Джон Стайнбек
Зимата на нашето недоволство (18)

Осемнадесета глава

Както следваше да се очаква, в неделя, на трети юли, валя — едри капки, по-мокри от обичайните. Пробивахме си упорито път сред мокрите насечени червеи на пътното движение, чувствахме се хем леко величествени, хем безпомощни и изгубени, като израснали в клетка птичета, изведнъж пуснати на свобода и изживяващи ужас, когато свободата им се озъбва насреща. Мери седеше с изправен гръбнак и ухаеше на току-що изгладен лен.

— Щастлива ли си? Весело ли ти е?

— Все се ослушвам за децата.

— Знам. Леля Дебора му викаше „щастливата самота“. Полети, птичке моя! Тези платки на раменете ти са крила, глупачке.

Тя се засмя и се гушна в мен.

— Хубаво ми е, но пак се ослушвам за децата. Какво ли правят в момента?

— Всичко друго, което може да ти мине наум, освен да се чудят какво ли правим ние.

— Комай си прав. Това надали ги интересува.

— Дай и ние да правим като тях, а? Щом видях лодката ти да пори водите наблизо, о, нилска змеице, усетих, че денят е наш. Довечера Октавиан ще проси за коматче хляб от някой гръцки овчар.

— Щурчо. Алън никога не гледа къде върви. Току-виж тръгнал да пресича на червено.

— Като нищо. А и бедната Елън с тоя неин сакат крак. Слава Богу, че поне сърцето й е добро и е хубавичка. Дано някой ден някой се влюби в нея и й ампутира краката.

— Ох, защо не ме оставиш да ги мисля от време на време. По-добре ще ми е.

— Не съм чувал по-убедителни думи. Да прегледаме ли заедно кошмарните вероятности?

— Много добре знаеш какво искам да кажа.

— Знам. Но то ни е в кръвта единствено благодарение на ваше височество. Предава се само по женска линия. Мръсни гадинки.

— Никой не обича децата си повече от теб.

— Вината ми е най-малко десеторна, понеже съм мерзавец.

— Харесваш ми.

— Е, те точно от такива похвали най ме е страх. Виж тази отсечка. Забележи как са се впили шубраците, та пясъкът се изнизва отдолу им и образува по шосето малки твърди вълнички. Дъждът пада и моментално отскача като ситна мъгла. Винаги ми напомня на Дартмур и Ексмур, макар да съм ги виждал само на гравюри. Първите пришълци от Девън сигурно са се почувствали напълно у дома тук. Дали пък наоколо не бродят призраци?

— Ако няма, ти достойно ще ги заместиш.

— Не бива да правиш неискрени комплименти.

— Засега няма. Търси отбивка тука някъде. На табелата трябва да пише „Муркрофт“.

Така и пишеше, а най-хубавото на този тънък вретеновиден край на Лонг Айлънд е това, че дъждът попива в земята, без да образува кал.

Предоставиха ни отделен куклен дом — свеж и на каренца — с две единични легла с дебели матраци, каквито се виждат по телевизионните реклами, пухкави като кифлички.

— Това никак не ми харесва.

— Глупчо! Винаги можеш да протегнеш ръка.

— Мога много повече от това да направя, малка моя мръснице.

Вечеряхме в мазно достойнство с мейнски омари на скара, които прокарвахме с бяло вино — сума ти бяло вино, та очичките на моята Мери да блеснат, после се заех да я наливам прелъстителски с коняк, докато собствената ми глава забуча. Тя обаче помнеше номера на нашия куклен дом и тя успя да нацели ключалката. Не бях достатъчно нашльокан, че да не се възползвам от нея, но все си мисля, че ако искаше, нямаше да й е трудно да се измъкне.

След това, отпусната до болка, задряма с глава, положена на дясното ми рамо, засмяна и издаваща тихи прозявчици.

— Притеснява ли те нещо?

— Що за мисъл? Та ти вече сънуваше, преди да беше заспала.

— Толкова труд хвърляш, за да съм щастлива. Но не мога да те проумея. Наистина ли си разтревожен? Мигове на необичайно прозрение — последните стъпала към съня.

— Да, разтревожен съм. Това успокоява ли те? Не бих желал да повтаряш казаното от мен, но небето се срутва и едно парче току-що падна върху опашката ми.

