Джон Стайнбек
Зимата на нашето недоволство (13)

Тринадесета глава

Винаги съм се чудил на ония, които твърдят, че не им оставало време за мислене. На мен лично мислите ми текат по два канала. Установил съм, че меренето на зеленчуци, приказките с клиентите, кавгите и обичта с Мери, разправиите с децата — нито едно от тях не пречи на постоянно присъстващия втори пласт от мисли, въпроси, предположения. И съм почти сигурен, че и с всеки друг е така. Излиза, че да нямаш време за мислене, значи да нямаш желанието да размишляваш.

И вероятно нямах друг избор, след като навлязох в онази особена, непозната територия. Въпросите сами ми се навираха и настояваха да им обърна внимание. Тъй нов беше този свят за мен, че си блъсках главата по въпроси, които по-старите му жители сигурно са разрешили и махнали от съзнанието си още през детските си години.

По едно време си представях, че щом задвижа даден процес, ще мога да го контролирам през цялото време, та дори и да го спра, ако река. Но в мен вече се зараждаше ужасяващото убеждение, че един такъв процес може да се превърне в нещо самостоятелно, едва ли не в човешко същество със собствени цели и средства, почти независимо от създателя си. След което ме загложди друга мисъл. Аз започнах ли го наистина, или само не му се противопоставих? Дори да го бях задвижил, не бях ли и самият аз задвижен? Но веднъж излязъл на дългия път, оказа се, че по него няма нито пресечки, нито разклони — никаква възможност да избираш.

Изборът всъщност правиш при първоначалната преценка. Какво значи „етика“? Само на думи ли съществува? Почтено ли беше да оценявам слабостта на баща ми, изявила се като щедър ум и изградената върху пясъчна основа мечта, че и останалите са толкова щедри? Не, просто правилата на добрия бизнес са изисквали от тях да му изкопаят трапа. А той сам паднал в него. Без никой да го бута. Неетично ли е, че са го ошушкали точно тогава, когато е бил беззащитен? Явно не.

Сега към Ню Бейтаун се прокрадваше една бавна умишлена блокада, но и нейното начало бе поставено от почтени мъже. Успееха ли, щяха да ги приемат не като мошеници, а като хитри хора. Ами ако се намеси фактор, с който не са се съобразили, това неетично и непочтено ли ще е? Според мен ще зависи от това, доколко ще успее. Повечето свят не възприема успеха като нещо лошо. Помня как, докато Хитлер напредваше триумфално, без съпротива, куп почтени люде търсеха и намираха у него добродетели. И Мусолини принуди влаковете да спазват разписанията, и колаборационистите във Виши действаха за доброто на Франция, а пък Сталин, какъвто и да бе, поне бе силен. Силата и успехът са над всякаква етика и критика. С други думи, изглежда, важното не е какво вършиш, а как го правиш и как го наричаш. Има ли дълбоко у хората някаква спирачка, която да ги възпира и наказва? Изглежда, няма. Наказва се единствено неуспехът. На практика смята се, че няма налице престъпление дотогава, докато не хванат престъпника. В хода на замисъла за Ню Бейтаун ще има и пострадали, дори и съсипани, но това ни най-малко няма да пречи на напредъка му.

Не можех да нарека всичко това битка със съвестта ми. Веднъж съзрял и възприел схемата, пътят ми бе ясно очертан, а опасностите — очебийни. Онова, което най-много ме учуди, бе, че то сякаш се планираше от само себе си; всяко нещо следваше от предходното и всичко си идваше на мястото. Аз само го наблюдавах как расте и съвсем леко го насочвах.

Онова, което бях сторил и замислил, предприех с пълното съзнание, че ми е чуждо, но необходимо — стреме за качване на висок кон. Но настанях ли се на седлото, стремето нямаше да ми трябва. И да не бях в състояние да спра този процес, поне нямаше да ми се налага да започна друг. Нито исках, нито желаех да съм гражданин на тази сива и опасна страна. Нямах нищо общо с надвисналата на седми юли трагедия. Не беше мой процес, но можех да съм подготвен, че да го използвам.

