Джон Стайнбек
Зимата на нашето недоволство (1)

Първа глава

Мери Холи се поразбуди от ясното златисто априлско утро, извърна се и видя, че съпругът й я наблюдава, направил жабешка уста с помощта на двете си кутрета.

— Голям смешник си — рече му. — Итън, ти си гениален комик.

— О, госпожице Мишчице, ще се омъжиш ли за мен?

— Наспа ли се, смешко?

— Годината е в деня, а денят е в утрото^[1].

— Наспал си се, май. Нали помниш, че днес е Разпети петък?

— Гнусните римляни се строяват отсега за Голгота — отвърна той безизразно.

— Не светотатствай. Маруло ще ти разреши ли да затвориш магазина в единайсет?

— Скъпо цветенце, Маруло е католик и ’талианец. Може и изобщо да не се весне. Ще затворя на обяд, докато свърши екзекуцията.

— Говориш като пилигрим. Не е хубаво така.

— Глупости, калинчице. Това ми е по майчина линия. Пиратски приказки. Пък и чиста екзекуция си е било, не си ли съгласна?

— Ама те не са били пирати. Сам ти разправяше, че били китобойци и че имали писмено не знам какво си от Континенталния конгрес.

— Корабите, по които гърмели, ги смятали за пирати. А и самите римски пехотинци са го възприемали като екзекуция.

— Ядосах те. По ми харесваш, когато се правиш на палячо.

— Аз съм си палячо. Всички го знаят.

— Вечно ме объркваш. Имаш пълно право да се гордееш и с двата си рода. Едните — първозаселници, другите — капитани китоловци.

— А те?

— Какво те?

— Щяха ли славните ми предци да се гордеят, ако научеха, че от тях се е пръкнал един проклет продавач в проклет макаронаджийски магазин в града, който навремето са притежавали?

— Но ти не си продавач. По-скоро си управител — водиш счетоводството, разправяш се с банката и поръчваш стоката.

— О, да. А покрай това мета, изхвърлям боклука и се кланям на Маруло. Добре, че не съм котарак, иначе и мишки щях да му ловя.

— Хайде да си правим смешки — обгърна го тя с ръце. — И недей на Разпети петък да ругаеш. Страшно те обичам.

— Окей — каза той след миг. — Всички така разправят. Но не си мисли, че това ти дава право да се въргаляш гола-голеничка с женен мъж.

— Исках да ти кажа за децата.

— Да не са ги опандизили?

— Пак започна с клоунадата. Май най-добре ще е те сами да ти го кажат.

— Слушай, защо не вземеш…

— Марджи Йънг-Хънт и днес ще ми гледа.

— Ти да не си кино, та да те гледа? И коя е тая Марджи Йънг-Хънт? Каква е, та всички момци…

— Ако имах намерение да те ревнувам… Нали си чувал, че когато един мъж се прави, че не забелязва някоя хубава девойка…

— А, за тази Марджи ли става дума? Та каква девойка е тя? Вече два пъти се е омъжвала.

— Вторият се спомина.

— Къде ми е закуската? Ти наистина ли вярваш на тия глупости?

— Е, Марджи все пак позна за брат ми по картите. „Много близък човек“, рече.

— Някой мой много близък човек ще бъде изритан по задника, ако не си го размърда моментално…

— Отивам, отивам. Яйца ли?

— Що не? А защо Разпети петък е празник? Кое му е празничното?

— Хайде пак — каза тя. — Стига си се втелявал.

Кафето бе готово, а яйцата чакаха в купичка с препечени филийки до нея Итън Алън Холи да се промуши и седне на малката масичка до прозореца.

— Много ми е добре — рече. — Та кое му е празничното на Разпети петък, казваш?

— Пролет е — отвърна тя, застанала до печката.

— Пролетен петък ли?

— Сезонът на сенната хрема. Децата да не би да са станали?

— На куково лято. Мързеливи копеленца. Хайде да ги вдигнем и да им хвърлим един як бой.

— Ужасно говориш, когато се правиш на палячо. Ще си идваш ли между дванайсет и три?

— Ъ-ъ.

— Защо?

— Мацки. Вкарвам си ги тайно. Може и на Марджи да й излезе късмета.

