Джон Стайнбек
Зимата на нашето недоволство (7)

Седма глава

Когато се събудих, старата сънливка Мери бе вече станала и работеше върху кафето и бекона. Оттук ги помирисвах. А и надали можеше да се желае по-добър ден от днешния за възкресение — ден в зелено, синьо и жълто. От прозореца на спалнята забелязах, че всичко възкръсва — и тревата, и дърветата. Съвсем подходящ сезон бяха подбрали за случая. Облякох си подарения ми за Коледа халат и чехлите за рождения ми ден. Намерих в банята малко от оная гадост за коса, която Алън използва, и се наклепах, та след като се сресах с гребен и четка, усещах скалпа си прилепнал като шапка за плуване.

Великденската закуска е оргия от яйца и палачинки с къдрещ се около всичко останало бекон. Прокраднах се зад Мери, потупах я по покритото с коприна дупе и казах: „Кирие, елейсон!“^[1]

— Ох! — рече. — Не те усетих, че влизаш. — Огледа индийския десен на халата ми. — Много си хубав — каза. — Защо не го носиш по-често?

— Нямам време. Нямал съм време.

— Много хубаво ти стои — каза.

— Как иначе? Нали ти ми го избра. Нима децата още не са се пробудили от тези прекрасни миризми?

— Ами. Отдавна са будни. Вече са отзад, крият великденските яйца. Какво ли ни е замислил господин Бейкър?

Бързата смяна на темата винаги ме стряска.

— Господин Бейкър, господин Бейкър… О! Сигурно иска да ми помогне да започна да трупам състояние.

— Ти да не си му казал? За картите, имам предвид.

— Разбира се, че не съм, скъпа. Но може сам да се е досетил. — След което минах на сериозен тон. — Ти, сладкишче, нали не се съмняваш, че имам прекрасен нюх за бизнес?

— Какво искаш да кажеш? — Вдигнала бе палачинката, за да я обърне, то тя така си остана.

— Господин Бейкър е на мнение, че трябва да вложа наследството от брат ти.

— Ами, щом господин Бейкър…

— Чакай, чакай. Аз не желая да правиш подобно нещо. Това са твои пари, за твоя сигурност.

— Скъпи, не смяташ ли, че господин Бейкър разбира повече от теб от тези работи?

— Не съм убеден. Знам само, че и баща ми ги разбираше. Затова сега работя за Маруло.

— И все пак смятам, че господин Бейкър…

— Не желаеш ли аз да те ръководя, любов моя?

— Да, разбира се…

— Във всяко едно отношение?

— Пак ли се будалкаш?

— Напротив, сериозен съм — до смърт!

— Сигурна съм, че си. Но не можеш да си позволиш да се съмняваш в господин Бейкър… Ами, че той… той…

— Той е просто господин Бейкър. Ще го изслушаме, след което… държа все пак парите да си останат в банката, както досега.

Алън влетя през задната врата така, сякаш го бяха изстреляли с прашка.

— Маруло — рече. — Господин Маруло е отвън. Иска да те види.

— Това пък какво е? — запита настоятелно Мери.

— Ами, покани го да влезе.

— Поканих го вече. Иска да излезеш навън.

— Какво става, Итън? Не можеш да излезеш по халат. Великден е все пак.

— Алън — рекох, кажи на господин Маруло, че не съм се облякъл. Да дойде по-късно, ако обича. Но ако бърза, може да влезе през предния вход, щом иска да ме види насаме.

Алън се втурна навън.

— Нямам представа за какво съм му. Сигурно са обрали магазина.

Алън се втурна обратно.

— Тръгна да влиза отпред.

— Моля те, скъпи, не му позволявай да ти развали закуската, чуваш ли ме?

Прекосих къщата и отворих предната врата. На верандата стоеше Маруло, изтупан за великденската литургия, а за него най-официално облекло означава черен вълнен костюм и голяма златна верижка за джобния му часовника. В едната си ръка държеше черното си бомбе и се усмихваше нервно, като куче в забранена територия.

— Заповядай.

— Не — каза. — Ще бъда кратък. Чух как онзи ти е предложил комисиона.

— Е, и?

— Разбрах, че си го изритал.

— Кой ти го каза.

— Тайна. — И пак се ухили.

— Добре де, сега какво? Да не искаш да кажеш, че е трябвало да приема?

Направи крачка напред и раздруса ръката ми два пъти нагоре-надолу, най-официално.

— Добър човек си — рече.

— Да предположим, че не ми е предложил достатъчно.

— Ти майтапиш ли се? Добър човек си. Нищо повече. Добър човек си. — Бръкна в издутия джоб на сакото си и извади кесийка. — Това е за теб. — Потупа ме по рамото, после в изблик на притеснение се извърна и хукна да си върви; късите му крака го понесоха с пълна сила, а дебелият му врат пламна над колосаната му бяла яка.

— Какво има?

Надникнах в кесийката — бонбони, оцветени като великденски яйца. В магазина имаше цял квадратен буркан от тях.

— Донесе подарък за децата — отвърнах.

— Маруло? Да ти донесе подарък! Не мога да го повярвам.

— Фактът си е факт.

— Защо ли? Никога не го е правил.

— Сигурно се е влюбил в мен.

— Станало ли е нещо, за което не знам?

— Патенце-жълтурче, на тоя свят има поне осем милиона неща, които никой не ги знае. — Децата ни зяпаха онемели през отворената задна врата. Подадох им кесийката. — Подарък от обожател. Но да не сте посмели да ги пипнете преди закуска.

