Джон Стайнбек
Зимата на нашето недоволство (17)

Седемнадесета глава

Не съм много сигурен какво представляват вътрешно другите хора — как могат да са същевременно хем различни, хем еднакви. Мога само да предполагам. Но знам доколко съм способен да се гърча и гъжвя, само и само да избегна някоя болезнена истина, а когато не ми остане никакъв друг избор, да я отлагам с надеждата, че ще изчезне от само себе си. Дали и другите казват педантично: „Ще мисля по въпроса утре, когато ще съм си отпочинал“, след което разчитат на някакво желано бъдеще или редактирано минало така, както едно дете си играе с насилието срещу неизбежността на момента на лягането?

Провлечените ми стъпки към дома минаваха през минното поле на истината. Бъдещето бе засято с плодородни семена на раздора. В миналото се е смятало за съвсем естествено да търсиш убежище в тихо пристанище. Но точно на този ми курс лежеше леля ми Дебора — страхотен флангов залп с ято лъжи, с очи, приличащи на пламнали въпросителни.

Застоях се, доколкото позволяваше благоприличието, да разглеждам еластичните верижки за часовници и рамките за очила. Влажната ветровита вечер пораждаше гръмотевична буря.

През миналия век е имало сума ти острови на любопитството и знанията от рода на леля ми Дебора. И вероятно това откъсване от света на себеподобните е тласнало мнозина към книгите; а ако не е то, сигурно е било безкрайното очакване да се завърнат корабите — понякога по цели три години, понякога вечно — което ги с тласкало към книги от рода на онези, запълнили тавана ни. Тя бе най-великата от всички прабаби — сибила^[1] и гадателка, събрани в едно — говореше ми с вълшебни, но изпълнени със здрав разум думи, които запазваха вълшебството си, но не и благоразумието си, когато успеех да ги доловя.

— Me beswac fah wyrm thurh faegir word — произнасяше тя, а тонът й вещаеше гибел. И — Se oleo gif heo blades onbiright abit aerest hire ladteow^[2]. Думи-чудо трябва да са били, та още да ги помня.

Кметът на Ню Бейтаун премина със странична рачешка стъпка покрай мен, с приведена глава, и ми пожела добър вечер само след като аз пръв го поздравих.

Усетих дома си — старата къща на рода Холи — веднага след като пресякох последната пряка по пътя си. Снощи се бе сгушил в една прокобна мрежа, но в днешната опасана от гръмотевици вечер излъчваше вълнение. Подобно на опала и една къща възприема цветовете на заобикалящия я ден. Гротескната Мери бе чула стъпките ми по тротоара и се изниза като пламък през мрежестата врата.

— Никога няма да познаеш! — каза, а ръцете й бяха протегнати напред, с обърнати една срещу друга длани, сякаш носеше пакет.

И понеже думите бяха в ума ми, аз й отговорих:

— Seo leo gif heo blades onbiright abit aerest hire ladteow.

— Позна, но не съвсем.

— Някой таен обожател ни е подарил динозавър.

— Пак грешен отговор, но не по-малко прекрасен. Няма да ти кажа, докато не се изкъпеш, тъй като трябва да си чист, когато го чуеш.

— Онова, което чувам, е любовната песен на бабуин със син задник. — И бях прав — точно това гърмеше от всекидневната, където Алън умоляваше душата си с бунтовна слуз: „И когато реших, че за теб съм готов, всички гракнаха, че съм се подлъгал. Твоят поглед див разгаря плам нов, а всички твърдят, че съм се подлъгал.“

— Дали да не го изгоря на кладата, райска моя жено.

— Бас държа, че няма да го направиш. Особено след като ти споделя новината.

— Не мога ли да я науча некъпан?

— Не.

Минах през всекидневната. Синът ми отвърна на поздрава ми с одухотворения израз на сдъвкана дъвка.

— Дано е пленено сърцето ти влюблено.

— Ъ?

— Ъ, сър! Защото дочух, че някой го взел и го размазал по пода.

— Номер едно — каза. — На първо място в националните класации. Един милион плочи, продадени само за две седмици.

— Прекрасно! И бъдещето ясно ти взел си в ръце. — Докато се качвах по стълбите, се включих към повторението на припева: — „Твоят поглед див разгаря плам нов, а всички твърдят, че съм се подлъгал“.

По петите ми вървеше Елън с книга в ръка, с пръст, пъхнат между страниците. Нейният метод ми е ясен. Задава ми някакъв въпрос, който според нея може да ме заинтригува, като междувременно изплюва онова, което Мери се е канела да ми съобщи. Изпитва своего рода триумф, ако ми го каже първа. Не бих я нарекъл издайничка, макар да си е точно такава.

— Заключил съм се.

— Ама, татко…

— Казах, че съм заключен, госпожо Парников ревен, и наистина не ща да слушам. — Тръшнах вратата и се провикнах: — Моята баня е моята крепост. — И я чух да се смее. Когато чуя дете да се смее на шегите ми, ставам още по-подозрителен. Трих лицето си до зачервяване, после мих зъбите си, докато ми потече кръв от венците. Избръснах се, облякох си нова риза и в знак на бунт си вързах папийонката, която дъщеря ми ненавижда.

Моята Мери направо пърхаше от нетърпение, когато най-сетне застанах пред нея.

— Няма да повярваш!

— Seo leo gif heo blades onbiright. Казвай.

— Никога не съм имала по-добра приятелка от Марджи.

— Цитирам: „Изобретателят на часовника с кукувичка е мъртъв. Стара вест, но приятна!“

— Няма да познаеш: ще се грижи за децата, та да заминем сами на пътешествието.

— Това някакъв номер ли е?

— Не съм я молила. Сама го предложи.

— Жива ще я изядат.

— Направо са луднали по нея. Ще ги качи на влака в неделя и ще ги заведе в Ню Йорк. Ще отседнат в апартамента на нейна приятелка, а в понеделник ще присъстват на вдигането на новото знаме с петдесетте звезди пред Рокфелер Сентър, на парада и на всичко останало.

— Не мога да го повярвам.

— Нали е страхотна идея?

— Най-страхотната на света. А ние ще забегнем в хълмовете на Монток, госпожице Мишчице, нали?

— Вече се обадих и резервирах стая.

— Получих делириум. Ще се пръсна. Усещам как се надувам.

Бях се наканил да й съобщя за магазина, но от много новини накуп човек хваща запек. Ще изчакам и ще й го кажа, когато стигнем до баирите.

В кухнята се вмъкна Елън.

— Татко, онова розовото нещо е изчезнало от шкафа.

— В мен е. Тук, в джоба ми. Вземи го и го сложи на мястото му.

— Нали си ни казал никога да не го махаме оттам.

— И пак го повтарям, под страх от смъртно наказание.

Тя го сграбчи с някаква алчност и го понесе върху двете си длани към всекидневната.

Мери ме изследваше с необичаен, мрачен поглед.

— Защо си го взел, Алън?

— За късмет, любов моя. И се оказа, че действа.