Джон Стайнбек
Зимата на нашето недоволство (11)

Единадесета глава

Прекрасно градче е Ню Бейтаун. Прославеното в миналото му пристанище е скрито от северните фъртуни зад близък до брега остров. Из старата му част са разхвърляни множество езерца и при прилив и отлив водата се втурва лудо по тесните канали между тях и пристанището. Ню Бейтаун не е нито пренаселен, нито има градски вид. Ако не броим огромните къщи на отдавна изчезналите китобойци. Останалите жилища са малки и спретнати, скътани сред хубави стари дървета — няколко вида дъб, явори и брястове, хикории и тук-таме по някой кипарис, но ако не броим старите брястове, посадени покрай първоначалните улици, най-често срещаното местно дърво е дъбът. Навремето девствените дъбове били толкова много и тъй големи, че няколко корабостроителници се снабдявали съвсем наблизо с необходимите им талпи и ъглови парчета, килове и килсони.

Подобно на хората и населените места си имат периоди на здраве и на боледуване — дори на младост и старост, на надежда и униние. По едно време няколко градчета от рода на Ню Бейтаун са снабдявали целия Западен свят с китова мас за осветлението му. От такива американски аванпостове се зареждали лампите и на Оксфорд, и на Кеймбридж. Докато един ден в Пенсилвания не бликнал нефт, земно масло, и керосинът, наричан още „светилен гас“, заменил китовата мас и изпратил в пенсия повечето плаващи ловци. Болест, по-скоро отчаяние, налегнала Ню Бейтаун и се превърнала в душевна нагласа, от която нямало отърване. Други градове, не особено далечни, се разраствали и богатеели благодарение на други производства и енергии, но Ню Бейтаун, чиято жизненост зависела изцяло от корабите с правоъгълни платна и китовете, изпаднал в апатия. Змията на измъкващото се от Ню Йорк население подминавала Ню Бейтаун и го оставяла на спомените му. И както обикновено става, хората от Ню Бейтаун постепенно си внушили, че този начин на живот всъщност им харесва. Спестявал им шума и боклуците на летните курортисти, просташките неонови реклами, харченето на пари от туристите и всичките съпровождащи го шашмалогии. Около красивите вътрешни езера се издигнали само няколко нови домове. Но змията на населението продължавала да се вие навън и всички били убедени, че все някой ден ще погълне и селището Ню Бейтаун. Местните жители копнеели за тази идея, но същевременно я и ненавиждали. Съседните градове богатеели от туристическите харчове, пращели по шевовете от охолство, блестели пищните нови домове на новобогаташите. Старият Бейтаун произвеждал изкуство, керамика и педерасти, а проклетите дъщери на Лесбос с широките стъпала на краката плетели дантели и дребни домашни интрижки. В Ню Бейтаун пък си разменяли спомени за миналото време, за писията и за очакваното пристигане на пасажите морска пъстърва.

По обраслите с папур брегове на вътрешните езерца свивали гнезда зеленоглави патици и отглеждали своите подрастващи флотилии, а ондатрите прокопавали цели подземни селища и плували гъвкаво призори. Орлите рибари увисвали във въздуха, прицелвали се и се спускали като камък върху рибата, а чайките вдигали на високо миди и раковини, после ги пускали да се разбият, та да стават за ядене. Тук-таме по някоя видра разсичала водата като таен приглушен шепот; зайци бракониерствали из градините и сиви катерички се придвижвали на вълни по селските улици. Мъжките фазани пляскали с криле и кукуригали със звук на кашлица. Сини чапли стояли застинали като дългокраки рапири в плитчините, а нощем големите водни бикове^[1] мучали като самотни призраци.