— Виж какво, Итън, забранявам ти да говориш така. Марджи ни е добра приятелка. И ризата от гърба си е готова да ти даде.

— Стига, бе. Че откъде има тя тая риза?

— Пак започна като пилигрим.

— Бас държа, на каквото си искаш, че сме рода. И у нея сигурно тече пиратска кръв.

— Престани да се будалкаш. Направила съм ти списък. — Пъхна го във вътрешния му джоб. — Може и множко да ти се стори, но не забравяй, че през Великден има четири неработни дни… И не забравяй двете дузини яйца. Закъсняваш.

— Знам. Току-виж съм ощетил оборота на Маруло с четвърт долар. Защо са ти две дузини?

— Ще ги боядисвам. Алън и Мери-Елън специално ме помолиха. Хайде, тръгвай.

— Окей, цветенце… Но не е ли по-добре да се кача първо и да хвърля един пердах на Алън и Мери-Елън.

— Знаеш, че точно ти най-много ги глезиш, Ит.

— Сбогом, тържествен кораб — рече й, затръшна след себе си мрежестата врата и излезе в зелено-златното утро.

Извърна се да огледа красивия стар дом — дома на баща му и дядо му от боядисани в бяло талпи с ветрилообразен прозорец над предната врата, корнизи в стил Робърт Адам^[2] и наблюдателница на покрива. Приютен бе в зеленееща градина сред буйно напъпили стогодишни люляци с клони, дебели колкото човешка китка. Брястовете по „Елм Стрийт“^[3] бяха сплели върхари, а новопоникналите им листа жълтееха. Слънцето току-що бе надникнало иззад банката и се отразяваше в сребристата газова кула, подгонвайки от старото пристанище към града миризмата на водорасли и сол.

Единствената жива душа по ранната „Брястова“ — Ред Бейкър, червеният сетер на банкера господин Бейкър, пристъпваше достолепно, като от време на време спираше да подуши автографите на миналите преди него по дънерите на брястовете.

— Добро утро, сър. Казвам се Итън Алън Холи. Срещал съм ви по време на пикаене.

Ред Бейкър спря и отвърна на поздрава с бавно поклащане на пухкавата си опашка.

— Оглеждах дома си — продължи Итън. — Едно време са разбирали от строителство.

Ред наклони глава и със заден крак се пресегна да се подрапа небрежно по ребрата.

— Че какво им е пречело? Имали са пари. Китова мас от седемте морета, че и спермацет. Знаете ли какво е спермацет?

Ред почти изви, въздишайки.

— Явно не знаете. Леко, прекрасно масло с аромат на рози от черепната кухина на кашалота. Чети „Моби Дик“, куче. Друг акъл не мога да ти дам.

Сетерът надигна крак до чугунения коневръз над канавката.

Итън се извърна да си върви и подметна през рамо:

— И напиши тема по книгата. Може пък синът ми да научи нещо. Той дори не знае как да напише „спермацет“, камо ли нещо друго.

„Брястова“ пресича главната улица под ъгъл на две преки от старата къща на Итън Алън Холи. На половин път до първата пряка банда врабчета разбойници се биеха върху новопоникналата трева пред дома на Елгар — и то не на шега, ами с търкаляне, кълване и посягане към очите с такава злост и шум, че изобщо не усетиха приближаващия се Итън. Той се спря да понаблюдава битката.

— Сред пилците в гнездото мир цари, а сред нас никога, уви — рече. — Я се позамислете върху тая глупост. Дори в хубаво утро като днешното се биете. А свети Франциск толкова добрини ви е сторил, копеленца мръсни. Майната ви! — Втурна се към тях, зарита и врабчетата подхвръкнаха с мощен шепот на криле, оплаквайки се възмутено с гласчета, напомнящи скърцането на врата. — И чуйте какво ще ви кажа — подвикна Итън подире им. — Слънцето ще залезе по пладне и земята ще помръкне посред бял ден и ще ви хване страх^[4]. — Върна се на тротоара и продължи по пътя си.

Старата къща на Филипс между първата и втората пряка сега е пансион. От предната врата излезе Джои Морфи, касиерът на „Фърст Нашънъл“. Изчопли зъбите си, оглади жилетката си „Татерсол“^[5] и каза „здрасти“ на Итън.

— Тъкмо се канех да мина покрай вас, господин Холи — рече.