 

 

Докато се пременяхме за черква, Мери каза:

— Все пак много ми е любопитно за какво беше цялата тази работа.

— Маруло ли имаш предвид? Да си призная, скъпа, и на мен ми се ще да знам.

— Да, но чак пък торбичка с евтини бонбони…

— Да приемем, че е израз на тържествена семплост.

— Не те разбирам.

— Ами, жена му е умряла. Няма си ни куче, ни дете. Остарява. И вероятно… да кажем, че го наляга самотата.

— Никога досега не е идвал у дома. Ако е самотен, защо не вземе да ти вдигне заплатата. И при господин Бейкър не се отбива. Много ми е чоглаво нещо.

Нагиздих се като полско цвете: приличен тъмен костюм — погребално черния, с така яко колосана риза и яка, че отразяваха лъчите право в лицето на слънцето, небесносиня вратовръзка на скромни точици.

Да не би госпожа Марджи Йънг-Хънт да разбунва някои потомствени бури? Откъде са му сведенията на Маруло? Откъде другаде, освен пас от господин Бигърс към госпожа Марджи Йънг-Хънт, а тя — на господин Маруло. Доверие в тебе, Марджи, нямам. От тебе лъха на измама. Не мога да го кажа с думи. Но чувствам как доверие губя. И докато си тананиках това наум, затърсих из градината бяло цвете за великденската ми бутониера. Там, където основата и наклонената врата към мазето образуват чупка, има едно защитено местенце, поддържано топло от котлето на отоплението и изложено и на най-малките проблясъци на зимното слънце. Точно там цъфтят бели виолетки, пренесени от гробищата, където са избуяли на гробовете на предците ми. Избрах три цветчета, наподобяващи лъвски муцунки, за моята бутониера, после откъснах и цяла дузина за моята скъпа, оформих букетчето със собствените им бледи листенца и обвих дръжчиците с парченце алуминиево фолио от кухнята.

— Ау, колко са красиви — каза Мери. Чакай да намеря подходяща брошка, за да си ги закача.

— Първите, най-ранните цветя са, минзухарче мое. Твой роб съм вовеки. Христос воскресе. Всичко е наред в света^[2].

— Не си прави майтап със святи неща, ако обичаш, мили.

— Какво си направила на косата си?

— Харесва ли ти така?

— Обожавам я. Не я променяй повече.

— Не бях сигурна, че ще ти хареса. А Марджи твърдеше, че изобщо няма да забележиш. Ще зяпне от изненада, като разбере, че си се впечатлил. — Постави на главата си венче — ежегодният пролетен дар за Еостре^[3]. — Как ме възприемаш?

— Страхотна си.

После въпреки неотслабващата съпротива младежта бе подложена на проверка на уши, нос, лъснати обувки, до най-малката подробност. Алън така бе зализал косата си, че едва примигваше. Токовете на обувките му бяха прашни, но явно бе положил неимоверни усилия да накара едно кичурче да се спуска като лятна вълна над сключените му вежди.

Елън бе момиченце и половина. Всичко видимо бе наред. Реших пак да изпробвам късмета си:

— Елън — рекох, — направила си нещо ново с косата си. Много ти отива. Не си ли съгласна, Мери, скъпа?

— О, тя най-после се учи да се носи с достойнство — отвърна Мери.

Образувахме процесия по алеята ни до „Брястова“, а оттам — наляво по „Порлок“, където е черквата ни — старата ни черквица с бялата островърха кула, задигната мот-а-мо от Кристофър Рен^[4]. Вляхме се в един все по-нарастващ поток и жените в движение изказваха възторга си от шапките на другите дами.

— Създадох модел за великденска шапка — рекох. — Семпъл венец от позлатени тръни с истински рубинени капчици, спускащи се по челото.

— Итън! — скастри ме Мери. — Представи си, че някой те чуе.

— А, бе, и аз си мислех, че няма да се радва на популярност.

— Отвратителен си — каза Мери, с което бях напълно съгласен: повече от отвратителен съм. Адски любопитно ми беше обаче как щеше да реагира господин Бейкър, ако някой започнеше да обсъжда косата му.

Семейното ни ручейче се вля в други потоци, подмина официални поздравления и се превърна в река, която се изля в епископалната черква „Свети Томас“ — средно висок храм, може би малко над средното ниво.

Когато му дойде времето да открия пред сина ми тайнствата на живота, които несъмнено вече са му известни, задължително ще трябва да му поговоря и за косите. Така, въоръжен с кроткото ми напътствие за косите, ще може да стигне навсякъде, където го отведе похотливото му сърчице. Но съм длъжен да го предупредя. Ритай ги, удряй ги, бори ги, блъскай ги, но никога — в никакъв случай — не закачай косите им. Научи ли това — ще е цар.

Семейство Бейкър се изкачиха по стъпалата току пред нас и си разменихме благоприлични поздравления.

— Надявам се, че ще се отбиете на чай.

— Обезателно. И честит ви Великден.

— Ама нима това е Алън? Колко е пораснал. И Мери-Елън. Ох, загубих им дирите вече — толкова бързо се източват.

Има нещо много мило в черквата, в която си израснал. Няма свещено ъгълче, нито свещен аромат в „Св. Томас“, които да не познавам. Ето, в този тук купел са ме кръстили, пред онзи парапет взех първо причастие, един Бог знае колко години са прекарали на онези пейки хората от рода Холи — и това не го казвам метафорично. Цялата тази святост трябва да е оставила дълбок белег у мен, понеже си спомням всяко светотатство — а те не са никак малко. Надали бих пропуснал и днес дори едно от всичките места, където съм издълбал с гвоздей инициалите си. Когато с Дани Тейлър избодохме с карфица буквите на една изключително мръсна дума в „Общия молитвеник“^[5], господин Уийлър ни излови и ни наказаха, ама после трябваше да прегледат един по един всички молитвеници и сборници с химни, да не би и те да са пострадали.