В Ню Бейтаун закъснява и пролетта, и лятото, но пък дойде ли, донася един глух, див и специален звук, миризма и усещане. Светът от листа, треви и цветя избухва в началото на юни и няма залез, който да прилича на предходните. На свечеряване яребиците огласяват отривисто имената си, а стъмни ли се, козодоите изграждат цяла стена от звук. Дъбовете надебеляват от шума и разстилат пискюлест цвят над тревата. Кучетата от различни къщи се срещат и тръгват на пикници, скитат се омаяни и щастливи из горите и се случва да не се прибират по няколко дни.

През юни подтикваният от инстинктите си човек коси тревата, хвърля семена в почвата, повежда люти битки с къртицата и заека, мравката, бръмбара, птицата и всеки друг, дръзнал да му посегне на градината. Жената поглежда накъдрените листчета на розата, поразтапя се, въздъхва и кожата й се превръща във венчелистче, а очите й — в тичинки.

Юни е весел месец — хладен, но и топъл, влажен и обявяващ гласовито растежа и възпроизводството на полезното и вредителното, на строителя и рушителя. Момичетата в прилепнали по краката панталони се разхождат хванати за ръце по главната улица; на раменете им са кацнали транзисторчета и извиват в ушенцата им песни за любов. Напращелите със сок младежи седят на столчетата пред бара на дрогерията на Танджър и всмукват през сламки бъдещи ергенски пъпки. Не откъсват погледите си на пръчове от минаващите момичета, разменят си хапливи забележки по техен адрес, а вътрешно направо вият от мерак.

През юни бизнесмените се отбиват за по бира в кръчмата на Ал и Сю или във „Фоурмастър“, после остават да си допиват с уиски и към края на следобеда са вече пияни и запотени. Още от следобеда прашни коли се промъкват към занемареното предно дворче на далечната небоядисана къща със спуснатите пердета в края на улица „Мил“, където местната курва Алис приема следобедните проблеми на ухапаните от юнската муха мъже. А гребните лодки от сутрин до вечер пускат котва отвъд вълнолома и щастливи мъже и жени примамват вечерята от морето.

Юни е месец за боядисване и подрязване, за планове и проекти. Рядкост са мъжете, които не се прибират с циментови блокчета и талпи пет на десет и не започват да скицират по гърбовете на пликове сгради, приличащи на Тадж Махал. Сто малки лодки лежат покрай брега с кила нагоре, дъната им лъщят от цинковата боя, а собствениците им се изправят и се усмихват на бавните, неподвижни редици. И училището успява да удържи непокорните деца някъде докъм края на месеца, но дойде ли време за изпити, бунтарството избуява, обикновената настинка се превръща в епидемия, в чума, която изчезва през последния ден преди ваканцията.

През юни покълва и щастливото семе на лятото. „Къде ще ходим през уикенда на Четвърти юли?… Май вече е време да планираме летните отпуски.“ Юни е майката на неограничените възможности: патетата плуват храбро, дори към подводните челюсти на каймановите костенурки, марулите повеждат борба със сушата, доматите източват предизвикателно стеблата си към гъсениците, а семействата споделят ползите от пясъка и слънчевия загар през неспокойните планински нощи, изпълнени със симфониите на комарите. „Тази година съм решил да си почина. Няма да се хабя, както досега. И няма да позволя на децата да превърнат двуседмичния ми отпуск в ад на колела. Цяла година се трепя. Това време си е мое. Цяла година съм блъскал.“ Планирането на отпуските възтържествува над спомените и всичко е наред в света.

Ню Бейтаун бе прекарал дълъг сън. Управляващите го в политическо, морално и стопанско отношение бяха закостенели от тъй дългото седене на власт. Това кмет, съвет, съдии, полиция — направо си бяха вечни. Кметът продаваше на градската управа всякакво оборудване, съдиите от толкова отдавна си затваряха очите за шофьорски актове, че вече не го брояха за незаконно деяние — макар и да го пишеше в книгите. И понеже си бяха нормални мъже, дори не го смятаха за неморално. А няма човек, който да не е морален. Единствено съседите му не са.

