Джон Стайнбек
Зимата на нашето недоволство (12)

Дванадесета глава

Марджи Йънг-Хънт беше привлекателна жена, осведомена и хитра — толкова хитра, че знаеше кога и как да прикрива хитростта си. Браковете й се бяха провалили, мъжете не бяха издържали — единият заради слаб характер, а вторият се оказа още по-слаб — направо умря. Поканите да излезе с някого никога не бяха случайни. Тя самата ги създаваше, изглаждаше повехнали отношения посредством чести телефонни обаждания, с писма, с картички, пожелаващи бързо оздравяване, и с уредени случайни срещи. Носеше домашна супа на болните и помнеше кой кога има рожден ден. По този начин не позволяваше на хората да я забравят.

Полагаше повече от всички останали жени в града старание коремът й да е плосък, кожата чиста и блестяща, зъбите бляскави, а брадичката опъната. Доста голяма част от доходите си посвещаваше на маникюра, прическата, масажите, кремовете и мазилата. Останалите жени все намираха повод да споменат: „По-стара е, отколкото изглежда.“

Когато мускулите престанаха да държат гърдите й вирнати въпреки кремовете, масажите и упражненията, започна да ги пъха в твърди форми, които ги принуждаваха да изпъкват и подскачат пъргаво. Все повече време отделяше за гримиране. Косата й лъщеше, блестеше и бе начупена точно според обещанията на телевизионните реклами. Когато по време на среща вечеряше, танцуваше, смееше се, забавляваше и привличаше кавалера си с мрежа от малки магнитчета, надали някой си даваше сметка, че повтаря най-хладнокръвно заучен урок? След благоприличен интервал и определени харчове и ако можеше да го извърши дискретно, обикновено го вкарваше в леглото си. После продължаваше да изглажда отношенията си хората. Все някой ден бъдещата й сигурност и охолство щяха да попаднат в клопката на споделеното й ложе. Потенциалната плячка обаче винаги успяваше да отскочи от юрганената челюст. Все по-често излизаше на срещи с омъжени, престарели или прекалено внимателни. И осъзнаваше по-ясно от всички останали, че времето й изтича. Когато търсеше помощ за самата себе си, картите таро отказваха да реагират.

Марджи бе познала много мъже — повечето от тях виновни, с наранено самочувствие или отчаяни, та като всеки професионален ловец на гадини и тя бе привикнала да се отнася с презрение към плячката си. Да разчувства подобни мъже с помощта на страховете и суетата им, не й бе никак трудно. Те толкова болезнено се нуждаеха от маменето й, че тя престана да тържествува, а по-скоро изживяваше някакво съжаление, примесено с отвращение. Те бяха нейни приятели и сподвижници. Не им позволяваше дори да усетят, че са нейни приятели. Даваше им най-доброто от себе си тъкмо защото не искаха нищо от нея. Пазеше ги в тайна, понеже в крайна сметка не се възхищаваше от себе си. Един от тях бе Дани Тейлър, друг — Алфио Маруло, трети — шефът на полицията Стоунуол Джаксън Смит, а освен тях имаше и ред други. Те й се доверяваха, тя — на тях, а тайното им съществуване беше единствената топла почтеност, в която можеше да се скрие, за да се възстанови. Тези приятели й говореха свободно и без страх; за тях тя бе един вид Андерсенов кладенец — възприемащ, неосъждащ и мълчалив. Така, както повечето хора си имат тайни пороци, Марджи Йънг-Хънт криеше в себе си тайна благочестивост. И благодарение на своята мълчаливост вероятно знаеше повече от всеки друг за Ню Бейтаун, че и за целия окръг Уесекс, а знанието й не беше изопачено, тъй като не желаеше — не можеше — да извлече от него някаква изгода. Във всяка друга област обаче всичко, което попаднеше в ръцете й, намираше свое приложение.