Веднъж в нишата със столовете под аналоя се случи нещо ужасно. Бяха ми облекли дантелата, носех кръста и пеех солидно сопрано. В тоя ден литургията се водеше от епископа — симпатичен старец, с голо теме като глава варен кромид, но излъчващ в очите ми сияние на святост. Та, шашардисан от вдъхновение, когато накрая оставих разпятието в гнездото му, забравих да му поставя месинговото мандало, за да не пада. По време на втората проповед забелязах с ужас как тежкото пиринчено разпятие се залюля и се стовари върху святата лиса глава. Епископът се строполи като ударена с брадва крава, заради което ми отнеха дантелата и я дадоха на едно друго момче, което никак го нямаше в пеенето, че и на всичко отгоре се казваше Скънкфут^[6] Хил. Днес е антрополог някъде на Запад. Нещастният случай ми доказа някак си, че само намерения — били те добри или лоши — не са достатъчни. При нещастията нещата се поемат от някакъв късмет ли, съдба ли, или нещо подобно.

Седяхме от началото на службата до края й и чухме съобщението, че Христос наистина е воскресъл. И както винаги, по гърба ми полазиха тръпки. Най-чистосърдечно взех нафората. Алън и Мери-Елън още не бяха приели първо причастие, затова им доскуча и утихнаха едва след като изпитаха стоманения взор. Станат ли очите на Мери враждебни, и на подрастващите бронята пробиват.

После, окъпани от слънцето, се здрависвахме и поздравявахме, и пак се здрависвахме и честитяхме празника на съседите си. Всички, с които говорихме на влизане, ги поздравихме повторно на излизане — продължение на литанията под формата на благоприличие възпитание, една смирена молитва, копнееща да я забележат и уважат.

— Добро утро. Как е настроението в този прекрасен ден?

— Прекрасно, благодаря. Как е майка ти?

— Старее… Трупа годините… Болежките и мъките на старостта. Ще й кажа, че си питала за нея.

Думите са безсмислени, освен като израз на чувство. Действа ли някой в резултат на мисълта, или пък чувството стимулира към действие, а понякога мисълта го прилага? Начело на малкия ни парад под слънцето вървеше господин Бейкър, като внимаваше да не стъпва по фугите; майка му, починала още преди двайсет години, можеше поне да разчита, че гръбнакът й няма да се пречупи. Ситнещата редом с него госпожа Бейкър, Амилия — дребна, с бляскавите очички на птиче, но птиче, което се храни със семена — влагаше цялото си старание пърхащите й крачета да вървят в крак с неравномерния му ход.

Синът ми Алън вървеше до сестра си, но и двамата се мъчеха да създадат впечатлението, че изобщо не се познават. Имам чувството, че тя го презира, а той я ненавижда. И това може да им остане за цял живот, докато привикват да го прикриват в розов облак от любящи думи. На такива като сестра ми и жена ми им дай да се грижат за обедите — за твърдо сварените яйца и маринованите чушки, за сандвичите с желе и фъстъчено масло, за червените ябълки с дъх на бъчва — и ги пусни да хвърлят хайвера си по света.

И точно така постъпи тя. Отдалечиха се, всеки понесъл хартиената си торбичка, всеки в своя отделен частен свят.

— Хареса ли ти службата, мила моя?

— О, да! Винаги я харесвам. Ти обаче… понякога се чудя дали изобщо вярваш… Сериозно ти говоря. А и шегите ти… невинаги…

— Приближи стола си, сладушке.

— Трябва да приготвя обяда.

— Зарежи обяда.

— Точно това имах предвид — все се присмиваш.

— Обедът не е свещен. Ако беше по-топло, щях да те отнеса до някоя лодка, да греба, докато излезем отвъд вълнолома и да ловим сплеснати риби.

— Нали ще ходим у Бейкърови. Ти имаш ли представа дали вярваш в църквата, Итън, или не? Защо вечно ме наричаш с разни глупави названия? Та ти почти не споменаваш името ми.

— Не желая да се повтарям, нито да досаждам, в сърцето ми твоето име бие като камбана. Дали вярвам? Що за въпрос! Дали извличам всяка бляскава фраза от Никейската вероизповед, заредена като ловджийска гилза, и я оглеждам ли? Не. Не ми е необходимо. При мен има нещо особено, Мери. Дори умът, душата и тялото ми да са изцедени от вяра колкото войнишки боб, думите: „Господ е Пастир мой, от нищо не ще се нуждая. Той ме настанява на злачни пасбища и ме води на тихи води“^[7], винаги ще карат стомаха ми да се преобръща, ще пораждат пърхане в гръдта ми и ще разпалват огън в ума ми.

— Нищо не разбирам.

— Браво на момичето. И аз също. Да приемем, че като бебе, докато костите ми са били още меки и податливи, са ме сложили в сандъче с формата на англиканско разпятие и така съм се оформил. И когато съм изскочил от кутията така, както пиленцето бяга от яйцето, нима е странно, че съм приличал на кръст? Не ти ли е правило впечатление, че пилетата имат горе-долу формата на яйце?

— Отвратителни неща приказваш, дори и пред децата.