Един от най-старите и най-често доказван като погрешен мит гласи, че мислите на човека са изписани на лицето му и че очите са прозорец към душата. Не е вярно. Личи единствено болестта или поражението и отчаянието, които също са един вид болест. Има, макар и да се срещат рядко, хора, способни да усетят какво става под повърхността, да доловят промяна или да чуят таен сигнал. Мисля, че и моята Мери почувства промяната, но я изтълкува погрешно, освен това смятам, че и Марджи Йънг-Хънт знае — но тя е вещица и това силно ме притеснява. Струва ми се, че освен че има магически способности, тя е и интелигентна — а това ме притеснява още по-силно.

Сигурен бях, че господин Бейкър ще замине на почивка, най-вероятно в петък следобед през уикенда на Четвърти юли. За да постигне желания ефект преди датата на изборите, бурята следваше да избухне същия този петък или съботата, а логиката диктуваше, че господин Бейкър би предпочел да го няма, когато шокът връхлети. Това, разбира се, мен не ме засягаше особено. Моето бе по-скоро упражнение по предвидливост, но все пак налагаше да предприема определени ходове още от четвъртък, за всеки случай — да не би да решеше да отпътува още същата вечер. Съботният ми ход бе толкова отработен на практика, че можех да го изпълня и в спящо състояние. Ако изпитвах някакъв страх в това отношение, по-скоро бих го определил като лека сценична треска.

На 27 юни, понеделник, Маруло пристигна скоро след като отворих. Развъртя се, огледа с особен поглед стелажите, касовия апарат, хладилния шкаф, после влезе в задния склад и пак се огледа. Изражението му беше такова, сякаш го вижда за пръв път в живота си.

— Ще пътуваш ли за Четвърти? — рекох.

— Защо ме питаш?

— Защото всички, които могат да си го позволят, заминават нанякъде.

— О! Че къде мога да отида?

— Където ходят и останалите. До планината Катскилс, дори и в Монток на риба. Сега е пълно с пасажи от риба тон.

Само при мисълта как се бори с четиринайсеткилограмова мятаща се риба артритът проряза ръцете му, та ги сви и направи болезнена гримаса.

Насмалко да го попитам кога се кани да ходи в Италия, но ми се стори прекалено. Вместо това се приближих и подхванах десния му лакът.

— Алфио — казах, — ти си луд човек. Защо не потърсиш някой от най-добрите специалисти в Ню Йорк? Сигурно има начин да спрат тия болки.

— Не вярвам.

— Че какво би загубил? Опитай, хайде.

— На теб какво ти пука?

— Не ми пука. Но вече сума ти години работя тук за едно тъпо макаронаджийско копеле. Помияр да го болеше толкова, пак щеше да ми домъчнее. Идваш, мърдаш си ръцете, после половин час не мога да се оправя.

— Съчувстваш ли ми?

— Ами! Просто ти се подмазвам да ми вдигнеш заплатата.

Изгледа ме с поглед на хрътка, със зачервени клепачи, тъмнокафяви ириси и черни зеници, слети в едно. Накани се да каже нещо, после се отказа.

— Добро момче си ти — рече.

— Не разчитай на добротата ми.

— Добро момче! — рече рязко, но сякаш изненадан от собствения си изблик на чувства, излезе от магазина и си замина.

Тъкмо отмервах килограм зелен фасул на госпожа Дейвидсън, когато Маруло се втурна обратно. Застана на входа и ми изкрещя.

— Вземи моя понтиак.

— Какво?

— Замини някъде в неделя и понеделник.

— Не мога да си го позволя.

— Вземи и децата. Обадих се в гаража да ти дадат моя понтиак. С пълен резервоар.

— Чакай малко.