Захванала се бе с проекта, наречен „Итън Алън Холи“ съвсем случайно и от скука. И той донякъде имаше право да подозира, че целта й е да му напакости, да изпита властта си. Много от скръбните мъже, които търсеха от нея утеха и увереност, бяха оглупели от импотентност, оплетени и безпомощни в сексуални травми, които се отразяваха и на всички останали области от живота им. За нея не бе никак трудно да ги освободи наново с помощта на дребни ласкателства и уверения, за да влязат в поредната битка с въоръжените им с бичове съпруги. Изпитваше най-истински топли чувства към Мери Холи и чрез нея започна постепенно да осъзнава, че Итън се е оплел в друг вид травма — в едно обществено-икономическо затруднение, което го лишаваше от сила и увереност. И понеже си нямаше нито работа, нито любов, нито деца, запита се дали няма да може да освободи и насочи този осакатен мъж към някаква нова цел. Всъщност ставаше въпрос за една игра, за някакъв ребус, проба, произтичаща не от добросърдечни намерения, а единствено от любопитството и скуката й. Самият той бе по-висш от другите мъже. Успееше ли да го постави под свой контрол, щеше да докаже собственото си превъзходство, а такова доказателство й ставаше все по-нужно.

Вероятно единствена тя си даваше сметка за дълбочината на промените в Итън и те я плашеха, тъй като ги възприемаше като свое собствено дело. На мишката й растеше лъвска грива. Забеляза мускулите под дрехите му, усети как погледът му става все по-безмилостен. Сигурно и добрият старец Айнщайн се е почувствал по същия начин, когато бленуваната му концепция за естеството на материята е ослепила с блясък Хирошима.

Марджи много харесваше Мери Холи, но не изпитваше особено съчувствие и никаква жал към нея. Злощастието като природен факт се възприема лесно от жените, особено когато се стоварва върху други жени.

В безупречната си къщичка, посадена насред голяма, избуяла градина в непосредствена близост до старото пристанище, Марджи се приведе към огледалото на тоалетката, за да направи преглед на въоръжението си, и през крема, пудрата, сенките по клепачите и облечените в туш мигли очите й съзряха скритите бръчици и нееластичността на кожата. Усети как годините й пълзят нагоре, като прилив около скала в тихо море. И за зрелостта, за средната възраст, си има оръжия, но за тях й бе нужна подготовка и техника, каквито тя все още не притежаваше. Ще трябва да ги научи, преди младежката й структура да рухне и я остави гола, прогнила, достойна за подигравки. Тайната на успеха й бе в това, че никога не се отпускаше, дори когато оставаше сама. Сега заради самия експеримент позволи на устните си да се извият надолу така, както й се искаше, и да остави клепачите си да се вдигнат само наполовина. Отпусна вирнатата брадичка и отбеляза появата на сплетеното въже. Видя в огледалото как отгоре й се накачулиха цели двадесет години и потръпна от леденото нашепване за предстоящото. Прекалено дълго бе отлагала. Една жена следва да остарява във витрина със съответното осветление, фон от черно кадифе, деца, побеляващи коси и пълнеещо тяло, с хихиканията зад гърба й и дребни хитрости, с обич, закрила и дребни пари, с кротък и непретенциозен съпруг, и най-вече — с кроткото му и още по-непретенциозно завещание и поставени под попечителство спестявания. Остаряващата сама със себе си жена е ненужен боклук, неприлично набръчкана фигура без обвързани с нея придворни, които да цъкат от съчувствие към болките й и да масажират болежките й.

В стомаха й се оформи пареща буца. С първия си съпруг бе случила. Беше слабохарактерен, а и тя доста бързо откри отдушника на слабостта му. Беше безнадеждно влюбен в нея; дотам, че когато му поиска развод, той дори не се сети да включи в договора за издръжка клауза за прекратяването й, ако тя се омъжи повторно.

Вторият й съпруг пък смяташе, че тя пази в тайна някакво солидно състояние, в което беше прав. Не й остави кой знае колко, когато се помина, но с издръжката от първия й мъж можеше да живее прилично, да се облича добре и да хвърля стръвта, когато си поиска. Ами ако първият й съпруг вземеше да умре! Точно това бе най-големият й страх. Това бе ужасният й кошмар и нощем, и денем — кошмарът на непоявилия се ежемесечен чек.

През януари го бе мярнала на огромната пресечка на манхатънското Медисън Авеню с Петдесет и седма улица. Видя й се остарял и измършавял. И пак я споходи ужасът, че и той е смъртен. В мига, в който копелето опънеше петалата, парите щяха да спрат. Сигурно затова бе комай единствената на този свят, която се молеше да е здрав и читав.

Изпитото му безмълвно лице и мъртъв поглед се появиха в този миг на екрана на спомените й и нажежиха горещата буца в стомаха й. Ами ако копелето вземе да пукне…!

