Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Winter of Our Discontent, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 33гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis(2014)

Издание:

Джон Стайнбек. Зимата на нашето недоволство

Американска

ИК „Колибри“, София, 2009

ISBN: 978-954-529-710-6

 

John Steinbeck

The Winter of Our Discontent

Copyright © John Steinbeck, 1961

Copyright renewed Elaine Steinbeck, Thorn Steinbeck, and John Steinbeck IV, 1989 All rights reserved

 

© Венцислав K. Венков, превод

© Стефан Касъров, художник на корицата

 

Редактор: Жечка Георгиева

Коректор: Албена Накева

Формат 84/108/32

Печатни коли 21

Цена 15 лв.

 

Предпечатна подготовка: Васил Попов

Печатница „Инвестпрес“

История

  1. —Добавяне

Двадесета глава

В три без десет излязох през задната врата и завих покрай ъгъла към главния вход на банката. От бронзовата си клетка Морфа придърпа наръча пари и чекове, кафявия плик и попълнените вносни бележки. Разпери с пръсти дребните книжа на ветрило и заизписва по тях входящи номера със стоманена писалка, която шепнеше по хартията. После, докато ги подбутваше обратно към мен, ме измери с премрежен и внимателен поглед.

— Не желая да говоря за това, Итън. Знам, че ти беше приятел.

— Благодаря.

— Ако се измъкнеш набързо, ще можеш евентуално да избегнеш Мозъка.

Не успях обаче. Не е изключено самият Морфа тайно да му беше звъннал. Вратата с матираното стъкло към офиса му се отвори и господин Бейкър — изтупан, слаб и побелял, каза тихичко:

— Мога ли да те видя за секунда, Итън?

Нямаше смисъл да отлагам. Влязох в мразовитото леговище, а той така тихо затвори вратата, че дори не чух щракането на езичето. Върху бюрото му имаше стъкло, а под стъклото — написани на машина списъци с номера. До високото му кресло стояха на опашка като телета сукалчета два стола за клиентите. И те бяха удобни, но бяха по-ниски от креслото. Седнал на единия от тях, налагаше ми се да вдигам глава, за да виждам господин Бейкър, което ме поставяше в позицията на просител.

— Тъжна работа.

— Да.

— Смятам, че не е редно да виниш себе си. Сигурно така или иначе щеше да се случи.

— Вероятно.

— И знам, че си убеден, че си постъпил правилно.

— Все си мислех, че все още има някакъв шанс.

— Напълно естествено.

Омразата се надигаше в гърлото ми като някакъв жълт вкус, от който по-скоро ми се повръщаше, отколкото да се вбесявах.

— Освен чисто човешката трагедия и загуба това ни изправя и пред известно затруднение. Знаеш ли дали е имал някакви родственици?

— Мисля, че не.

— Не може човек с пари да няма родственици.

— Той нямаше пари.

— Но притежаваше „Тейлър Медоу“ без каквито и да било утежнения.

— Така ли? Е, една поляна и дупка за мазе…

— Итън, казах ти, че планираме летище, което да обслужва целия район. Ливадата е равна. Ако не можем да я ползваме, ще се наложи да похарчим милиони само за булдозери да прокарат писти сред хълмовете. А дори и при липсата на родственици пак ще се наложи да минем по съдебен ред. Ще ни трябват цели месеци.

— Разбирам.

Яростта му се пропука.

— Съмнявам се, че разбираш! С твоите добри намерения изпрати всичко по дяволите. Понякога си мисля, че най-опасното нещо на този свят е човек с добри намерения.

— Може и да сте прав. Май трябва да се връщам в магазина.

— Той си е твой.

— О, вярно. Просто не мога да свикна с мисълта. Все забравям.

— Точно така — забравяш. Понеже парите, които му даде, бяха на Мери. Сега тя няма да ги види повече. Ти просто ги хвърли на вятъра.

— Дани обичаше моята Мери. И знаеше, че парите са нейни.

— Е, това наистина ще я стопли.

— Аз си мислех, че той се шегува. Вижте какво ми даде. — Извадих двата листа от тетрадка от вътрешния си джоб, където ги бях сложил с мисълта, че точно така ще трябва да ги извадя.

Господин Бейкър ги оглади върху стъклената повърхност на бюрото си. Докато ги четеше, някакво мускулче до дясното му ухо започна да потръпва, от което ухото му подскачаше. Огледа написаното повторно, този път търсейки да напипа слабите му места.

Когато копелето върна погледа си върху мен, в очите му се четеше уплаха. Виждаше пред себе си човек, за чието съществуване не бе и подозирал. Нужна му бе една секунда, за да се приспособи към непознатия, но и него си го биваше. Успя да се приспособи.

— На каква цена продаваш?

— Петдесет и едно на сто.

— От кое?

— От корпорацията, съдружието или каквото там му викате.

— Абсурд!

— На вас ви трябва летище. Аз притежавам единствения подходящ участък.

Извади от джоба си книжна салфетка и внимателно избърса очилата си, после си ги сложи. Но вече не ме гледаше. Очите му описваха някакъв кръг около мен и ме изключваха от погледа му. Най-после попита:

— Ти съзнаваше ли какво правиш, Итън?

— Да.

— И нямаш угризения по този повод?

— Е, бих казал, че се чувствам не по-различно от човека, занесъл му шише уиски и опитал се да го склони да подпише един лист.

— Той ли ти каза?

— Да.

— Излъгал те е.

— Сам ми каза, че е лъжец. Предупреди ме, че лъжел. В тия тук листа може да се съдържа и някакъв номер. — Нежно придърпах към себе си и сгънах отново двата мърляви, написани с молив листа.

— Номерът е ясен, Итън. Тези документи са без грешка. Имат си и дата, и подпис на свидетел, и са правилно формулирани. Може и да те е мразел. Нищо чудно номерът му да е разлагането на човека.

— Господин Бейкър, никой в моя род никога не е подпалвал кораб.

— Пак ще разговаряме, Итън. Ще стигнем до сделка. Ще направим пари. По хълмовете около ливадата ще изникне ново градче. Сега май няма друг начин, освен да те изберем за кмет.

— Невъзможно е, сър. Ще е налице конфликт на интереси. Точно в този момент това го проумяват неколцина много нещастни хора.

Прокашля се — внимателно, сякаш се боеше да не пробуди нещо в гърлото си.

Изправих се и положих длан върху извитата тапицирана облегалка на просителския стол.

— Ще се почувствате по-добре, сър, когато свикнете с факта, че не се водя лесно за носа.

— Защо не ми се довери?

— Опасно е да имаш съучастник.

— Значи все пак съзнаваш, че си извършил престъпление.

— Не. Престъпление е само ако е извършено от друг човек. А сега е време да отварям, нищо, че магазинът си е мой.

Бях хванал вече дръжката на вратата, когато той тихо попита:

— Кой предаде Маруло?

— Според мен вие сте го предали, сър. — Той рипна на крака, но аз затворих вратата след себе си и се върнах в магазина си.