Тя вече се бе унесла със своята езическа усмивка. Измъкнах полека ръката си изпод нея и се изправих между двете легла. Дъждът бе спрял, само от покрива продължаваше да капе, а милионите капчици отразяваха бляскавите образи на лунния сърп.

— Beaux reves^[1], скъпа моя. Не позволявай на небето да падне отгоре ни!

Моето легло бе хладно и възмеко, но пък от него виждах как острата луна разсича бягащите откъм морето облаци. И дочух призрачния вой на чапла. Кръстосах пръсти и с двете ръце — „заключ“ поне за малко. Двоен „заключ“. В края на краищата на опашката ми падна само едно грахче.

Утрото може и с трясък да бе пристигнало, но аз не го чух. Когато дойдох на себе си, то вече бе златистозелено, тъмно от изтравничето и бледо от папратта, и жълто-червено от мокрия пясък на дюните, а недалеч оттук Атлантикът блещукаше като ковано сребро. Един дъб с възлест ствол непосредствено до къщата ни бе развил около корените си мъх с големината на възглавница, с накъдрена седефено сива повърхност. Между селцето от куклени домове се виеше постлана с чакъл пътека, водеща до покритото с дървени плочки бунгало майка, където се продаваха пощенски картички, сувенири и марки и в което се помещаваше рецепцията и кукленската столова с покривки на сини карета.

Управителят беше в стаята си и проверяваше някакъв списък. Докато се регистрирахме, забелязах, че е с оредяла коса и почти нямаше нужда от бръснене. Имаше вид на човек, който е хем потаен, хем обича клюките, а нашата веселост явно бе подхранила надеждите му, че срещата ни е тайна, та се изкуших дали да не впиша в регистъра „Джон Смит и съпруга“ — хей така, колкото да му доставя удоволствие. Душеше около себе си да долови греха ни. Направо имах чувството, че вижда със своя тънък, дълъг нос, сякаш е къртица.

— Добро утро — казах.

Насочи носа си право към мен:

— Как спахте?

— Идеално. Питам се дали ще ми позволите да поднеса на една табла закуска в леглото на жена ми.

— Храна се сервира единствено в столовата от седем и тридесет до девет и тридесет.

— Но ако аз сам я занеса…

— Правилникът не разрешава.

— Няма ли начин само за днес да го нарушим? Нали разбирате как стоят нещата? — Подхвърлих му това, последното, понеже той се надяваше именно така да стоят.

За награда ми стигаше самото му удоволствие. Очите му се навлажниха, а носът му затрепери.

— Малко срамежливичка е, а?

— Е, разбирате какво имам предвид.

— Но не знам дали готвачът ще се съгласи.

— Помолете го и му кажете, че един долар наднича на пръсти от обвития в мъгла планински връх.

Готвачът се оказа грък, неспособен да откаже на долара. Понесох по чакълената пътека огромен покрит с покривка поднос, като по някое време го оставих на една грубо скована пейка, че да набера букетче от микроскопични полски цветенца за украса към кралската закуска на моята мила.

Може и будна да е била вече, но при влизането ми си направи труда да отвори очи с думите:

— Тук мирише на кафе. О! О! Какъв прекрасен съпруг… че… и… с цветя — и прочие нежности от този род, които никога не губят аромата си.

Закусихме, пихме по едно кафе, после по второ. Моята Мери седеше облегната на възглавницата и изглеждаше по-млада и по-невинна и от дъщеря си. Споделихме с уважение един на друг как хубаво сме спали.

С което настъпи очакваният от мен момент.

— Настани се удобно. Имам вести и тъжни, и хубави.

— Чудесно! Да не би да си купил океана?

— Маруло го е закъсал.

— Какво?

— Много, много отдавна влязъл в Америка без разрешение.

— Е, и?

— Сега го карат да си върви.

— Депортират ли го?

— Да.

— Но това е ужасно.

— Никак не е приятно.

— И какво ще правим сега? Ти какво смяташ да направиш?

— Край на игрите. Той вече ми продаде магазина — или по-точно продаде го на теб. Срещу твоите пари. Иска да разпродаде всичко, което има, а пък аз съм му симпатичен; затова на практика без пари ми го даде — само за три хиляди долара.