Надвесена към огледалото, Марджи се спря, после хвърли с всичка сила волята си, сякаш бе лекоатлетическо копие. Вдигна брадичката; въжетата се отдръпнаха; очите блеснаха; кожата се опъна по черепа; раменете се изправиха. Изправи се и извъртя умел валсов пирует върху дебелия червен мокет. Краката й бяха боси, с бляскав розов педикюр. Бързай, не се бави, докато не е станало късно.

Отвори със замах дрешника и положи длани върху изящната, провокираща рокля, която пазеше за уикенда на Четвърти юли, обувките със заострените като молив токчета, чорапите, по-прозрачни, отколкото ако беше на бос крак. Инертността й се беше изпарила. Облече се със скоростта и прецизността, с която касапинът наточва своя нож, и се огледа в огледалото така, както касапинът пробва острието върху палеца си. Бързина, но без юркане, бързина към онзи мъж, който няма да я чака, а сетне — спокойно и бавно, както подобава на една осведомена, умна, шикозна и самоуверена дама с красиви крака и безупречно бели ръкавици. Нямаше мъж, който да мине покрай нея, без да я огледа. Шофьорът на дърводелната „Милър Брадърс“ подсвиркваше подире й, докато минаваше тържествено с камиона с трупите, а две гимназистчета я преценяваха със свити очи в стил Рудолф Валентино и преглъщаха болезнено слюнката, изпълнила полузяпналите им уста.

— К’во ще кажеш за тая, а? — питаше единият.

— Иха-а-а! — отвръщаше му другият.

— Само да ми падне…

— Еха-а-а!

Една дама не се размотава безцелно — поне не в Ню Бейтаун. Задължително трябва да е тръгнала нанякъде, по някаква работа, та макар и най-дребната и незначителна. Докато ситнеше по главната улица, Марджи кимаше с глава и разговаряше с минувачите и автоматично ги преценяваше.

Господин Хол — живее от заеми, и то от доста време.

Стоуни — як, истински мъж, но как си представя една жена да съществува на полицейска заплата или пенсия? Да не говорим, че е и приятел.

Харълд Бек — собственик на имоти, и то не малко, ама със силно обратна резба. При това — вероятно единственият на този свят, който не подозира тази си склонност.

Макдауъл — „Радвам се да ви срещна, сър? Как е Мили?“ Изключено — шотландец, стиснат, обвързан с жена инвалид, от ония, дето живеят вечно. И той си имаше своя тайна. Никой не знаеше на колко възлиза състоянието му.

Доналд Рандълф с романтичния поглед — идеална компания, докато заема съседното столче в бара, салонен кавалер, чиито възпитани маниери се проявяваха дори когато се напиеше, но безполезен, ако не си решила, че можеш да изкараш живота си върху столче в бар.

Харълд Люс — разправяха, че бил роднина на собственика на списание „Тайм“, но кой беше пуснал тая клюка, самият той ли? Суров човек с репутация за мъдрост, дължаща се на неспособността му да върже две приказки.

Ед Уонтънър — лъжец, мошеник и крадец. За него се говореше, че бил фрашкан с пари, но жена му бе на смъртно легло, а Ед никому не вярваше. Нямаше вяра дори на кучето си, че няма да му избяга. Затова го държеше все завързано, а то виеше.

Пол Стрейт — видна личност в Републиканската партия. Жена му се казваше Бътерфлай^[1] и това не й беше прякор. Бътерфлай Стрейт — по кръщелно Бътерфлай — честна дума. Пол се замогваше, когато изберяха републиканец за губернатор на щата Ню Йорк. Беше собственик на градското бунище и прибираше двадесет и пет цента за всеки разтоварен камион. Разправят, че когато плъховете станали опасно големи, продавал входни билети на желаещите да ги отстрелват, като при това им давал под наем електрически фенери и пушки в комплект с ловджийски патрони калибър .22. Заради поразителната му прилика с президента Айзенхауер мнозина му викаха Айк. Но веднъж кротко пияният Дани Тейлър го беше нарекъл „най-благородният от всички полове“ и този прякор му остана. Пол Благородния стана името му в негово отсъствие.

Маруло — все по-болен вид има. Чак е посивял от болести. Погледът му бе като на човек прострелян в корема с револвер калибър .45. Мина покрай входа на собствения си магазин, без да се отбие. Марджи обаче влезе, тръскайки стегнато дупе.