— Какво му е празничното на Разпети петък, пак питам?

— От латински — каза Джои. — Праз, празилий, празум, сиреч „скапан“.

Джои приличаше на кон и се смееше по конски — дългата му горна устна се повдигаше над големите му квадратни зъби. Джоузеф Патрик Морфи, Джои Морфи, Джой-бой — „Морфа“ — радващ се на необичайна популярност при целия си краткогодишен престой в Ню Бейтаун. Шегобиец, които пускаше майтапите си със замрежения поглед на покерджия, но виеше от смях на чуждите, независимо дали ги беше чувал и преди, или не. Големият гявол Морфа беше чат на всичко — и на всички, от мафията до Маунтбатън — но изказваше информацията си с покачваща се интонация, сякаш задаваше въпроси. По този начин смекчаваше всезнайковщината и превръщаше слушателя си в съучастник, който после да повтори думите му като свои. Джои бе обаятелен шебек — хазартен тип, макар никой да не го бе виждал да залага на нещо, добър счетоводител и прекрасен банков касиер. Президентът на „Фърст Нашънъл“ господин Бейкър му имаше толкова голямо доверие, че му прехвърляше повечето работа. Морфа се познаваше с всички отблизо, но към никого не се обръщаше на малко име. За Джои Итън си оставаше господин Холи, а Марджи Йънг-Хънт — госпожа Йънг-Хънт, при всички клюки, че спял с нея. Нямаше семейство, нито връзки, живееше сам в две стаи и самостоятелна баня в старата къща на Филипс и се хранеше предимно в бар-ресторанта „Фоурмастър“. И господин Бейкър, и брокерската фирма познаваха безупречното му минало в банковия бизнес, но Джой-бой така разправяше какво се случило някому, че човек започваше да подозира, че този някой е бил самият той, а ако това се приемеше за истина, значи Джои бе врял и кипял. Това, че не си приписваше заслугата, караше хората да го харесват още повече. Поддържаше чисти ноктите си, обличаше се добре и със стил и винаги ходеше с чиста риза и лъснати обувки.

Двамата тръгнаха редом по „Брястова“ към главната.

— Все се каня да те питам. Родственик ли си на адмирал Холи?

— Да нямаш предвид адмирал Холси? — отвърна Итън. — Куп капитани имаме в рода, но за адмирал не е ставало дума.

— Чувал съм, че дядо ти командвал китобоен кораб. Сигурно затова съм се заблудил, че е бил адмирал.

— В градчета като нашето митовете с лопата да ги ринеш — рече Итън. — За рода на баща ми разправят, че навремето се занимавали с пиратство, а на майка ми — че са дошли на „Мейфлауър“.

— Итън Алън^[6] — каза Джои. — Боже мили, да не си му и на него роднина?

— Вероятно. Сигурно — съгласи се Итън. — Ама какъв прекрасен ден е днешният! Виждал ли си по-хубав? Та за какво се канеше да ме посетиш?

— А, да. Доколкото знам, от дванайсет до три магазинът не работи. Ще ми направиш ли два сандвича за към единайсет и половина? Ще намина да си ги взема. И шише мляко.

— Банката няма ли да затваря?

— Тя да, но аз не. Джой-бой не може да мръдне никъде. Прикован е към бумагите. В началото на такъв дълъг уикенд и куцо, и сакато тегли от сметките.

— И през ум не ми е минавало — каза Итън.

— Преди всеки дълъг уикенд е така. И за Великден, и за Деня на падналите във войните, и за Четвърти юли, и за Празника на труда. Ако ми трябва да ограбя някоя банка, ще го направя точно преди дълъг уикенд. Зеленото е подредено и чака.

— Обирали ли са те, Джои?

— Мен не, но един приятел — два пъти.

— И какво разправя той?

— Много се шубелисал. Изпълнявал всичко, което му кажели. Лежал на пода и ги оставил да си вземат каквото си искат. Парите са по-застраховани от мен, вика.

— Ще ти донеса сандвичите, като затворя. Ще ти почукам на задния вход. С какво ги искаш?

— Не се притеснявай, господин Холи. Ще притичам през уличката — един с шунка и един с кашкавал и ръжен хляб, с маруля и майонеза, плюс евентуално шише мляко и една кока-кола за след това.