Жълтият следобед излъчваше топлия дъх на лятото. По улиците се появиха неколцина непознати — онези почитатели на началото на сезона, които си нямат деца да ги задържат вкъщи до приключването на учебната година. Преминаха и няколко леки коли, повлекли зад себе си ремаркета с малки лодки или по-големи — от онези с извънбордовите двигатели. Итън и със затворени очи можеше да ги определи като курортисти само по пазаруването им — пушени колбаси и жълто сирене, солени бисквити и консервирана сардела.

Както правеше всеки ден, откакто се беше позатоплило, Джои Морфи пристигна за следобедната си почивка. С бутилката посочи студения тезгях:

— Трябва да си сложите инсталация за газирани води и сокове — рече.

— И да ми поникнат още четири ръце или да се раздвоя като бобена шушулка? Забравяш, съседе Джои, че магазинът не е мой.

— А би трябвало да е.

— Пак ли трябва да ти разправям своята тъжна история за смъртта на кралете?

— Миналото ти ми е до болка известно: как не си можел да направиш разлика между аспержа и дупка в салдото. Как животът те научил. И все пак — научил си се.

— Голям келепир.

— Ако ти беше собственикът, сега големи пари щеше да вадиш.

— Обаче не съм.

— Но ако отвориш свой магазин в съседство, всичките клиенти ще се прехвърлят при теб.

— Кое те кара да мислиш така?

— Това, че хората предпочитат да пазаруват от познати. Нарича се репутация и явно действа.

— Не и предишния път, изглежда. Всички в града ме знаеха, но това не ми попречи да фалирам.

— По чисто технически причини. Не си знаел откъде да се снабдяваш.

— Представи си, че и досега не съм се научил.

— Напротив, научил си се, само че не го осъзнаваш. Лошото е, че мисленето ти продължава да е на фалирал човек. Изхвърли това мислене, господин Холи. Изхвърли го, Итън.

— Благодаря.

— Добър човек си. Кога заминава Маруло за Италия?

— Не е споменал. Кажи ми, Джои — колко богат е той всъщност? Впрочем недей. Знам, че ти е забранено да говориш за клиентите ви.

— Заради приятел мога и да наруша правилото, Итън. Не съм в течение на всичките му дела, но ако се съди по сметката му, бих казал „доста“. В какво ли не участва: тук имот, там празен парцел, няколко плажни вилички, сноп първични ипотеки, дебел колкото талията ти.

— Ти откъде знаеш?

— От личната му касета. Наел е една от големите. Държи единия ключ към нея, а аз — другия. Признавам си, че съм надничал над рамото му. Явно съм любопитко по рождение.

— Но всичко е законно, нали? Имам предвид… нали все за това пишат по вестниците… разните там наркотици, рекети и тем подобни работи.

— Това вече не мога да кажа. Той не разправя наляво-надясно за бизнеса си. Тегли някакви пари, после внася други. Не знам дали няма сметки и в други банки. Направи ли ти впечатление, че не споменавам каква сума има по сметката си?

— Не съм те и питал.

— Ще дадеш ли една бира?

— Само за външна консумация. Но мога да ти я сипя в картонена чаша.

— Не съм си и помислял да искам да нарушаваш закона.

— По дяволите! — Итън проби две дупки в една метална кутия бира. — Ако случайно влезе някой, просто я дръж до крака си.

— Благодаря. Доста много си мисля по твоите работи, Итън.

— Защо?

— Нали ти казах, любопитко съм. Неуспехът е душевно състояние. Нещо като онези дупки в пясъка, които мравките дълбаят. Колкото и да се мъчиш да излезеш, все се плъзгаш обратно. Без дяволски голям скок не можеш се измъкна. И ти просто си длъжен да скочиш, Ит. Изскочиш ли навън, ще разбереш, че и успехът е душевно състояние.

— И той ли е като клопка?

— Дори да е, далеч по-приятно е да си в такава клопка.