Итън разговаряше с някакъв непознат — младолик тъмнокос мъж с панталон в стил „Бръшлянена лига“^[2] и шапка с тясна периферия. Около четиридесетгодишен, як, печен и вглъбен в онова, за което беше дошъл. Надвесил се бе през тезгяха, сякаш искаше да прегледа сливиците на Итън.

— Здрасти — каза Марджи. — Виждам, че си зает. Ще намина по-късно.

Една разхождаща се жена може да върши куп ненужни, но пък напълно законни дела в една банка. Марджи пресече устието на уличката и влезе в храма от мрамор и полирана стомана.

При вида й Джои Морфи огря целия зарешетен квадрат на касиерската кабинка. И усмивката му — усмивка, и характерът му — характер, и за забавления ставаше, но като потенциален съпруг — кръгла нула. Марджи го бе преценила съвсем правилно като заклет ерген до смърт. На такива като Джои съседен гроб не им трябва.

— Извинете, господине — рече му, — да имате случайно пресни, неосолени пари?

— Сегичка ще проверя, госпожо. Сигурен съм, че мярнах някъде такива. Колко да ви претегля?

— Към стотина и петдесет грама, мосю. — Извади книжка от бялата си чантичка от ярешка кожа и написа чек за двадесет долара.

Джои се разсмя. Марджи му харесваше. От дъжд на вятър, но не прекалено често, я извеждаше на вечеря и преспиваше с нея. Но компанията й му беше приятна, както и палавостта й.

— Госпожо Йънг-Хънт — каза Джои, — това ми напомня за един стар приятел, сподвижник на мексиканеца Панчо Виля^[3]. Помните ли го?

— Никога не съм чувала за него.

— Няма значение. Та тоя мой приятел ми разправи следната история. Докато бил в северната част на Мексико, Панчо подпушил печатницата да изкарва банкноти от по двайсет песо. Толкова много отпечатали, че хората му спрели да ги броят. Пък и броенето не им се удавало кой знае колко. По-лесно се оказало да ги мерят на килограм.

— Джои, твоята автобиография е неповторима — отвърна Марджи.

— По дяволите, госпожо Йънг-Хънт. По онова време ще съм бил едва на пет. Само съм я чувал тази история. Та някаква много готина мацка — индианка, но „надарена“ — влязла и рекла: „Мон хенерал^[4], екзекутирахте съпруга ми и сега съм бедна вдовица с пет деца. Що за народна революция е това, вашето?“ И Панчо се заел да огледа активите й, така, както правя и аз в момента.

— Не са ипотекирани при теб, Джои.

— Знам. Но така гласи историята. Тогава Панчо се обърнал към своя адютант: „Претегли й пет кила пари.“ Купчинката се оказала възголямшка, та я вързали с тел и жената си заминала, взела подмишка цялата бала. Тогава се изтъпанил някакъв лейтенант, козирувал и рекъл: „Мон хенерал (а те го произнасят «мъ грал», по-скоро даже «мъ храл»), не сме застреляли мъжа й. Беше пиян. Сега е в дранголника зад ъгъла.“ Панчо и за миг не откъснал поглед от отдалечаващата се с балата дама. Само наредил: „Веднага да го разстреляте. Не можем да разочароваме бедната му вдовичка.“

— Джои, ти си направо невъзможен!

— Не е измислица. Аз й вярвам. — Обърна чека й към нея. — Как ще желаете сумата, в банкноти по двадесет, по петдесет или по сто?

— Дайте ми я на по двадесет и пет центови монети.

И на двамата им бе приятно да се задяват.

От кабинета с матираното стъкло надникна господин Бейкър.

Ето този е сигурна работа. Господин Бейкър вече й се бе пуснал веднъж по граматически правилен, но смислово неясен начин. Господин Бейкър беше Чичко Паричко. Вярно, женен е, но на Марджи бейкърите на този свят й бяха безпределно ясни. Винаги си намираха морално оправдание за онова, което така или иначе смятаха да направят. И колко хубаво постъпи, че не го отблъсна. Поне си оставаше в списъка.

Взе подадените й от Джои четири банкноти по пет долара и тъкмо пристъпи към побелелия банкер, когато влезе тихо мъжът, когото бе видяла да разговаря с Итън, мина отпреде й, показа някаква картичка, бе въведен в кабинета на господин Бейкър и вратата се затвори.