— Имаме хубав салам — Маруло има, искам да кажа.

— Не, благодаря. Как върви едноличната му мафия?

— Добре, да речем.

— Дори да не обичаш тия косматковци, няма как да не се възхитиш от човек, изкарвал с количка за амбулантна търговия добитото от всеки притежаван от него парцел. Много е печен. Хората си нямат представа колко парички е натрупал. Ама май не трябва да говоря така. Един банкер не бива да приказва.

— Че ти нищо не си ми казал.

Стигнаха до ъгъла, където „Брястова“ се включва косо в главната. И по навик спряха и се извърнаха да погледнат превърнатия в купчини розови тухли и мазилка едновремешен хотел „Бей“, на чието място щяха да строят нов магазин на „Улуъртс“. В ранното утро боядисаният в жълто булдозер и големият кран, с който засилваха топуза, дебнеха като смълчани хищници.

— Открай време ми е мерак да засиля тая стоманена сфера и стената да рухне пред нея. Сигурно е голям кеф — каза Джои.

— Нагледах се на падащи стени из Франция — отвърна Итън.

— Ами да! Името ти нали го има на оня паметник на пристанището.

— Успели ли са да хванат ония, дето се опитали да ограбят приятеля ти? — Итън бе убеден, че приятелят е самият Джои. Всеки би се досетил.

— Разбира се. Излавят ги като мишки. Добре, че обирджиите са тъпи. Ако Джой-бой напише наръчник за обиране на банки, ченгетата няма никого повече да спипат.

— Как стават тия работи? — засмя се Итън.

— Имам си достъп до сведения, господин Холи. Чета какво пише по вестниците. А и един стар приятел е бивше ченге. Искаш ли да чуеш лекцията за два долара?

— Отрежи ми колкото за долар и половина. Трябва да отворя магазина все пак.

— Дами и господа — подхвана Джои, — тази сутрин възнамерявам… Не, чакай по-кратко! Как ловят обирачите на банки? Първо — по досието, ако са те задържали дотогава за нещо. Второ — сбиват се за плячката и някой ги издава. Трето — женските. Не могат да седят мирно и да не ги закачат, а това се връзва с четвъртото — харчат като луди. Гледаш само кой отскоро е започнал да хвърля пари и го гепваш.

— Какъв тогава е препоръчаният от вас, сър професор, метод?

— Прост като фасул. Правиш точно обратното. Не обираш банка, ако са те задържали или регистрирали за нещо. И никакви съдружници — правиш го сам и не казваш на никого. Забравяш за женските. И не харчиш. Скриваш плячката някъде, ако трябва — за няколко години. И едва след като ти потрябва да имаш пари у себе си, почваш малко по малко да дърпаш и да инвестираш. Никакво показно харчене.

— Ами ако го разпознаят крадеца?

— Кой ще ти го познае, ако има маска на лицето и не говори? Не си ли чел свидетелски показания? Откачена работа. Моят приятел полицаят разправя, че колчем го слагали в редицата за разпознаване, сума ти пъти него го посочвали. Да ми изсъхнат очите, ако не е тоя, разправяли. За долар и половина — толкова.

Итън бръкна в джоба си.

— Ще ти остана длъжник.

— Ще си го взема под формата на сандвичи — отвърна Джои.

Двамата прекосиха главната и навлязоха в тясната уличка, излизаща под прав ъгъл от нея. Джои влезе във „Фърст Нашънъл Банк“ през задния вход от неговата страна на уличката, а Итън отключи отсрещната задна врата на „Маруло: плодове и бакалски деликатеси“ на отсрещната страна.

— С шунка и кашкавал ли? — провикна се.

— И с ръжен хляб, с маруля и майонеза.

В склада, който гледаше към уличката, се процеждаше слаба светлина, посивяла от прашния прозорец с решетка. Итън поспря в сумрачното помещение, чиито лавици до тавана бяха пълни с кашони и каси консервирани плодове, зеленчуци, риба, меса и сирена. Подуши за мишки сред изначалните миризми на брашно, сушен боб и грах, хартиено-мастиления аромат на опаковките с корнфлейкс, плътната вкиснатост от сирената и саламите, вонята на шунка и бекон и ферментиращите обрезки от зеле, маруля и зеленище на ряпа от сребристите кофи за боклук до задната врата. Едва след като не долови ръждивия мускус от мишки, отвори повторно входа към уличката и изтъркаля боклукчийските кофи навън. Някаква сива котка направи опит да се шмугне в склада, но успя да я прогони.