— Ти върви по дяволите. Вземи децата. — Хвърли нещо като топка към мен, която описа крива и падна във фасула. Госпожа Дейвидсън го изгледа как замина като пушилка по улицата. Измъкнах зелената топка от фасула — три сгънати на плътни квадратчета банкноти от по двайсет долара.

— Какво му стана?

— Италианец е — емоционален.

— Сигурно, щом чак пари хвърля!

До края на седмицата не се вясна повече, а аз нямах нищо против. Досега не бе заминавал никъде, без да ме предупреди. Сега все едно минаваше някакъв парад, стоях и го гледах, знаех кой ще е следващият макет и въпреки това се взирах очаквателно да зърна появата му.

Понтиакът не влизаше в сметките ми. Никога не бе давал колата си никому. Настъпило бе някакво необичайно време. Изглежда, някаква външна сила или план бе поела контрол над събитията и те направо се сбутваха като говеда по рампата към вагона. Знам, че и противоположното може да е вярно. Понякога силата или планът отклоняват и рушат, независимо колко внимателно си предвидил всичко. Сигурно точно затова вярваме, че има добър и лош късмет.

В четвъртък, трийсети юни, се събудих, както обикновено, в черния перлен мрак на утрото, а сега, почти в скута на лятото, това означаваше доста рано. Бюрото и стола очертаваха само тъмни петна, а картините бяха само леко по-светли загатвания. Белите пердета на прозорците сякаш вдишваха и издишваха, тъй като много рядко сутрин няма поне лек повей откъм сушата.

Измъквайки се от съня, имах предимството да съм в два свята — многопластовата твърд на съня и временните състояния на пробудения мозък. Протегнах се хубаво — луксозно гъделичкащо усещане. Сякаш кожата се свива през нощта и човек трябва да я принуди да възвърне дневните си размери, като издуе мускулите си, откъдето идва и приятният сърбеж.

Първо прегледах онези сънища, които бях запомнил, така, както се прелиства вестник да видиш дали има нещо интересно или важно. След което изследвах предстоящия ден за все още неслучилите се събития. Последва едно упражнение, на което ме бе научил най-свестният офицер, на когото съм попадал. Казваше се Чарли Едуардс — майор на неопределена средна възраст, може би повечко, отколкото се полага на един полеви командир, но беше страшно кадърен. Семейството му бе голямо — хубавка жена и четири дечица като аптекарски шишета, та само да му позволеше, сърцето му би се разбило от обич и болка по тях. Та точно това ми каза той. В неговия смъртоносен бизнес не можел да си позволи вниманието му да се изкривява и раздвоява от обич, поради което си беше създал един свой метод. Сутрин, стига да не го вдигнели внезапно по тревога, разтварял ума и сърцето си към семейството. Спомнял си за всеки един от тях по отделно, как изглежда, какво представлява; погалвал всеки един и му казвал колко много го обича. Все едно вземал от някакъв шкаф нещо ценно, оглеждал го, опипвал го, целувал го и го връщал на мястото му; накрая им казвал нежно едно общо „довиждане“ и затварял вратата на шкафа. За всичко това му трябвал половин час, ако му го дадели, след което през целия ден не му се налагало да си мисли за тях. Така можел да се посвети най-пълноценно, без да се разкъсва от противоречиви мисли и чувства, на работата си — да убива хора. По-добър офицер от него не познавам. Помолих го да ми разреши да използвам метода му и той се съгласи. Когато загина, единствената ми мисъл бе, че е изживял живота си хубаво и пълноценно. Бе получил полагащите му се удоволствия, изживял любовта си, изплатил дълговете си; колко са хората, успели дори да се приближат до подобна цел?

Невинаги прилагах метода на майор Чарли, но в ден като днешния четвъртък, през който вниманието ми следваше да е колкото се може по-неотклонно, се събудих при първия процеп във вратата на деня и посетих семейството си така, както майор Чарли посещаваше неговото.