— Що не го изритах? — каза на Джои.

— С най-красивия крак в окръга Уесекс — отговори той. — Искаш ли да излезем довечера? Ще потанцуваме, ще хапнем и така нататък?

— Не мога — каза му. — Кой е тоя?

— За пръв път го виждам. Прилича на банков ревизор. В мигове като този се благославям, че съм честен и още повече — че знам да събирам и изваждам.

— Знаеш ли, Джои, от такъв като теб би излязъл прекрасен беглец от някоя вярна булка.

— Най-горещо се моля за такова нещо, госпожо.

— Довиждане.

Излезе, пресече уличката и отново влезе в бакалницата на Маруло.

— Здрасти, Ит.

— Здравей, Марджи.

— Кой беше оня красавец?

— Не си ли носиш ясновидското кълбо?

— Таен агент ли е?

— По-лошо. Всички ли се страхуват от ченгетата, Марджи? Дори аз, дето нищо не съм сторил, и аз се боя.

— Онази къдрава стружка от истинското разпятие е ченге?

— Не съвсем. Каза, че бил от федералните власти.

— Какви си ги накъдрил, Итън?

— Накъдрил? Аз? Защо да съм ги накъдрил?

— За какво те разпитваше?

— Откога съм познавал шефа? Кой друг го познавал? Кога се е появил в Ню Бейтаун?

— И ти какво му каза?

— Когато заминах да се бия с врага, не го познавах. Когато се върнах, заварих го тук. Когато фалирах, той купи магазина и ме нае на работа.

— За какво мислиш, че става дума?

— Един Бог знае.

През цялото време Марджи се мъчеше да надникне отвъд очите му. Прави се на глупак, мина й през ум. Интересно какво точно е търсел онзи?

А той каза нещо, но толкова тихичко, че направо я уплаши:

— Не ми вярваш. Знаеш ли, Марджи, никой не ще да вярва на истината.

— На цялата истина? Когато разпарчетосаш едно печено пиле, Ит, то си остава пиле, но част от месото е тъмно, другото е бяло.

— Сигурно е така. Много се притесних, Марджи. Не мога да остана без тази работа. Ако нещо стане с Маруло, оставам на улицата.

— Ти май забрави, че ти предстои да забогатееш?

— Ами, докато не съм, малко ми е трудно да го запомня.

— Итън, не знам дали си спомняш добре. Беше през пролетта, около Великден. Влязох в магазина, а ти ме нарече „дъщеря йерусалимска“.

— Беше на Разпети петък.

— Значи помниш. Аз пък открих откъде е този израз. От Матей е и звучи хем прекрасно, хем страшно.

— Така е.

— На теб откъде ти дойде?

— От пралеля ми Дебора. Разпъваше ме на кръст веднъж в годината. И досега ми държи влага.

— Шегуваш се. Но тогава изобщо не го каза на шега.

— Не се шегувах. И сега не се шегувам.

— Знаеш ли — подхвана палаво тя, — предсказанието, което ти направих, вече се сбъдва.

— Знам.

— И не смяташ ли, че ми дължиш нещичко?

— Разбира се.

— Кога смяташ да си платиш?

— Що не минеш отзад в склада?

— Съмнявам се, че ще се справиш.

— Съмняваш се?

— Да, Итън, а и ти също. През живота ти не ти се е случвало да скочиш неочаквано в сеното с някоя жена.

— Никога не е късно да се науча.

— Изобщо не ставаш за разврат.

— Дай да опитаме.

— Не можеш се възбуди, ако не обичаш или мразиш, а и двете изискват определена бавна и тържествена процедура.

— Може и да си права? Откъде го знаеш?

— Никога не съм знаела защо знам нещо.

Плъзна настрани вратата на хладилния шкаф, измъкна бутилка кола, която мигновено се покри със слой скреж, отвори я и й я подаде, после тръгна да отваря една и за себе си.

— Какво по-точно искаш от мен?

— Досега не съм срещала такъв мъж. Предполагам, че ми е любопитно какво значи да си тъй обичана или мразена.

— Вещица си ти! Защо не подсвирнеш да излезе вятър?

— Не мога да свиря. Но мога да възбудя една мъничка буря в повечето мъже само с веждите си. Та как мога да разпаля огъня у теб?