— Само ти липсваш — рече на животното. — За котараците има безплатни мишки и плъхове, ама ти само от саламите искаш да гризеш. Чупка! Не ме ли чу — чупка! — Приседналата котка ближеше извита розова лапичка, но след второто „чупка“ си вдигна чукалата и издрапа по тарабите зад банката. — Я, каква вълшебна думичка — каза на глас Итън. Върна се в склада и затвори вратата след себе си.

Сега през прашното помещение до крилатата врата към бакалницата — но като минаваше покрай кабинката на тоалетната чу шепота на църцореща вода. Отвори шперплатовата врата, запали лампата и пусна сифона. После отвори широко голямата врата с прозорче от армирано стъкло и ритна отдолу й дървения клин, та да не се затваря.

От спуснатите зад големите витрини завеси магазинът изглеждаше зеленикав. И пак стелажи до тавана, подредени старателно с бляскави храни в консерви и буркани — истинска библиотека за стомаха. От едната страна: тезгях, каса, торбички, връв и онова славно устройство от неръждавейка и бял емайл — хладилният шкаф, в който компресорът си шепнеше нещо. Итън щракна ключ и окъпа студените колбаси, сирена, наденици, котлети, пържоли и риба в студено синкаво неоново сияние. Магазинът се изпълни с отразена катедрална светлина — разсеяна светлина, като в катедралата в Шартр. Итън се спря възхитен пред органовите тръби от доматени консерви, параклисите от горчица и маслини и стоте овални гробници със сардела.

— Умилуй и помилуй — нададе носово песнопение. — Во имя овца и мисирка и светулка куха, Господи… а-а-ми-и-н. — А вътрешно чу гласа на жена си: „Стига си се правил на палячо, пък и можеш да обидиш някого. Не върви да обиждаш хората.“

Продавач в бакалница — в бакалницата на Маруло — женен мъж с две прекрасни дечица. Кога е оставал сам, кога ще може да е сам? Клиенти по цял ден, а вечер — жената и децата.

— Само в тоалетната — каза Итън на глас. И то точно сега, преди да е отворил шлюза. О! Сумрачни, миризливи, вонливи, щурави минути — дрисливо-чудни минути. — Че чии чувства мога да засегна, бонбонче? — рече на жена си. — Тук няма никой, още по-малко нечии чувства. Сам-саменичък съм с умилуй и помилуй дотогава… докато не отворя проклетия главен вход.

От чекмедже зад тезгяха до касата извади прана престилка, разгъна я, оглади коланите, обви тънката си талия с тях и ги събра отзад. С двете ръце зад гърба си ги върза опипом на панделка.

Дългата престилка стигаше до средата на пищялите му. Вдигна свитата на чашка дясна китка с дланта нагоре и изрецитира:

— Вам думам, консервирани круши, туршии и вам, апетитки: „Веднага заранта първосвещениците със стареите и книжниците и целият синедрион направиха съвещание и Го въведоха пред съвещанието…“ Веднага заранта. Ранобудни проклетници, какво да ви разправям? И изобщо не са си губили времето. Как беше по-нататък? „А на шестия час — сиреч някъде около обед — настана тъмнина по цялата земя до деветия час. И потъмня слънцето.“ Чакай, това защо съм го запомнил ли? Ей, Богу, бая време Му е трябвало да умре — адски дълго време. — Отпусна ръка и се загледа въпросително към натоварените лавици, сякаш очакваше да му отговорят. — И ти ли вече не ми говориш, Марио-сладурано? И ти ли си от дъщерите йерусалимски? „Не плачете за Мене, а плачете за себе си и за чедата си“, рекъл Той. „Защото, ако това правят със зеленото дърво, какво ще бъде със сухото?“ И до ден-днешен ме потриса. Леля Дебора добре ще да ме е подковала. Но все още не е шестият час… макар да наближава.