— Но това е ужасно. И какво значи — че ти вече си собственик на магазина ли?

— Да.

— И не си вече продавач! Не си продавач!

Зарови лице във възглавницата и се разрева — яко, с пълна гръд, както би ревнал един новоосвободен роб, на когото току-що са свалили оковите.

Излязох на куклената веранда и седях на слънце, докато тя се успокои, а след като се нарева, изми лицето си, среса косите си и си облече пеньоара, тя отвори вратата и ме повика. Вече бе променена и щеше да си остане променена. Нямаше нужда да ми го казва. Навиреният й врат обясняваше всичко. Вече можеше да върви с изправена глава. Отново бяхме благородници.

— Няма ли начин да помогнем някак си на господин Маруло?

— Боя се, че няма.

— И как е станало? Кой го е надушил?

— Нямам представа.

— Но той е добър човек. Не бива така да се отнасят с него. Той как понася цялата работа?

— С достойнство. С чест.

Тръгнахме по плажа, както можеше да се очаква, седяхме на пясъка, събирахме ярки мидени черупки и си ги показвахме един на друг, както си следва, разменяхме си обичайните мъдрости за майката природа, за морето, въздуха, светлината и охлажданото от вятъра слънце, все едно, че Създателят се ослушваше да чуе комплиментите ни.

Вниманието на Мери бе раздвоено. Имам чувството, че й се щеше в този миг да е у дома в новото си обществено положение, за да види разликата в погледите на жените, променения тон на поздравите по главната улица. Тя, изглежда, бе престанала да е „горката Мери Холи, направо се съсипва от работа“. Превърнала се бе в госпожа Итън Алън Холи и щеше да си остане такава завинаги. Длъжен бях да й го осигуря. Доизкарахме деня, след като вече бе планиран и предплатен, но истинските миди, които тя обръщаше и оглеждаше, бяха светлите предстоящи дни.

Обядвахме в столовата на сини карета, където поведението на Мери, подплатено от сигурността на социалното й положение и място, направо разочарова господин Къртица. Носът му, тъй щастливо треперил при мириса на грехопадението, сега направо висеше като изкълчен. И направо се обезвери, след като му се наложи да дойде до масата ни и да съобщи, че по телефона търсят госпожа Холи.

— Кой пък разбра, че сме тук?

— Е, как? Марджи, естествено. Все пак трябваше да й кажа заради децата. Ох! Дано само… нали го знаеш какъв е заплес.

Върна се разтреперана като звездичка.

— Не можеш позна! Изключено е.

— Но си личи, че е хубава вест.

— Ти слуша ли новините? — попита ме. — Не си ли пускал радиото? — По гласа й познах, че новината е добра.

— Би ли ми казала първо за какво става дума, а да оставиш за после лирическото отклонение за това, как точно ти го е съобщила.

— Направо не мога да го повярвам.

— Би ли ми дала възможност аз да се опитам да повярвам?

— Алън е получил почетна грамота.

— Какво? Алън ли? Давай нататък!

— В оня конкурс за съчинения… за цялата страна… почетна грамота.

— Не може да бъде!

— Истина е. Само пет почетни грамоти, плюс ръчен часовник, и ще го покажат и по телевизията. Можеш ли да си представиш? И в нашето семейство ще имаме знаменитост.

— Направо не е за вярване. Да не искаш да кажеш, че само се е преструвал на смотаняк? Ама че артист! И какво излиза? Че никой не е взел сърцето му влюблено и не го е размазал по пода.

— Не му се подигравай. Представи си само: синът ни е едно от петте момчета в целите Съединени щати, които са получили почетна грамота… и които ще ги покажат по телевизията.

— Че и часовник! Дали му е ясно какво показват стрелките?

— Итън, ако се подиграваш, хората ще решат, че завиждаш на собствения си син.

— Направо съм шашардисан. За мен качеството на прозата му едва ли превишава това на генерал Айзенхауер. Само дето Алън си няма платени писачи на речи.

— Ох, до болка си ми познат, Ит. За теб това, да им мачкаш самочувствието, е някаква игра. Но именно ти си този, който най-много ги глези. По твоя си таен начин. Едно нещо искам да знам: ти помогна ли му да си напише съчинението?