— И те пред мен. Снощи например Елън ме попита: „Татко, кога ще станем богати?“ Но не й казах онова, което знам: „Ще забогатеем скоро, а щом вие не се справяте с бедността, и с богатството няма да се справите.“ И то си е точно така. Докато е бедна, завижда. Като забогатее, току-виж започнала да снобее. Парите не променят болестта, а единствено симптомите й.

— Хубаво приказваш за децата си. Кой знае и мен за каква ме смяташ.

— За мен си една благодат, едно съкровище, светлинка в мъглата житейска.

— Говориш като че ли си пиян… е, подпийнал, да речем.

— Съм.

— Не си. Щях да те подуша.

— Та нима не го надушваш, любов моя?

— Какво ти става напоследък?

— А! Усетила си, нали? Промяна — дяволска буреносна промяна. Това, което ти усещаш, са само най-външните вълни.

— Притеснявам се за теб, Итън. Честно ти казвам. Много си див.

— Помниш ли колко пъти съм награждаван?

— За медалите от войната ли говориш?

— Дадени са ми за това, че съм див — за дивотия. Няма човек на този свят, в чието сърце да има по-малко желание да убие някого, отколкото в моето. Но те ми спретнаха ново сандъче и ме напъхаха в него. Времената, моментът изискваха да проливам кръвта на други хора и аз го сторих.

— Било е военно време. Правил си го за родината.

— Всякога е някакво време. Досега успявам да избегна моето си време. Бях дяволски добър войник, гърненцето ми — коварен, бърз и безмилостен, високоефективна бойна единица. Току-виж съм успял и в наше време да съм високоефективна единица.

— Мъчиш се да ми кажеш нещо.

— За съжаление — да. И в собствените ми уши ми звучи като някаква апология. Дано не съм прав.

— Ще сложа обяда.

— Още не съм гладен след бурната закуска.

— Е, все ще похапнеш малко. Забеляза ли шапката на госпожа Бейкър? Сигурно й е от Ню Йорк.

— Ами какво е направила с косата си?

— И на теб ли ти направи впечатление? Почти ягодов цвят е добила.

— „Светлина за просвета на езичниците и слава на Твоя народ Израиля.“^[8]

— За какво й е на Марджи да ходи в Монток по това време на годината?

— Обича утрините.

— Но тя не е ранобудна. Постоянно я занасям на тази тема. И не ти ли се вижда съмнително това носене на бонбоните яйца от страна на Маруло?

— Намираш връзка между двете събития? Марджи се събужда рано, а Маруло носи яйца.

— Стига глупости.

— Не, този път наистина съм сериозен. Ще ти кажа една тайна, но само ако обещаеш да не ме издадеш.

— Пак ли се шегуваш!

— Не.

— Добре, тогава. Обещавам.

— Имам чувството, че Маруло ще ходи в Италия.

— Откъде знаеш? Той ли ти го каза?

— Не съвсем. Просто събрах две и две. Съчетах дочутото.

— Но това означава да останеш сам в магазина. Ще ти трябва да си намериш помощник.

— И сам ще се оправя.

— Ами ти и сега правиш всичко на практика. Имаш нужда от помощник.

— Не забравяй: не е сигурно още и е тайна.

— О, нали знаеш, че не забравям каквото обещая.

— Но ще правиш намеци.

— Итън, как можеш да говориш така!

— Знаеш ли какво си ти? Едно сладко зайче с цветя на главата.

— Оправяй се сам в кухнята. Отивам да си почина малко.

След като тя излезе, се пльоснах на креслото си и с тайните си уши дочух: „Сега отпускаш Твоя раб, Владико, според думата Си, смиром.“^[9] И пораза да ме порази, ако не заспах. Направо полетях в черната пропаст така, както си седях насред всекидневната. Рядко ми се случва. И понеже си бях мислил за Дани Тейлър, сънувах Дани Тейлър. Не бяхме нито малки, нито големи, но бяхме мъже и се намирахме върху плоското бивше езерно дъно с основите на старата къща и дупката към мазето. Явно беше ранно лято, понеже ми направи впечатление сочността на листата и на тревата, която чак се превиваше под собствената си тежест — изобщо от ония дни, в които се чувстваш хем дебел, хем смахнат. Дани — прав и снажен като колона — се скри зад една хвойна. Гласът му долиташе до мен изкривен и плътен, сякаш ми говореше под вода. После отидох при него, а тялото му започна да се топи и стича. Помъчих се с длани да го събера и изгладя нагоре така, както се заглажда мокър цимент, когато излезе от кофража, но не успях. Същността му се прецеждаше през пръстите ми. Разправят, че сънищата траели по една секунда. Този обаче ми се стори безкраен и колкото повече се стараех, толкова повече се топеше той.

Когато Мери ме събуди, дишах тежко от усилието.

— Пролетна треска — каза. — Това е първият й признак. Когато започнах да раста, спях толкова много, че майка ми повика доктор Грейди. Мислела, че ме е хванала сънната болест, а то се оказа пролетен растеж.

— Имах кошмар посред бял ден. Не пожелавам никому подобни сънища.

— Понеже всичко е толкова объркано. Качи се горе, среши се и си измий очите. Изглеждаш ми уморен, скъпи. Добре ли си наистина? Почти е вече време да тръгваме. Спа цели два часа. Явно си имал нужда. Много ми е любопитно какво ли е намислил господин Бейкър.

— Ще разбереш, миличко. И ми обещай, че ще го слушаш най-внимателно.

— Ами ако иска да разговаря насаме с теб? Бизнесмените не обичат да приказват в присъствието на дами.

— Няма да го допусна. Държа да си с нас.

— Нали знаеш, че нямам никакъв опит в бизнеса.

— Знам, но все за твоите пари ще става дума.