Посетих ги в хронологичен ред, като първо се поклоних на леля Дебора. Кръстили я били на пророчица Девора, съдия над Израиля^[1], а някъде четох, че по онова време съдиите били и пълководци. Вероятно е оправдала името си. Пралеля ми наистина бе способна да ръководи армии. Строяваше идеално пълчищата мисли. Радостта ми да събирам видимо съвсем безполезни знания ми е наследство от нея. Но колкото и да беше строга, бе заредена и с любопитство и не търпеше хора, които, не притежаваха това качество. Засвидетелствах й уважението си. Вдигнах специален тост в чест на Стария капитан и склоних глава пред баща ми. Поднесох почитания дори на необитаваната дупка в миналото ми, наречено моя майка. Не успях да я видя. Умряла, преди аз да успея да го сторя, оставяйки в миналото само една дупка, където трябваше да се намира тя.

Само едно нещо ме притесни. Образите на леля Дебора, Стария капитан и баща ми отказваха да се изяснят. Очертанията им бяха смътни и неравни, вместо да са контрастни като на снимка. Сигурно и спомените в ума избледняват като старите фотографски плаки — фонът пуска своите пипала и поглъща сниманите. Не можех да ги съхраня вечно.

Следващата трябваше да е Мери, но нарочно я отложих за по-късно.

Привиках образа на Алън. Но не успях да намеря ранното му лице — лицето на радост и вълнение, което ме караше да вярвам, че човекът се поддава на съвършенство. Появи ми се такъв, какъвто бе станал — намусен, самонадеян, негодуващ, дръпнат и таящ болката и озадачеността на възмъжаването — ужасно, мъчително време, когато се чувства длъжен да захапе всеки, който му попадне, включително и себе си, като куче в капан. Дори в привикания от мен образ не можеше да се отърве от своето мъчително недоволство, така че го отместих настрана, като само му казах: „Знам. Помня колко е гадно и не мога да ти помогна. Никой не може. Мога само да ти кажа, че все един ден ще свърши. Но ти това не можеш да го повярваш. Върви в мир — върви с обичта ми, нищо, че напоследък направо не се понасяме взаимно.“

Елън ми донесе прилив от удоволствие. Хубавелка ще е тя, по-хубава и от майка си дори, само веднъж личицето й да достигне своята крайна форма; тогава ще придобие и необичайната властност на леля Дебора. Всичките й настроения, жестокости и изблици на нерви са чисто и просто съставките на една бъдеща обична красавица. Убеден съм в това, понеже я видях права на сън, притиснала розовия талисман към гръдта си с вид на напълно реализирала се жена. А самият талисман, както имаше и все още има огромно значение за мен, има значение и за Елън. Най-вероятно именно тя ще пренесе и предаде нататък всичко онова, което е безсмъртно у мен. Приветствайки я, аз я прегръщам, а тя, типично в неин стил, гъделичка ухото ми и се изкикотва. Моята Елън. Моята дъщеря.

Извърнах глава надясно, към спящата с усмивка Мери. Това място си е нейно, та когато й се прииска, да може да подслони глава върху десницата ми, а аз да я галя със свободната си лява ръка.

Преди няколко дни се порязах по палеца с извития нож за банани в магазина и на възглавничката му се оформи твърда като мазол коричка. Затова погладих изкусителната линия от ухото до рамото й с показалеца, но съвсем леко, да не я стресна, макар и достатъчно силно, че да не я загъделичка. Тя, както винаги, въздъхна — събран някъде дълбоко дъх, изпуснат бавно, с удоволствие. Има хора, които мразят да ги будят, но Мери не е от тях. Тя посреща деня с очакването, че ще е хубав. И понеже знам това, старая се да й направя някое малко подаръче, което да оправдае очакванията й. Именно за случаи като днешния запазвам по нещо, като онова, което сега измъкнах от чантичката в ума ми.