— Да съм му помогнал ли? Та той дори не ми даде да го погледна.

— Е… тогава всичко е наред. Хич не ми се щеше да злорадстваш, понеже ти си му го написал.

— Не мога да го преживея. Разбираш ли колко малко всъщност познаваме децата си? Елън как я възприема цялата тази работа?

— Надула се е като пуяк. И Марджи бе толкова развълнувана, че едва говореше. От вестниците искат да го интервюират… а и по телевизията ще го покажат. По телевизията! Ти даваш ли си сметка, че ние дори нямаме телевизор, че да го гледаме? Марджи каза, че ще можем да го гледаме у тях. Знаменитост в семейството ни! Итън, на всяка цена ни трябва телевизор.

— Ще си купим. Още утре сутринта. Дали пък не можем оттук да го поръчаме?

— А ще можем ли… Итън, забравих, че вече си собственик на магазина. Направо ми изхвърча от главата. Ти можеш ли да си представиш? Знаменитост.

— Надявам се, че ще ни търпи да живеем с него.

— Остави го да се порадва. Трябва да си тръгваме за дома. Те пристигат с влака в седем и осемнайсет. Длъжни сме да сме там, да го посрещнем. Нали ме разбираш?

— И да направиш торта.

— Обезателно.

— И да окачиш гирлянди.

— Ти какво? Да не би да злобееш?

— Не, потресен съм. А иначе няма нищо лошо в гирляндите. Из цялата къща.

— Но в никакъв случай отвън. Ще изглежда… как му казват — изхвърляне. Марджи предлага да се направим, че нищо не знаем, та той сам да ни го съобщи.

— Не съм съгласен. Ами ако се срамува? Ще излезе, че на нас ни е безразлично. Не, задължително трябва да има посрещане с възгласи, победоносни възклицания и торта. Ако намеря някой магазин отворен по това време, и бенгалски огън бих купил.

— От някоя крайпътна сергия…

— Ами да! На път към дома. Току-виж са им останали. Мери склони за миг глава, сякаш произнасяше благодарствена молитва.

— Ти си вече собственик на магазина, а Алън е знаменитост. Кой е можел да си представи, че две толкова прекрасни неща могат да се случат едновременно? Итън, давай да се връщаме. Много държа да сме там преди тях. Защо ме гледаш така?

— Изведнъж ме заля някаква вълна… Колко малко познаваме всички около нас. Направо ме втриса. Едно време точно по Коледа, вместо да се веселя, ме обземаше вещерца.

— Това пък какво е?

— Така ми се счуваше, когато пралеля ми Дебора произнасяше Weltschmertz^[2].

— А то какво означава?

— Че по гроба ти се разхожда гъска.

— А, това ли! Е, не му се поддавай. За мен това е най-хубавият ден в живота ни. Би било… неблагодарно, ако не го отчетем. А ти сега се засмей и прогони тази вещерца. Ама и как смешно си го измисли само: вещерца. Хайде, върви да уредиш сметката. А аз ще събера багажа.

Платих сметката с пари, сгънати на плътни малки квадратчета. И попитах господин Къртица:

— Случайно да са ви е останал малко бенгалски огън сред сувенирите?

— Имаше май някакъв. Чакайте да погледна… А, ето го? Колко искате.

— Всичкия — отвърнах. — Синът ни стана знаменитост.

— Наистина ли? От кой вид?

— Само един вид има.

— Нещо като Дик Кларк^[3] ли?

— Или като Чесмън^[4] и Дилинджър^[5], да речем.

— Шегувате се.

— Ще го показват по телевизията.

— По коя програма? В колко?

— Не знам… поне засега.

— Ще гледам внимателно. Как му е името?

— Същото като моето. Итън Алън Холи. Викаме му Алън.

— За мен беше голямо удоволствие да ви приемем с госпожа Алън.

— Госпожа Холи.

— О, да. Естествено. Надявам се пак да дойдете. Тук при нас отсядат куп знаменитости. Идват най-вече заради… тишината.

По златния път към дома Мери седеше изправена гордо сред бавната блестяща змия на пътното движение.

— Купих цяла кутия бенгалски огън. Над сто парчета.

— Е, това вече е съвсем в твоя стил, скъпи. Чудя се дали и семейство Бейкър са се завърнали вече.