 

 

Хора като Бейкърови не можеш да знаеш, ако не си се родил, знаейки ги. Запознанството, та дори и другаруването са нещо съвсем различно. Аз ги знам, понеже двата рода — Холи и Бейкър — са еднакви по кръв, географски произход, опит и минала съдба. В това отношение сме нещо като ядро, скрито зад зид и ров от външни хора. Когато баща ми загуби парите си, мен не ме изтласкаха напълно навън. Поне до края на моя живот ще бъда приеман от Бейкърови като един Холи, понеже чувстват някакво родство с мен. Но аз съм всъщност един беден роднина. Дворяните без пари постепенно престават да са дворяни. Лишен от пари, синът ми Алън няма да знае Бейкърови, а собственият му син ще е аутсайдер независимо от фамилното си име и родословие. Превърнали сме се в земеделци без земя, в командири без войска, в пеши конници. Не сме в състояние да оцелеем. И точно това вероятно е една от причините за промяната, която изживявам. Не ща, и никога не съм искал, пари заради самите тях. Парите обаче са ми необходими, за да пазя мястото си в една класа, с която съм свикнал и в която се чувствам удобно. Всичко това, изглежда, се бе формулирало в онова тъмно място под нивото на мисълта ми. И се появи на повърхността не като мисъл, а като убеждение.

— Добър ден — каза госпожа Бейкър. — Радвам се, че дойдохте. Забравила си ни, Мери. Днес е прекрасен ден. Хареса ви ли службата? За свещеник той е доста интересен човек.

— Прекалено рядко започнахме да ви срещаме — намеси се и господин Бейкър. — Помня как дядо ти седеше точно на този стол, когато ни съобщи, че мръсните испанци са потопили „Мейн“. И си разля чая, само дето не беше чай. Старият капитан Холи обичаше да си подсилва рома с малко чай. Агресивен човек беше, а според някои — и кавгаджия.

Усетих как Мери първо се стресна, после се зарадва на топлия прием. Тя, разбира се, нямаше представа, че съм я повишил в ранга на наследница. Репутацията, че притежаваш пари, е почти толкова надеждно платежно средство, колкото и самите пари.

Госпожа Бейкър, с потръпваща от някакво нервно заболяване глава, наля чая в чаши, тънкостенни и крехки като магнолиеви листчета, а ръката, с която сипваше, бе единствената нетрепереща част от тялото й.

Господин Бейкър го заразбърква замислено.

— Не знам кое обичам повече — чая или церемонията по пиенето му — рече. — Много харесвам церемониите, дори и най-глупавите.

— Мисля, че ви разбирам — рекох. — Тази сутрин по време на службата се чувствах удобно, тъй като в нея нямаше никакви изненади. Знаех думите още преди да ги произнесат.

— През войната, Итън — слушайте внимателно, скъпи дами, дали сте чували за нещо подобно, — през войната служих като консултант на министъра на отбраната. Тогава известно време живяхме във Вашингтон.

— Отвратителен град — каза госпожа Бейкър.

— Та веднъж военните поканиха на чай един куп народ — трябва да имаше към петстотин гости. Най-високопоставената дама бе съпругата на един петзвезден генерал, а следващата по важност бе женена за генерал-лейтенант. Госпожа министершата, която се явяваше домакинята на събитието, помоли съпругата на петзвездния генерал да сипва чая, а онази на тризвездния — кафето. По-висшата от двете обаче отказа, понеже — цитирам я буквално — „Всеки знае, че кафето има старшинство над чая.“ Да сте чували друг път подобно изказване? — изкикоти се тихичко той. — И накрая какво излезе — че уискито е най-старшо от всички.

— Изключително неспокойно място — обади се госпожа Бейкър. — Хората си заминаваха, преди да са успели да си създадат съответните навици и маниери.

Мери пък разправи за някакъв ирландски чай в Бостън, където водата се варяла в огромни котли на открит огън и наливали с калаени черпаци.

— При това чая не го киснат, ами го варят — рече. — Такъв чай направо ти разтваря боята върху масата.

Всеки сериозен разговор или действие задължително се предхожда от ритуални приказки: колкото по-щекотлив е въпросът, толкова по-продължително и лековато трябва да е пеенето. И всеки участник е длъжен да добави от себе си перце или шарена кръпка. Ако се предполагаше Мери и госпожа Бейкър да не вземат участие в сериозния въпрос, отдавна щяха да се отделят в самостоятелна размяна на думи. Господин Бейкър обаче поля с вино почвата на разговора, същото направи и моята Мери и се зарадва и развълнува от оказаното й внимание. Оставаше и ние с госпожа Бейкър да дадем своя принос, а благоприличието, струва ми се, изискваше аз да съм последен.

Тя пое своя ред и като преждеговорившите намери вдъхновение в чайника.

— Навремето имаше десетки видове чай — подхвана тя. — Тогава кой за какво ли си нямаше своя рецепта. Надали бе останал плевел, лист или цветче, от което да не се правеше някакъв чай. Днес има само два вида — индийски и китайски, — като при това китайският не е кой знае колко много. Помня, че правеха чай от вратига, от лайкучка, от портокалови листа и цветчета… и… детски.

— Как детски? — попита Мери.

— Равни части гореща вода и горещо мляко. Децата страшно го обичаха. Вкусът му няма нищо общо нито с водата, нито с млякото. — Госпожа Бейкър изпълни ролята си.

Беше мой ред и възнамерявах да кажа няколко внимателно обмислени незначителни приказки за Бостънското чаено парти^[10], но човек невинаги върши онова, което е възнамерявал. Изненадите изскачат навън, без да искат разрешение.