Отвори замрежени от съня очи.

— Нима вече съмва? — попита и погледна към прозореца да види колко напреднал е денят. Точно над бюрото е окачена една картина: дървета, езеро и малка крава, застанала на ръба на езерото. Щом от леглото можех да видя опашката й, значи денят бе започнал.

— Нося ти прекрасни новини, летяща катеричке моя.

— Ти си луд.

— Лъгал ли съм те някога?

— Вероятно.

— Достатъчно будна ли си, че да чуеш прекрасните новини?

— Не още.

— Тогава няма да ти ги съобщя.

Обърна се на лявото си рамо, при което в меката й плът се оформи дълбока бръчка.

— Ти все се шегуваш. И ако си решил да залееш ливадата отпред с цимент…

— Не съм.

— Или ще правиш ферма за щурци…

— Не съм. Ама и ти имаш страшна памет за стари, отхвърлени планове.

— Някаква нова шега ли си намислил?

— Ами, става дума за нещо тъй необичайно и вълшебно, че ще ти се наложи да заздравиш вярата си.

Очите й вече бяха избистрени и будни, а около устните й видях потръпването, предшественик на предстоящия й смях.

— Казвай.

— Познаваш ли някого от ейталиански произход на име Маруло?

— Ужас! Пак се правиш на глупак.

— Точно това ще установиш. Маруло замина някъде за известно време.

— Къде?

— Не ми каза.

— Кога се връща?

— Престани да ме объркваш. И това не ми каза. Но каза нещо друго, а когато се възпротивих, направо ми заповяда да вземем колата му и да направим едно весело пътешествие по празниците.

— Будалкаш ме.

— Бих ли се шегувал с нещо, което може да те натъжи?

— Но защо?

— Това и аз не мога да ти кажа. Но мога да ти дам дума — от честна скаутска до честна папска, — че тапицирания с норка понтиак с резервоар, пълен с девствен бензин, е на разположение на Ваше височество.

— И къде ще отидем?

— Това, мое прекрасно бубулече, оставям на теб самата да решиш, като за тази цел ти отпускам целия днешен ден, утрешния, та и съботата.

— Нали понеделник е неработен ден. Значи ще имаме цели два дни.

— Абсолютно правилно.

— Но можем ли да си го позволим? Предполагам, че ще трябва да отседнем в мотел или нещо такова.

— Дали можем, или не, няма никакво значение, тъй като ще го направим. Имам една скътана настрана сума.

— Глупчо. Знам ги твоите спестявания. Не мога да си представя, че ти е отстъпил колата си.

— И аз не можех, но е факт.

— Не забравяй, че и на Великден донесе бонбони.

— Сигурно вече изкукуригва от старост.

— Чудя се какво ли иска от нас.

— Такива приказки са недостойни за моята съпруга. Може би просто иска да го обичаме.

— Хиляда неща ще трябва да свърша.

— Знам, че ще се справиш. — Усещах как мозъкът й се заби като булдозер в разните варианти. Явно вече не задържах вниманието й, надали можех да го върна, а това беше добре.

Докато стигнах до втората си чаша кафе по време на закуска, тя вече бе преценила и отхвърлила половината места за удоволствия в източната част на Съединените щати. Горкичката — явно през последните няколко години хич не се е веселила.

— Хлоя — казах й, — знам, че ще ми е трудно да привлека вниманието ти. Но ми предлагат една много важна инвестиция. Ще ми трябват още от твоите пари. Първите вече вършат добра работа.

— Господин Бейкър в течение ли е?

— Предложението дойде лично от него.

— Изтегли ги тогава. Подпиши чек.

— Не те ли интересува поне за каква сума става въпрос?

— Общо взето.

— Не желаеш ли поне да научиш в какво ще вложа парите? Стойност, сигурност, графики, предполагаема печалба, финансови подробности и прочие?

— Не бих и разбрала.

— Напротив, съвсем ясно ще ти стане.