— Представи си, че вече си го запалила.

Огледа я най-внимателно, при това без да го крие.

— Имаш конструкцията на тухлен нужник — рече. — Мека, гладка, яка и здрава.

— Откъде знаеш? Никога не си ме докосвал.

— Пипна ли те, бягай накъдето ти видят очите.

— Любов моя.

— Не ми ги разправяй тия. Тук нещо не ми се връзва. Прекалено самомнителен съм, за да не знам калибъра на собствената си привлекателност. Какво искаш от мен? Много те бива като мадама, но освен това си и умна. Какво искаш?

— Предсказах съдбата ти и то се сбъдва.

— И искаш да се закачиш?

— Точно така.

— Сега вече ти вярвам. — Вдигна поглед към тавана: — Дева Марио, що водиш сърцето ми — рече, — виж своя съпруг, любовник и най-верен приятел. Пази ме от злото що ми иде отвътре и от външни врагове. Моля се за помощта ти, Марио моя, защото мъжът има особена раздухана от вятъра нужда, а и болката на годините го принуждава да посее семето си навсякъде. Ора про мен^[5].

— Фалшив човек си, Итън.

— Знам. Но какво ми пречи поне да съм смирено фалшив?

— Вече се боя от теб. За разлика от досега.

— Не мога да си представя защо.

Приела бе изражението на гледачка и той го долови.

— Маруло.

— Какво Маруло?

— Аз теб те питам.

— Само за секунда. Половин дузина яйца, кубче масло, нали така? Имате ли си още кафе?

— О, да, дайте ми и кутия кафе. Обичам да си имам резерва. Тази саздърма „Уампдъм“ бива ли я?

— Не съм я опитвал. Но казват, че си струвала. Само за секунда, ако обичате, господин Бейкър. Ако не се лъжа, госпожа Бейкър купи наскоро от саздърмата „Уампдъм“. Хареса ли ви?

— Нямам представа, Итън. Ям, каквото ми поднесат. Вие, госпожо Йънг-Хънт, ставате все по-красива с всеки изминал ден.

— Много сте любезен, сър.

— Истина ви казвам. А и с такъв вкус се носите.

— Мислех си същото за вас. Е, не сте красавец, но пък имате чудесен шивач.

— Сигурно е чудесен, ако се съди по цените му.

— Нали помните едновремешната поговорка „Маниерите определят човека“? Е, вече не е така. Сега шивачът придава на човека какъвто вид си пожелае.

— Лошото на хубавия костюм е, че е дълготраен. Този например ми е от десет години.

— Не мога да повярвам, господин Бейкър. Как е госпожа Бейкър?

— Достатъчно здрава, за да може да се оплаква. Защо не наминете да я видите, госпожо Йънг-Хънт? Тя тъй скучае. В нашето поколение са малцина онези, способни да водят грамотен разговор. Това са думи на Уикъм, доколкото си спомням. Колежът в Уинчестър ги е взел за свой девиз.

— Можете ли да ми посочите друг банкер в Америка, който знае това? — обърна се тя към Итън.

Господин Бейкър пламна.

— Жена ми е абонирана за библиотека „Великите книги“. Много обича да чете. Моля ви се, обадете й се.

— С най-голямо удоволствие. Бихте ли сложил покупките ми в един плик, господин Холи? Ще си ги взема на път към дома.

— Разбира се, госпожо.

— Изключително забележителна млада жена — каза господин Бейкър.

— С Мери много си допаднаха.

— Итън, при теб идва ли онзи човек от федералните власти?

— Да.

— Какво иска?

— Не знам. Зададе ми няколко въпроса за господин Маруло. Не знаех отговорите.

Господин Бейкър се освободи от образа на Марджи така бавно, както анемоната отваря и изхвърля черупката на внимателно изсмуканото раче.

— Да си виждал случайно Дани Тейлър, Ит?

— Не съм.

— Имаш ли представа къде може да е?

— Ни най-малко.

— Трябва ми спешно. Нямаш ли поне идея къде може да се е запилял?

— Не съм го виждал… ами горе-долу от май месец. Канеше се пак да се подлага на лечение.

— Каза ли къде?

— Не спомена. Само каза, че иска пак да опита.

— За обществено заведение ли ставаше дума?

— Струва ми се, че не, сър. Взе пари на заем от мен.