— След службата съм заспал — чух се да казвам. — И ми се присъни Дани Тейлър — отвратителен сън. Предполагам, че помните кой е Дани.

— Горкото момче — рече господин Бейкър.

— Навремето бяхме повече от братя. Аз брат си нямам. Така че двамата си бяхме донякъде побратимени. Не го правя, разбира се, но все ми се струва, че би следвало да съм пазач на брат ми Дани.

Мери се подразни от това, че наруших схемата на разговора, и лекичко си отмъсти:

— Итън му дава пари. Смятам, че това е нередно. Той моментално ги изпива.

— Ами-и-и!!! — проточи господин Бейкър.

— Съмнявам се… пък и сънят беше кошмар посред бял ден. Много малко му давам — по един долар от време на време. А с един долар какво може да направи човек, освен да се напие? При една по-прилична сума може би ще стъпи на крака.

— Никой не би посмял да му даде толкова — възкликна Мери. — То ще е почти равносилно на убийство. Права ли съм, господин Бейкър?

— Горкото момче — каза господин Бейкър. — Тейлърови бяха чудесна фамилия. Сега, като го видя, лошо ми става. Но Мери е права. Най-вероятно ще се налива до смърт.

— Той и сега го прави. Но от моя страна няма опасност. Нямам прилична сума, че да му я дам.

— Говорим по принцип — рече господин Бейкър.

А госпожа Бейкър допълни с типична женска злоба:

— Трябва да го настанят в някой дом за алкохолици, където да се грижат за него.

И тримата се бяха подразнили от изказването ми. Защо ми трябваше да се отклонявам от бостънското чаепитие.

Интересно как мозъкът тича насам-натам, играе на сляпа баба, вместо с помощта на всяко наблюдение да търси пролаз през минното поле от тайни замисли и подводни препятствия. Разбирах дома на Бейкърови и дома на Холи — тъмните стени и завеси, погребалните фикуси, невидели слънцето; портретите и литографиите и спомените от едно време от порцелан и раковини, от материи и дърво, които ги приковават към реалното и неизменното. Модата и удобството на столовете са преходни, но скриновете и масите, библиотеките и бюрата са връзка с едно солидно минало. Холи бе повече от фамилия. Холи е и къща. Точно по тази причина и Дани се беше вкопчил в крайградската къща на Тейлър. Без нея значи без семейство, а скоро — и без име. Със своя тон, интонация и желание тримата, седнали тук, го отписаха. На някои хора им е нужна къща и минало, за да се уверяват постоянно, че съществуват — в най-добрия случай връзката е доста тънка. И аз в магазина бях неудачник и продавач, но у дома си бях един от рода Холи, поради което и аз изпитвах неувереност. Бейкърови можеха да предложат помощ на един Холи. Нямаше ли дом, и мен щяха да ме отпишат. Не става дума от човек на човек, а от дом на дом. Възмущаваше ме това, как премахнаха Дани Тейлър от реалното, но не бях в състояние да ги спра. Тази мисъл ме постави нащрек и ме закали. Бейкър се готви да възстанови Холи в името на участието на Бейкър във въображаемото наследство на Мери. Бях стигнал до ръба на минното поле. Сърцето ми се втвърди спрямо всеотдайния ми благодетел. Усетих го как се втвърди, стана предпазливо и опасно. А под негово влияние се появи и усещането за битка, и законите на контролираната диващина, първият от които гласи: „Дори в отбрана изглеждай, че атакуваш.“ Затова рекох:

— Няма нужда да задълбаваме в подробности, господин Бейкър. Знаете по-добре и от мен бавния, прецизен път, по който баща ми изгуби състоянието на рода Холи. Аз по това време бях на фронта. Какво точно стана?

— Дължеше се не толкова на намеренията му, колкото на преценките…

— Знам, че беше наивен човек… но как така се получи?

— Ами, беше период на луди капиталовложения. И неговите се оказаха луди.

— Някой не го ли съветваше?

— Инвестира парите си във въоръжения, които още тогава бяха морално остарели. И когато анулираха договорите, оказа се, че е изгубил.

— Вие по това време сте били във Вашингтон. Знаехте ли за тези договори?

— Само в най-общи линии.

— Но достатъчно, за да не вложите и вие парите си в тях.

— Не ги вложих.

— Съветвахте ли понякога баща ми в какво да влага?

— Бях във Вашингтон.

— Но ви беше известно, че е взел заеми срещу имотите на фамилията Холи — парите, които е инвестирал.

— Известно ми беше.

— И банката ви е сложила ръка върху имотите му.

— Една банка няма избор, Итън. Знаеш много добре.

— Знам. Жалко, че не сте имали възможност да го посъветвате.

— Не го вини, Итън.

— Сега, след като всичко ми е ясно, не го виня. Поначало никога не съм смятал, че е виновен, но не бях наясно какво точно е станало.

Струва ми се, че господин Бейкър бе подготвил възможност да преминем към темата. Но след като изгуби шанса си, трябваше да обмисли следващия си ход. Изкашля се, издуха си носа и го обърса с книжна кърпичка от плоско пакетче в джоба си, попи очи с втора кърпичка, избърса очилата си с трета. Всеки човек си има метод за печелене на време. Познавам един, на когото му трябваха пет минути, за да напълни и запали лулата си.

Когато стана пак готов, рекох:

— Знам вътрешно в себе си, че нямам никакво право да ви моля за помощ. Но вие самият повдигнахте темата за дългогодишното партньорство между нашите две фамилии.