— Добре де, да кажем, че не желая да са ми ясни.

— Нищо чудно, че те наричат Лисицата на Уолстрийт. С тоя леден, елмазен ум за бизнес… направо тръпки ме побиват.

— Заминаваме на пътешествие — отвърна. — Заминаваме на двудневно пътешествие.

Как да не я обича човек, по дяволите? Как да не я обожава? „Коя е тази Мери, каква е тя-я-я?“, пропях, събрах празните бутилки за мляко и тръгнах на работа.

Изпитвах нужда да настигна Джои, просто ей така, да усетя настроението му, но изглежда, бях закъснял с някоя секунда или той бе подранил с толкова. Когато свърнах по главната улица, той вече влизаше в кафенето. Последвах го и седнах на столчето до него.

— Ти ми създаде този навик, Джои.

— Здрасти, господин Холи. Кафето доста си го бива.

Поздравих и старата си съученичка:

— Добрутро, Ани.

— Редовен клиент ли ще ми ставаш, Ит?

— Изглежда. Една чаша, черно.

— Черно ще е.

— Черно като очите на отчаян човек.

— Моля?

— Черно.

— Ако в това тук виждаш нещо да се белее, Ит, ще ти налея друго.

— Как вървят нещата, Морфа?

— Както винаги, само че по-зле.

— Искаш ли да се трампим?

— С най-голямо удоволствие, и то точно преди дългия уикенд.

— Не само ти си претоварен, Джои. Хората се запасяват и с продукти.

— Сигурно. Само че и през ум не ми беше минавало.

— Храна за пикник: консервирани зеленчуци, кренвирши и — опазил ни Бог — бонбони от градинска ружа. Тежък ден ли ти се очертава?

— С Четвърти юли в понеделник и при такова хубаво време иска ли питане? Но най-лошото е, че Бог Всемогъщи изпитва нужда да си почива и забавлява навръх планината.

— Господин Бейкър ли?

— Не — Джеймс Г. Блейн^[2].

— Трябва да го видя. На всяка цена.

— Ами, опитай се, пък дано успееш. Подскача като монета в дайре.

— Мога да ти донеса сандвичите на бойния ти пост, Джои.

— Току-виж и дотам е опряло.

— Днес е мой ред да плащам — рекох.

— Окей.

Пресякохме заедно улицата и влязохме в страничната.

— Звучиш ми тъжен, Джои.

— Тъпо ми е. Писна ми от хорските пари. Имам среща със страхотна мацка за уикенда, но толкова ще съм скапан, че няма да ми се оправи настроението. — Напъха обвивката на една дъвка в ключалката, каза „довиждане“ и затвори вратата. Аз я бутнах да се отвори.

— Джои, в крайна сметка да ти нося ли сандвич?

— Благодаря. Няма нужда — провикна се той от мрачната, воняща на подова смазка вътрешност. — Виж, за петък, събота сигурно ще ми потрябва.

— Не затваряте ли на обед?

— Нали ти казах. Банката затваря, но не и Морфи.

— Обади ми се, като огладнееш.

— Благодаря… много благодаря, господин Холи.

Нямах какво да кажа на войските ми по стелажите тази сутрин освен: „Добро утро, господа. Свободно.“

Секунди преди да стане девет, въоръжен с престилката и метлата, бях вече отпред и премитах тротоара.

Господин Бейкър е тъй редовен, че направо го чуваш как тиктака, и съм сигурен, че в гърдите му има часовников механизъм. Осем и петдесет и шест, петдесет и седем — ето го, задава се по „Брястова“; осем и петдесет и осем — пресича; осем и петдесет и девет — вече е пред остъклената врата, където аз го пресрещам с метла в ръката:

— Господин Бейкър, налага се да поговорим.

— Добрутро, Итън. Ще ме изчакаш ли само за минутка? Влизай, влизай.