— Какво!

— Заех му малко пари.

— Колко?

— Моля?

— Извинявай, Итън. Вие с него сте стари приятели. Прости ми. Той имаше ли някакви други пари?

— Предполагам.

— Но не знаеш колко?

— Не, сър. Просто имах чувството, че разполага и с други.

— Ако знаеш къде е, моля те да ми кажеш.

— Ако знаех, щях да ви кажа, господин Бейкър. Защо не съставите списък на тези заведения и не им се обадите по телефона?

— Ти пари в брой ли му даде?

— Да.

— Безсмислено е тогава. Сигурно е постъпил под чуждо име.

— Защо?

— Хората от добри семейства винаги постъпват така, Итън. Ти от Мери ли взе пари?

— Да.

— И тя не възрази?

— Не знаеше за какво са ми.

— Тук вече умно си постъпил.

— Уча се от вас, сър.

— Добре, не забравяй наученото.

— Може би се уча малко по малко. Най-вече научавам колко много не знам.

— А това е особено здравословно. Добре ли е Мери?

— О, тя е силна и не се предава лесно. Нямаше да е лошо да я заведа някъде на почивка. От години не сме излизали от града.

— И това ще стане, Итън. Мисля да отида до Мейн за Четвърти юли. Шумът взе да ме измаря.

— А, бе, това банкерите сте все хора с късмет. Не ходихте ли скоро до Олбъни?

— Това пък откъде ти хрумна?

— Де да знам… чух го отнякъде. Сигурно госпожа Бейкър е споменала пред Мери.

— Изключено е. Тя самата не знае. Опитай се да се сетиш откъде го чу.

— Може и да съм си въобразил.

— Това много ме притеснява, Итън. Напъни се да се сетиш къде го чу.

— Не се сещам, сър. Но какво значение има, щом не е истина?

— Ще ти кажа под секрет защо се разтревожих. Именно защото е истина. Губернаторът ме привика. По много важен въпрос. Затова ме интересува откъде е изтекла информацията.

— Да не ви е видял някой там?

— Не би трябвало. И в двете посоки пътувах със самолет. Но проблемът е сериозен. Ще ти кажа едно нещо. И ако го чуя отнякъде, веднага ще знам откъде е дошло.

— В такъв случай не ми го казвайте.

— Сега, след като знаеш за Олбъни, вече нямаш избор. Щатските власти разследват делата на окръга и града.

— Защо?

— Сигурно защото се е развоняло чак до Олбъни.

— Значи не става дума за политика.

— Всъщност всичко, което губернаторът върши, би могло да се нарече политика.

— А защо не може да бъде огласено, господин Бейкър?

— Ще ти кажа. Някой в щатската столица се изпуснал и докато следователите започнат работа, повечето архиви вече били изчезнали.

— Разбирам. По-добре да не ми го бяхте казали. Не съм от тия, дето приказват, но щеше да е по-добре да не го знам.

— Честно казано, и аз така смятам, Итън.

— Изборите са на седми юли. Дали дотогава ще се разчуе?

— Нямам представа. Зависи от щатската управа.

— Мислите ли, че и Маруло е замесен? Не мога да си позволя да загубя работата си.

— Смятам, че не е. Онзи одеве беше от федералното правителство. Министерство на правосъдието. Ти не го ли накара да се легитимира?

— Не ми дойде наум. Показа ми нещо, но така и не го погледнах.

— А е трябвало. Винаги трябва да гледаш.

— Не съм си и представял, че може да ви се пътува.

— О, няма никакво значение. Пък и нищо не се случва през уикенда на Четвърти юли. Нали затова и японците нападнаха Пърл Харбър през уикенд. Знаели са, че всички ще са заминали нанякъде.

— Защо не можех и аз да заведа Мери някъде.

— По-нататък може и това да успееш да направиш. Искам обаче да си напънеш докрай мозъка и да разбереш къде е Тейлър.

— Защо? Толкова ли е важно?

— Много важно е. Само че засега нищо повече не мога да ти кажа.

— В такъв случай наистина ще направя всичко възможно да го открия.

— Ако успееш, току-виж тази ти работа тук станала излишна.

— Щом така стоят нещата, ще положа максимални усилия, сър.

— Браво, момчето ми. Сигурен съм, че ще се постараеш, Итън. И щом го намериш, ми се обади — независимо колко е часът.