— Свестни хора — каза. — И обикновено с прекрасен поглед върху нещата, консервативни…

— Но не и заслепени от консервативност, сър. Имам впечатлението, че веднъж решили какъв курс да поемат, са го следвали неотклонно.

— Това е точно така.

— Дори ако е ставало дума за потапяне на врага… или за изгаряне на кораб?

— Имали са разрешително, естествено.

— Струва ми се, сър, че през 1801 година са ги разпитвали за това, какво според тях означава „враг“.

— След всяка война следва неизбежна пренастройка.

— Разбира се. Но не се връщам към старите истории само за да се намирам на приказка. Честно казано, господин Бейкър, имам желанието… да възстановя своето благосъстояние.

— Абсолютно правилно, Итън. По едно време започнах да си мисля, че си загубил някогашната способност на семейство Холи.

— Възможно е; или не съм я доразвил. Вие предложихте помощта си. Откъде да започна?

— Проблемът е, че за да започнеш, ти е нужен капитал.

— Знам. Но да приемем, че имам някакъв капитал. Как да поставя началото?

— На дамите вероятно им е скучно — каза той. — Защо не се преместим в библиотеката. За дамите бизнесът е скучна тема.

Госпожа Бейкър се изправи.

— Тъкмо се канех да помоля Мери да ми помогне в избора на тапети за голямата спалня. Мострите са на горния етаж, Мери.

— Искам и Мери да чуе…

Тя обаче ги послуша, както и очаквах.

— Нищо не разбирам от бизнес — каза. — Но от тапети разбирам.

— Става дума и за теб, скъпа.

— Обърквам се, Итън. Нали знаеш?

— Без теб, мила, току-виж съм се объркал още повече.

Номерът с тапетите вероятно го беше измислил господин Бейкър. Съмнявам се, че точно жена му подбира тапетите. Няма начин тия мрачни геометрични шарки в стаята, където седяхме, да са били избрани от жена.

— Проблемът ти, Итън — каза той, след като те излязоха, — опира до наличието на капитал. Къщата ти е на чисто. Можеш да я ипотекираш.

— В никакъв случай.

— Да приемем, че намирам мнението ти за уважително. Но с друго обезпечение не разполагаш. Налице са и парите на Мери. Не са много, но с известно количество пари можеш да се сдобиеш с още.

— Не искам да се докосвам до парите й. Те са й за черни дни.

— Но са в обща сметка и не докарват никаква лихва.

— Да предположим, че успея да се преборя със скрупулите си. Какво по-точно имате предвид?

— Имаш ли представа на колко възлиза състоянието на майка й?

— Нямам, но ми се струва, че не е никак малко.

Обърса най-грижовно очилата си.

— Онова, което ще ти кажа, следва да си остане пълна тайна.

— Разбира се.

— За щастие знам, че не си приказлив. Типично за рода Холи, с евентуалното изключение на баща ти. Аз, като бизнесмен, знам, че Ню Бейтаун тепърва ще се разраства. Налице са всички необходими предпоставки — пристанище, плажове, вътрешни води. Потръгне ли веднъж, нищо няма да е в състояние да го спре. А добрият бизнесмен е длъжен да подпомогне развитието на родния си град.

— И да спечели от това.

— Естествено.

— Защо досега не се е развил?

— Смятам, че и сам знаеш отговора: заради крайните консерватори в градския съвет. Те още живеят в миналото. И задържат прогреса.

Винаги ми е било любопитно колко човеколюбиво може да е трупането на печалба. Ако смъкнехме далновидната, градолюбивата обвивка, господин Бейкър бе заел точно необходимата му позиция. Заедно с още неколцина, ама много малко на брой, ще поддържат сегашната градска управа дотогава, докато изкупят или поставят под свой контрол всички възможности за бъдещо благоустройство. После в името на прогреса ще изритат съвета заедно с кмета и едва тогава ще стане ясно, че всички пътища, водещи в тази посока, са в ръцете им. И единствено в името на някакви чувства бе готов да ми задели късче от голямата печалба. Нямам представа дали смяташе да ме запознава умишлено с графика или просто се заплесна от ентусиазма си, но успях да го доловя сред общите приказки. Градските избори са насрочени за седми юли. Към тази дата напредничавата група следва да е установила контрол върху колесницата на прогреса.

Надали има на този свят някой, който да не обича да дава акъл. И докато проявявах поне малко неохота, учителят ми все повече се разпалваше и навлизаше в конкретика.

— Ще трябва да го обмисля, сър — рекох. — На вас може да ви е ясно, но за мен си остава загадка. И, разбира се, ще трябва да го обсъдя с Мери.

— Точно тук бъркаш — каза. — Прекалено много фусти има вече в деловия свят.

— Но става дума за нейното наследство.

— Най-доброто, което можеш да направиш за нея, е да й спечелиш някакви неочаквани пари. Жените много си падат по изненадите.

— Надявам се, че не ме възприемате като неблагодарник, господин Бейкър. Но мисля бавно и ще ми е нужно известно време да го смеля. Чухте ли, че Маруло се кани да ходи в Италия?

Погледът му се изостри.

— За постоянно ли?

— Не, само на гости.

— Надявам се, че ще уреди нещата в твоя полза, в случай че го сполети нещастие. Стар човек е вече. Направил ли си е завещанието?

— Не знам.

— Ако ти се тръшнат куп макаронаджии роднини, току-виж си останал без работа.

Свих се в защитна черупка от мъглявост.

— Много храна за мисли ми дадохте — рекох. — Но не бихте ли ми дали поне мъничка представа кога се каните да започнете?