— Да предположим, че скочиш, но набуташ друг в дупката.

— Само Бог вижда кога пада врабчето, но и Бог не предприема нищо по въпроса.

— Що не мога да проумея какво точно се мъчиш да ми подскажеш!

— Лошото е, че и аз не мога. Ако знаех, току-виж самият аз съм го направил. Един банков касиер никога не става председател. За тая цел трябва да притежаваш куп акции. Изглежда, искам просто да ти кажа: „Грабвай всичко, което минава покрай теб. Втори шанс може и да нямаш.“

— Философ си ти, Джои — финансов философ.

— Не се заяждай. Когато нямаш нещо, все за него си мислиш. Човек, когато е самотен, си мисли за куп работи. Знаеш ли, че повечето хора живеят деветдесет на сто в миналото и седем на сто в настоящето, което им оставя само някакви си три процента за бъдещето. И старият Сатчъл Пейдж^[2] май е казал най-умната приказка по въпроса, която съм чувал някога: „Не се обръщай назад. Нещо може да те застига.“ Време е да се връщам. Господин Бейкър заминава утре за няколко дни в Ню Йорк. И сега му е пламнала главата.

— За какво ще ходи?

— Отде да знам? Но аз разпределям пощата. Напоследък получава сума ти писма от Олбъни^[3].

— Политика?

— Само разпределям пликовете. Не ги отварям. При теб винаги ли е така безлюдно?

— Около четири часа — да. Но след десетина минути ще почнат да прииждат.

— Виждаш ли? Нали ти казах, че си научил много неща. Бас държа, че не си го знаел, когато фалира. До скив. Хвани златния пръстен и ще получиш бонус — безплатно возене на въртележката.

Лекият наплив между пет и шест дойде по график. Благодарение на лятното часово време, когато внесе легените с плодове, заключи входа и пусна зелените завеси, слънцето все още бе високо над хоризонта и по улиците бе светло като през ранен следобед. После по списъка отдели продуктите за вкъщи и ги сложи в голям плик. Съблякъл престилката, облякъл палтото и сложил шапката, той се вдигна на мускули и седна на тезгяха, вперил поглед към паството си по стелажите.

— Днес нямам проповед! — каза. — Но запомнете казаното от Сатчъл Пейдж. И аз май ще трябва да се науча да не гледам назад.

Извади сгънатите листа от тетрадка от портфейла си и ги уви в самоделен плик от восъчна хартия. После отвори емайлираната вратичка към машинарията на хладилния шкаф, пъхна восъчния плик в един ъгъл зад компресора и затвори.

От лавичката под касовия апарат измъкна стария опърпан телефонен указател на Манхатън, който държаха за спешни поръчки към доставчика. На „Ф“ — „Федерално“, под буквата „П“ — „Правосъдие, Министерство на…“, пръстът му мина по колонката покрай „Антитръстов отдел“, „Митници“, „Управление на затворите“, „Федерален съд“ до „Федерално бюро за разследване“, а под него — „Служба «Имиграция и гражданство» — «Уест Бродуей» 20,227–0300, в неработно време 656–5888“.

— Значи 656–5888… 656–8588, понеже работното време е изтекло. — След което каза на консервите, без да ги погледне: — Ако всичко е честно и почтено, никой няма да пострада.

Итън излезе през задната врата и я заключи. Отнесе плика с продуктите до хотел-ресторанта „Фоурмастър“. Ресторантската част гъмжеше от пиещата коктейли тълпа, но във фоайенцето с телефонните автомати нямаше никой, дори дежурния от рецепцията. Затвори остъклената врата, остави плика на пода, нареди няколко монети върху поличката, пусна десет цента и набра нулата.

— Междуградски връзки.

— О! Добър вечер. Свържете ме, ако обичате, с Ню Йорк.

— Моля наберете вашия номер.

Набра го.