Последвах го и — точно както го описваше Джои — попаднах на религиозна церемония. Всички застанаха едва ли не „мирно“ в мига, в който голямата стрелка се изправи вертикално и посочи, че е девет. Откъм огромната блиндирана врата на трезора се чу щракане и жужене. След това Джои набра магическите числа и завъртя колелото, което издърпа резетата. Светая светих се отвори бавно и тържествено и господин Бейкър прие почетния караул на строените пари. Самият аз стоях от другата страна на парапета като смирен вярващ, чакащ да получи светото причастие.

Господин Бейкър се извърна:

— Кажи, Итън. С какво мога да съм ти полезен?

— Налага ми се да проведа с вас конфиденциален разговор, а не мога да оставя магазина.

— Не може ли да изчака?

— Боя се, че не.

— Трябва да си назначиш помощник.

— Знам.

— Ще дойда след минутка. Някаква вест от Тейлър?

— Засега не. Но съм пуснал пипала.

— Ще направя всичко възможно да дойда.

— Благодаря, сър. — Убеден бях, че ще намине.

Така и стана, след по-малко от час, при което изчака и последния купувач да излезе.

— Добре. Казвай сега какво има, Итън.

— Господин Бейкър, когато човек отиде на лекар, адвокат или поп, съществува едно правило за тайна. Важи ли то и за банкерите?

— Чувал ли си някога банкер да обсъжда положението на свой клиент, Итън? — засмя се той.

— Не съм.

— Ами, опитай някога, да видим докъде ще стигнеш. А освен че такъв обичай наистина съществува, не забравяй, че съм и твой приятел, Итън.

— Знам. Изглежда, нещо нервите ме тресат. Отдавна не ми е излизал късметът.

— Какъв късмет?

— Ще играя с открити карти, господин Бейкър. Маруло го е закъсал.

— В какъв смисъл? — приближи се той плътно към мен.

— Нямам точна представа, сър. Но ми се струва, че става дума за незаконно пребиваване.

— Откъде знаеш?

— Той самият ми го каза… е, не точно с тия думи. Нали го знаете как приказва.

Усетих как умът му захвърча на всички посоки, как взема разни парчета и ги сглобява.

— Давай нататък — рече. — Направо си е готов за депортиране.

— Точно това ме притеснява. Той винаги се е отнасял добре с мен, господин Бейкър. Не бих му навредил по никакъв начин.

— Но и към себе си си длъжник, Итън. Какво ти предлага той?

— Не бих го нарекъл точно предложение. Наложи ми се да го извлека от куп развълнувани приказки. Но останах с впечатлението, че ако се сдобия бързо с пет хиляди в брой, ще мога да стана собственик на магазина.

— Изглежда, се кани да бяга… но ти не си сигурен.

— Нищо конкретно не знам всъщност.

— Така че не съществува възможност да те олепят като таен негов съзаклятник. Нищо конкретно не ти е съобщавал.

— Точно така, сър.

— Тогава как стигна до тази цифра?

— Много лесно, сър. Толкова са всичките ни пари.

— Но може и по-евтино да го купиш?

— Възможно е.

Направи бърз оглед на магазина, да го оцени.

— Ако си прав в предположенията си, ще можеш да преговаряш от силна позиция.

— Не ме бива много по тая част.

— Нали знаеш, че не съм привърженик на сделките под масата. Какво ще кажеш, ако аз поговоря с него?

— Не е в града.

— Кога го очакваш да се завърне?

— Нямам представа, сър. Не забравяйте, че това е просто лично мое впечатление — че може да ми направи предложение и ако имам налични пари, да стигнем до сделка. Нали знаете, че съм му симпатичен.

— Знам.

— Никак няма да ми е приятно, ако реши, че се възползвам от положението му.

— Винаги може да го продаде другиму. И то за повече пари — за десет хиляди, да речем, без проблем.

— Излиза, че храня прекалено големи надежди.