— Едно нещо ще ти кажа: благоустройството зависи до много голяма степен от транспорта.

— Магистралите вече излизат от големите градове.

— Но са все още далеч от нас. А онези с големите пари, които се стремим да привлечем, ще предпочитат да идват по въздуха.

— А си нямаме летище?

— Точно така.

— Да не говорим, че няма и да имаме, ако не избутаме назад хълмовете.

— Скъпо мероприятие. Само разходите за труд ще са достатъчни, за да ни съсипят.

— Какви са ви намеренията в такъв случай?

— Итън, моля те да ми вярваш и да ми простиш. На този етап не мога да ти кажа нищо. Но ти обещавам, че ако събереш известен капитал, ще те включа още от приземния етаж. Ще ти кажа само, че съществува една съвсем определена ситуация и че предстои да се решат само някои подробности.

— И това ми стига, като се има предвид кой съм.

— Старите фамилии трябва да се подкрепят.

— Маруло участва ли в групата?

— Изключено. Той се е отцепил с неговите си хора.

— Но и те никак не са зле, нали?

— Толкова добре, че чак не е здравословно за тях. Мразя да гледам как се промъкват всичките тези чужденци.

— И стартът ще се даде на седми юли.

— Това аз ли го казах?

— Не, сигурно ми се е счуло.

— Вероятно.

В този момент Мери се върна от тапетите. Изпълнихме докрай любезните си задължения и поехме бавно към дома.

— Изключително мили бяха. Какво ти каза той?

— Нищо ново. Да съм използвал парите ти за начало — което никога не бих направил.

— Знам, че си загрижен за мен, скъпи. Но ще ти кажа и друго: крайно глупаво ще е да не приемеш съвета му.

— Не ми харесва тая работа, Мери. Представи си, че греши. Ще останеш без пукнат грош.

— Виж какво, Итън, ако не го направиш, лично аз ще му връча парите си. Гарантирам ти го.

— Остави ме да дообмисля. Не искам да те замесвам в бизнеса.

— Не е и необходимо. Парите са в сметка на името на двама ни. Нали не си забравил предсказанието?

— Боже мили, пак ли това предсказание?

— Добре де, аз поне му вярвам.

— Ако затрия парите ти, ще ме намразиш.

— В никакъв случай. Та нали ти си моят късмет! Точно така го каза Марджи.

— Щом Марджи го казва, то е в моята глава и напред ще ме води чак до смъртта.

— Не го обръщай на майтап.

— А ако не е майтап? Но да не позволяваме на предсказанието да унищожи сладостта на неуспехите ни.

— Не виждам защо някакви си пари трябва да развалят всичко. Пък и не са кой знае колко пари — колкото да ни стигнат. — Не й отвърнах. — Е, какво ще кажеш, Итън?

— О, принцесо моя, парите никога не „стигат“. Пари или „нямаш“, или „не ти стигат“.

— Изобщо не е така.

— Напротив, точно така е. Нали помниш оня тексаски милиардер, дето почина преди време? Живеел в хотелска стая и всичко носел в един куфар. Не оставил нито завещание, нито наследници, но пак не му стигали парите. Колкото повече ги имаш, толкова по̀ не ти стигат.

Премина в сарказъм:

— Значи, според теб е грях това, да искам нови завеси за всекидневната и достатъчно голям бойлер, че да можем и четиримата да се къпем в един и същи ден, а и за миене на чиниите да ми остане.

— Не говоря за грях, пате глупаво. Просто споменах един факт, един природен закон.

— Нямаш и капка уважение към човешката природа.

— Не става дума за човешката природа, Мери моя, а за естествената. Катеричката събира десет пъти повече лешници, отколкото може да изяде. Лалугерът с надут до пръсване корем накрая пълни и бузите си, сякаш са торби. И колко от меда изяждат хитрите пчелички, които го събират?

Щом Мери се озадачи или се ядоса, започва да плюе гняв така, както октоподът пръска мастилена течност и се скрива в тъмния й облак.

— Отвратителен си — рече. — Не даваш на човек поне мъничко да се порадва.

— Не е там работата, миличка. Ако се боя от нещо, то е от отчайващото нещастие, от паниката, която донасят със себе си парите, от ядовете по тях и от хорската завист.

Вероятно и тя подсъзнателно се е бояла от същото. Нанесе ми удар точно там, където най-много да ме заболи. Намери мястото и извъртя назъбените думи:

— И какво? Продавачът в бакалница без пукната пара се притеснява колко ще му е зле, ако забогатее. Говориш така, сякаш парите само те чакат и можеш да ги имаш, щом си поискаш.

— И точно така смятам.

— Как?

— В това е проблемът.

— Не знаеш, иначе досега да беше го направил. Само блъфираш. Винаги блъфираш.

Намерението да нараниш някого предизвиква гняв. Усетих как ме обзе треска. Грозни, отчаяни думи се надигнаха като някаква отрова. Почувствах гадна омраза.

— Гледай! — възкликна Мери. — Ето там! Видя ли го?

— Къде? Какво?

— Мина покрай онова дърво и влезе в двора ни.

— Кое да видя, Мери? Кажи ми! Какво мина?

В мрака мернах усмивката й — онази невероятна женска усмивка. Наричат я мъдрост, но тя е по-скоро едно разбиране, което прави мъдростта ненужна.

— Нищо не си видяла, Мери.

— Видях една кавга… но тя избяга.

Прегърнах я и я обърнах към себе си:

— Дай да обиколим квартала, преди да се приберем.

Навлязохме в тунела на нощта смълчани, без да ни е нужно да говорим.