 

 

Итън се прибра от работа с пакета продукти. Колко хубаво е, когато следобедите са дълги! Тревата по моравата бе толкова порасла и тучна, че задържа отпечатъците от стъпките му. Млясна Мери с влажна целувка.

— Ливадата е лудо обрасла, мушице моя — каза. — Дали Алън няма да се навие да я окоси?

— Сега е изпитно време. Знаеш какво означава, особено в края на учебната година.

— Какъв е тоя зловещ вой от съседната стая.

— Упражнява се да говори с корема си. Ще прави демонстрация на представлението по случай края на учебната година.

— Значи се налага аз да си я окося.

— Съжалявам, скъпи. Но нали знаеш какви са децата.

— Е, да, вече започва да ми става ясно какви са.

— В лошо настроение ли си? Тежък ден ли беше?

— Чакай да преценя. Не, не бих казал. Но не съм подгънал крак от сутринта. Така че мисълта да разкарвам косачката напред-назад не ме кара да подскачам от щастие.

— Ще трябва да си купим моторна. Джонсънови имат една, на която можеш да се возиш.

— На нас ни трябва градинар с момче. Каквито е имал дядо ми. Да се возиш ли? Е, при това условие Алън би се съгласил, предполагам.

— Не се дразни от него. Та той е само на четиринайсет. На тая възраст всички са такива.

— Кой според теб е наложил погрешната мъдрост, че дечицата са сладки?

— Ама ти наистина си вкиснат.

— Чакай да видим. Да, предполагам, че е така. А и тоя вой направо ме подлудява.

— Трябва да се упражнява.

— Вече го каза.

— Хубаво, но не си го изкарвай на него, ако обичаш.

— Добре де, макар че, ако го направя, сигурно ще ми олекне. — Итън си проправи път до всекидневната, където Алън грачеше едва разпознаваеми думи през вибриращата пластина върху езика му. — Какво, по дяволите, е това?

Алън изплю пластината в дланта си.

— От кутията с „Пийкс“ е. Вентрилокско устройство.

— Ти изяде ли корнфлейкса?

— Не ми харесва. Трябва да тренирам, татко.

— Изчакай само една секунда — каза Итън и седна. — Как смяташ да прекараш живота си?

— Ъ?

— Бъдещето имам предвид. В училище не са ли ви казали? Бъдещето е в собствените ви ръце.

В стаята се вмъкна Елън и се пльосна на дивана като рахитична котка, след което се изкикоти със сразяваща злоба.

— Иска да го покажат по телевизията — рече.

— Ами едно момче само на тринайсет спечели сто и трийсет хиляди долара от едно състезание.

— Което се оказа нагласено — каза Елън.

— Да, ама сто и трийсетте хилядарки си му останаха.

— Теб моралната страна на въпроса не те засяга, така ли? — попита Итън.

— Засяга ме, но и паричките не са хич малко.

— И не смяташ, че ги е спечелил нечестно?

— К’во пък? Всички го правят.

— А какво ще кажеш за онези, които се предлагат на сребърно подносче, но никой не ги иска? Те нямат нито чест, нито пари.

— Ами този риск винаги съществува — някои неща са неизбежни.

— Но не е задължително да прибавяш нови — каза Итън. — Време е да си оправиш и поведението. Я седни като човек. Обръщението „сър“ да не е изпаднало от езика?

Момчето явно се изненада, погледна да се убеди, че баща му е сериозен, после се изправи бавно и с подчертано негодувание.

— Не, сър — рече.

— Как върви учението?

— Добре, да кажем.

— Беше почнал да пишеш съчинение защо обичаш Америка. Да не би да си се отказал заради решимостта ти да я разрушиш?

— В какъв смисъл да я разруша… сър?

— Ами, щом най-честно одобряваш едно нечестно деяние.

— Стига бе, татко, всички така постъпват.

— Което автоматично го прави добро?

— Никой не мрънка, освен няколко дървени философи. А съчинението го свърших.

