния хоризонт. Би трябвало да знам коя точно е тази звезда или планета, но не я знам. Във фалшивата зора вятърът придобива нова свежест и постоянство. Истина ви казвам. И скоро ще трябва да се прибирам. Оная изгряваща звезда е тъй закъсняла, че няма да се вижда кой знае колко дълго, преди да се развиделее. Как беше поговорката — „Звездите скланят, не насилват“? Е, колко пъти съм чувал все пак как някои солидни финансисти се допитват до астролозите, преди да сключат някоя сделка. Възможно ли е звездите да са склонни към покачването на борсата? Влияят ли се от звездите акциите на Американската телефонна и телеграфна компания? В моето предсказание изобщо няма нещо тъй сладко и далечно като звезда. Само омазана стара колода карти таро в ръцете на безделна, пакостлива жена, която при това ги е нагласила. И картите ли скланят, без да насилват? Да приемем, че картите са ме склонили да се добера до Мястото посред нощ, после са ме склонили да посветя повече мисли, отколкото бих желал, на тема, която ненавиждам. Бая скланяне трябва да е паднало. Ще могат ли да ме склонят да проявя в бизнеса хитрост, каквато никога не съм притежавал, и алчност, която ми е чужда? Склонен ли ще съм да искам онова, което не желая? На този свят има и изяждащи, и изяждани. Съвсем подходящо основно правило. Изяждащите по-неморални ли са от изяжданите? Та нали в крайна сметка всички — и най-свирепите, и най-коварните — биваме изядени: поглъща ни земята.

Петлите върху Мидения хълм отдавна пееха. Но аз хем ги чувах, хем — не. Защо не можех да остана в Мястото, та да видя как слънцето изгрява право нагоре.

Казах, че няма някакъв определен ритуал, свързан с Мястото, но не е съвсем така. Понякога при всяко посещение възстановявам за свое душевно удоволствие старото пристанище — кейовете, складовете, мачтения лес и храсталака от такелаж и платна. И моите предци, моята кръв. Младите — на палубата, възмъжалите — горе, зрелите — на мостика. По онова време не са били измислени още глупостите на Медисън Авеню, нито прекаленото окълцване на листата на карфиола. Тогава мъжете са имали достойнство, положение. Човек е можел да диша.

Все едно, че чувам оня дърт глупак баща ми. Старият капитан поне помнеше битките за дял, пазарлъците със складовете, подозренията към всяка талпа и всеки килсон^[3], съдебните дела и, разбира се, убийствата — за жени, слава или авантюра ли? Ни най-малко. За пари. Много рядко съдружията надживявали повече от едно плаване, а последвалите заклети вражди траели вечно, дори след като първопричината им била забравена.

Старият капитан Холи бе преживял обаче едно огорчение, което категорично не желаеше нито да забрави, нито да опрости. Един Господ знае колко пъти ми го е разправял, седнал или прав на ръба на старото пристанище. Ние двамата с него доста време си прекарвахме там. Помня го как сочеше с нарваловия бастун.

— Намери третата скала от рифа Уитсън — казваше ми. — Откри ли я? Сега я изравни с най-долната видима точка на нос Пойнти при прилив. Видя ли я? Сега — на половин кабелт встрани от тази линия се намира на дъното той — или поне килът му.

— „Бел Адеър“ ли?

— „Бел Адеър“.

— Нашият кораб.

— Половината. Другата беше на съдружника ми. Изгоря, както си беше закотвен — до самата ватерлиния. И до ден-днешен не вярвам, че е било случайно.

— Смяташ, че са го запалили ли, сър?

— Точно така.

— Но такива неща не се правят.

— Аз не бих го направил.

— Кой тогава?

— Не знам.

— Защо?

— За застраховката.

— Значи и тогава е било като сега.

— Никаква разлика.

— Би трябвало да има някаква все пак.

— Само на един-единствен човек — само на един човек можеш да се довериш. В това е и единствената сила — на единствения човек. На никой друг не можеш да се довериш освен на себе си.

Повече не проговорил на капитан Бейкър, разправяше баща ми, но не прехвърлил враждата върху сина му, господин банкера Бейкър. Не би го направил по същата причина, по която не би опожарил и кораб.

Боже мили, закъснявам за дома. Прибрах се почти на бегом и минах, без да се замислям, по главната улица. Все още бе тъмно, но по ръба на морето се бе появила светла ивица, от която вълните изглеждаха стоманено сиви. Свих покрай паметника на загиналите във войната и минах покрай пощата. Както и очаквах, в един вход се беше подслонил Дани Тейлър с ръце в джобовете, с вдигната яка на опърпаното палто и със спуснати наушници на стария ловджийски каскет. Лицето му бе синьо-сиво от студ и болест.

— Ъ-ъ — каза, — не искам да те безпокоя. Извинявай. Но имам спешна нужда от малко мозъкотрошачка. Нали знаеш, че в противен случай нямаше да те моля.

— Знам. Искам да кажа — не знам, но ти вярвам. — Дадох му банкнота от един долар. — Това оправя ли те?

Устните му затрепериха като на канещо се да ревне дете.