— Виж какво, няма полза от мисленето на дребно. Пък и си длъжен да се грижиш за Номер едно.

— Номер две в случая. Парите са на Мери.

— И тук си прав. Е, и какво по-точно си намислил?

— Ами, мисля си, дали няма да можете да съставите необходимата документация, като оставите непопълнена сумата и датата. Възнамерявам да изтегля парите в петък.

— Защо точно в петък?

— Пак става дума за мое предположение, но той спомена, че всички заминавали за празниците. Затова ми се струва вероятно тъкмо тогава да намине. Нали има сметка при вас?

— Няма, за Бога. Съвсем наскоро я изпразни. Щял да купува акции, рече. Не се впечатлих, тъй като и друг път го е правил и винаги е внасял обратно повече от изтегленото. — Погледна право в очите една румена госпожица Райнголд^[3] върху хладилния шкаф, но не се отзова на веселата й покана. — Даваш ли си сметка, че можеш и да закъсаш с тая работа?

— В какъв смисъл?

— Ами, да кажем, може да го продаде и на половин дузина други хора, да не говорим, че може да е и ипотекиран до козирката. А няма да има възможност за издирване на нотариалния акт.

— Това, струва ми се, може да се установи от окръжната служба по имотно състояние. Знам, че сте ужасно зает, господин Бейкър, и че злоупотребявам с положението ви на наш семеен приятел. Но пък сте единственият ми приятел, който ги разбира тези неща.

— Ще звънна на Том Уотсън за нотариалния акт. По дяволите, Итън, много неудачен момент си избрал. Намислил съм да замина на кратко пътешествие утре вечер. И ако се окаже, че наистина е мошеник, много лошо може да те прекара. Да те ошушка до дупка.

— Ами тогава вероятно ще се откажа. Но, кълна се пред Бога, господин Бейкър, писна ми да съм продавач в бакалница.

— Не съм казал да се отказваш. Просто отбелязах, че рискът съществува.

— Мери ще е тъй щастлива да имам собствен магазин. Но пък и вие сте много прав. Не мога да рискувам нейните пари. Не смятате ли, че ще е най-добре да потърся федералните власти?

— Тогава обаче ще изгубиш цялото си евентуално предимство.

— Как така?

— Ако го депортират, ще може да разпродаде имотите си чрез някоя агенция, при което за магазина ще вземе много повече, отколкото ти се каниш да му платиш. А и не си сигурен, че се кани да бяга. Как ще им го докажеш, след като и самият ти не знаеш? Не ти е известно дори дали е бил задържан.

— И това е вярно.

— Голата истина е, че всъщност не знаеш нищо за него… нищо със сигурност. Всичко, казано от теб дотук, е само смътно подозрение, нали така?

— Така е.

— В такъв случай по-добре го забрави.

— Няма ли да изглежда нередно… да платя в брой без писмен документ?

— Можеш да напишеш отзад на чека нещо от рода на… „За инвестиция в бакалския бизнес с А. Маруло“, да речем. Така намерението ти ще е обявено писмено.

— Ами ако нищо не излезе от цялата работа?

— Тогава просто връщаш парите по сметката.

— Смятате ли, че си заслужава да поема този риск?

— То на този свят всичко е риск, Итън. Рисковано е и да държиш у себе си толкова много пари.

— Това е моя грижа.

— Жалко, че няма да мога да съм в града.

Думите ми за избора на точен момент отново се потвърдиха. Никой не влезе в магазина, докато разговаряхме, но в този момент пристигнаха половин дузина хора — три жени, един старец и две хлапета. Господин Бейкър се доближи до мен и промълви тихичко:

— Ще приготвя сумата в стодоларови банкноти и ще запиша номерата. Та ако го хванат, да можеш да си ги получиш обратно. — Кимна тържествено на трите дами, рече „Добро утро, Джордж“ на стареца и разроши с пръсти щръкналите коси на хлапетата. Господин Бейкър е много хитър човек.