— Хубаво. Искам да го прочета.

— Вече го изпратих.

— Нямаш ли друг екземпляр?

— Не, сър.

— Ами ако се изгуби?

— Не ми мина през ум. Татко, защо не мога и аз да отида на лагер като всички останали деца?

— Парите не ни стигат. А и не всички деца ходят — само някои.

— Ех, защо нямахме пари. — Втренчи се в ръцете си и облиза устни.

Очите на Елън се свиха и съсредоточиха.

Итън огледа внимателно сина си.

— Ще направя така, че и това да стане — каза.

— Сър?

— Мога да ти намеря работа за през лятото в магазина.

— В кой смисъл „работа“?

— Имаш предвид „В какъв смисъл работа“, нали? Ще носиш, ще подреждаш стелажите, ще метеш, а ако се справяш добре, може и клиентите да обслужваш.

— Искам на лагер.

— Но искаш и да спечелиш сто хиляди долара.

— Може пък да победя в конкурса за съчиненията. Стига ми да спечеля пътуването до Вашингтон. И то ще е нещо като ваканция след цяла година в училище.

— Алън! На този свят има непроменливи правила за поведение, учтивост, честност, та дори и за енергията. Май е крайно време да те науча поне на думи да ги уважаваш. Ще постъпиш на работа.

Момчето ме изгледа:

— Не можеш ме накара.

— Мо-о-о-ля?

— Детският труд е забранен. Докато не навърша петнайсет и разрешително за работа няма да ми дадат. Караш ме да наруша закона ли?

— Всички ония деца, дето помагат на родителите си, ти за какво ги имаш — за полуроби, полупрестъпници? — Гневът на Итън бе не по-малко неприкрит и безпощаден от обичта му. Алън отмести поглед.

— Не исках да кажа това, сър.

— Сигурен съм, че не искаше. И да не съм го чул втори път! Ти направо се изплези на двадесет поколения Холи и Алън. А те са били почтени хора. Някой ден и ти може би ще заслужиш честта да носиш фамилията им.

— Да, сър. Мога ли да вървя в стаята си, сър?

— Свободен си.

Алън се качи бавно по стъпалата.

В мига, в който изчезна от поглед, Елън завъртя краката си сякаш бяха перки. После седна с изправен гръбнак и придърпа полата си надолу, както подобава на една млада дама.

— Чета речите на Хенри Клей^[4]. Много добър е бил.

— Вярно е.

— Ти помниш ли ги?

— Не бих казал. Чел съм ги много отдавна.

— Страхотен е.

— Но се съмнявам, че са подходящо четиво за ученички.

— Направо е велик.

Итън се надигна от стола, борейки се с блъскащия го да седне дълъг и уморителен ден.

Завари Мери в кухнята със зачервени и гневни очи.

— Слушах ви — рече. — Не знам какво искаш да постигнеш. Та той си е още дете.

— Сега му е времето да почна, миличка.

— Не съм ти никаква „миличка“. Няма да търпя у дома си тиранин.

— Тиранин ли? Боже милостиви!

— Той е дете. А ти направо му се нахвърли.

— Според мен вече му е минало.

— Не те разбирам. Та ти го размаза като муха.

— Напротив, миличка. Предоставих му един бърз поглед към света. Онзи, който той си изгражда, е фалшив.

— Ти пък откъде имаш представа какъв е светът?

Итън мина покрай нея и излезе от задната врата.

— Къде отиваш?

— Да окося ливадата.

— Мислех, че си уморен.

— Съм… бях. — Погледна я през рамо, застанала в рамката на замрежената врата. — Човекът е самотно нещо — рече и й се усмихна в мига, преди да извади косачката.

Мери чу как въртящите се ножове захапаха меката, гъвкава трева.

Звукът спря пред прага. Итън се провикна:

— Мери, Мери скъпа. Обичам те. — И въртящите се ножове продължиха да пърпорят бясно по обраслата трева.