— Благодаря, Ит — рече. — Това ще ме приспи за целия ден, а може би и за нощта. — Самата мисъл, изглежда, подобри вида му.

— Дани, време е вече да престанеш. Да не мислиш, че съм забравил? Та ти ми беше като брат, Дани. И още си. Готов съм на всичко, за да ти помогна.

Хлътналите му бузи леко се оцветиха. Погледна към парите в ръката си и сякаш предвкуси първата глътка от мозъкотрошачката. После ме изгледа с метално ледени очи:

— Първо на първо, това не влиза на никого в работата. И второ на второ, нямаш пукната пара, Ит. И ти си сляп като мен, но твоята слепота е по-друга.

— Чуй ме, Дани.

— От какъв зор? Че аз съм далеч по-добре от теб. Имам си скрит коз. Помниш ли селското ни имение?

— Онова, дето му изгоря къщата ли? Където си играехме в мазето?

— Не си го забравил. То си е мое.

— Защо не го продадеш, Дани, и не почнеш наново?

— Не го продавам. От околията откъсват по малко всяка година вместо данък. Но голямата поляна си е все още моя.

— Защо не щеш да го продадеш?

— Защото там ми е сърцето. То е Даниел Тейлър. Докато го имам, нито едно християнско копеле не може да ми каже какво да правя и никое копеле не може да ме постави под попечителство за собственото ми добро. Чаткаш ли?

— Виж какво, Дани…

— Няма какво да гледам. Ако смяташ, че този долар ти дава правото да ми четеш конско, не ти го ща! Вземи си го.

— Задръж го.

— Добре. Но ти не разбираш за какво става дума. Никога не си бил… пияница. Аз нали не те уча как да увиваш бекона? Сега, щом си заминеш по пътя, ще почукам на едно прозорче и ще ми дадат малко мозъкотрошачка. И не забравяй — по-добре съм от теб. Поне не съм продавач. — Извърна се и пъхна глава в ъгъла на затворения вход, както правят децата, когато извръщат очи от света, за да го прогонят. Остана в тази поза, докато не се отказах и не си тръгнах.

Паркирал пред хотела, Малкият Уили се поразбуди и свали стъклото на шевролета си.

— Добрутро, Итън — рече. — Рано си станал или късно се прибираш?

— И двете.

— Нещо готино трябва да си набарал.

— Абсолютно прав си, Уили — една хурия.

— Чакай, Ит, не ми казвай само, че си се заловил с някоя проститутка.

— Кълна ти се.

— Вече на нищо не вярвам. Бас държа, че си бил на риба. Как е госпожата?

— Спи.

— И аз това ще направя веднага щом ми изтече смяната.

Продължих по пътя си, без да му напомням, че вече бая сън бе изсънувал в работно време.

Изкачих се тихомълком по задните стъпала и запалих лампата в кухнята. Бележката си беше там, но малко вляво от центъра. Кълна се, че я бях оставил точно по средата.

Сложих кафеварката и зачаках кафето да се филтрира. Едва бе започнало да се надига, когато отгоре слезе Мери. Когато се събужда, моята мила има вид на момиченце. Никога не би си помислил, че е майка на две отрасли келешчета. Кожата й ухаеше на прясно окосена трева — най-уютния и успокояващ мирис, който съм срещал.

— За къде си се надигнал толкова рано?

— Съвсем удачен въпрос. Имам удоволствието да ти съобщя, че отсъствах почти цяла нощ. Виж галошите ми до вратата. Пипни да видиш колко са мокри.

— И къде беше досега?

— Имам си една пещеричка долу до морето, рошаво пате. Пъхнах се в нея и изследвах нощта.

— Чакай малко.

— И видях как една звезда се издигна от морето и понеже си нямаше собственик, реших да си я взема за нас. Укротих я и я върнах обратно за угояване.

— Пак се правиш на палячо. Според мен току-що си станал и с това си ме разбудил.

— Ако не ми вярваш, питай Малкия Уили. Поговорих си с него. Питай и Дани Тейлър. Дадох му долар.

— Не е трябвало. Той и него ще пропие.

— Знам. Точно за това го поиска. Къде ще сложим звездичката ни да спи, папратче мое?

— Ех, че на хубаво ухае кафето? Радвам се, че пак започна да се шегуваш. Ужасно е, когато си мрачен. И съжалявам за оная история с предсказанието. Не искам да си мислиш, че не съм щастлива.

— Не му обръщай внимание. Щом картите го казват.

— Какво?

— Не се шегувам. Ще накарам късметът ни да проработи.

— Никога не знам какво точно мислиш.

— Ето, това е най-големият проблем, когато човек говори истината. Мога ли да понабия дечицата в чест на деня преди Възкресение? Обещавам да не им строша нито един кокал.

— Не съм си измила очите още — каза. — Не можех да си представя кой може да тропа из кухнята.

Щом влезе в банята, пъхнах бележката си в джоба. И продължавах да не знам. Има ли някой, който някога да е опознал поне повърхностно друг човек? Като каква си там, в себе си? Чуваш ли ме, Мери? Коя си ти там, вътре?