Вдигна зелените завеси на витрината с думите: „Влез, ден!“ След което отключи предния вход. „Заповядай, свят!“ Разтвори предпазните решетки и ги закопча да стоят отворени. А утринното слънце се стелеше кротко по тротоара, както си му е редно, тъй като през април слънцето изгрява точно оттам, където главната опира в залива. Итън се върна до тоалетната за метла, за да измете тротоара.

Един ден, един цял ден, не представлява едно цяло, а се състои от много неща. Променя се не само като засилваща се светлина до зенита, която после пак помръква, а и като текстура и настроение, в тоналност и значение, изкривявано от хиляди фактори, присъщи на сезона, от топлото и студеното, от покоя или разните му там ветрове, усукван от миризми, вкусове, от тъканта на лед или трева, от пъпчици и листа или от изписани в черно голи клони. А покрай деня се променят и субектите му — буболечките и птиците, котките, кучетата, пеперудите и хората.

Що се отнасяше до Итън Алън Холи, тихият, сумрачен, задушевен ден бе приключил. Онзи, който метеше утринния тротоар с ритмичен замах, не беше същият, който можеше да проповядва пред консервите, не човекът на умилуй и помилуй, дори не щуравият щурчо. Сега с метлата трупаше на купчинки фасове и обвивки от дъвка, люспи от напълващите дървета и най-обикновена прах, подбутваше и пластеше сметта към канавката, където да дочака сребристия камион на хората от чистотата.

Господин Бейкър се придвижваше достолепно от дома си на „Брястова“ към червената тухлена базилика на „Фърст Нашънъл Банк“. И ако крачките му не бяха с еднаква дължина, кой можеше да се досети, че го прави единствено поради своя древен навик да избягва фугите, та да не пречупи според поверието гръбнака на майка си?

— Добро утро, господин Бейкър — каза Итън и задържа метлата, за да не напраши изгладения шевнотен панталон на банкера.

— Добро утро, Итън. Наистина е прекрасно.

— Чудесно е — рече Итън. — Пролетта дойде, господин Бейкър. Мармотът пак позна.

— Точно така, точно така. — Господин Бейкър замълча за миг. — Отдавна се каня да си поговорим, Итън. За парите, които жена ти наследи от брат си — над пет хиляди, нали така беше?

— Шест и петстотин след плащането на данъците — уточни Итън.

— И тия пари така си и седят в банката. А трябва да се вложат в нещо. За това исках да си поговорим. Парите ти не трябва да са бездейни.

— С шест и петстотин не може да се направи кой знае колко, сър. Държим ги просто за черни дни, ако ни сполети някоя неприятност.

— Не съм привърженик на бездейните пари, Итън.

— Но те и така вършат работа… като чакат на разположение.

Тонът на банкера се вледени:

— Не те разбирам. — Интонацията му обаче го издаде, че много добре разбира и го смята за глупак, което създаде определена горчивина у Итън, а горчивината породи и лъжа.

Метлата описа изискана крива върху тротоара.

— Да ви кажа как стоят нещата, сър. Тези пари ще създадат на Мери определена сигурност, ако с мен се случи нещо.

— В такъв случай би било редно с част от тях да си направиш застраховка „живот“.

— Но става дума само за кратко време, сър. Тези пари са й завещани от брат й. Майка й е все още жива. И може да е на тоя свят още сума ти години.

— Разбирам те. Старите хора могат да са в тежест.

— А могат и да стискат парите си. — Докато произнасяше тази лъжа, Итън хвърли поглед към лицето на господин Бейкър и видя как вратът на банкера се зачерви под яката. — Искам да ме разберете правилно, господине: ако инвестирам парите на Мери, може да ги изгубя по същия начин, по който изгубих моите и по който баща ми затри състоянието си.

— Минало свършено, Итън… Минало свършено. Знам, че си се опарил. Но времената се менят, появяват се все повече нови възможности.

— И аз имах възможност, господин Бейкър — повече възможност, отколкото благоразумие. Не забравяйте, че след войната този магазин беше мой. И че ми се наложи да продам почти половин квартал — последния остатък от търговските ни имоти — за да го зареждам със стока.

— Много добре знам, Итън. Та нали аз съм ти банкерът. Познавам бизнеса ти не по-зле, отколкото докторът ти знае пулса.

— Убеден съм. И помните, че едва не банкрутирах за по-малко от две години. И че се наложи да продам всичко освен дома си, за да изплатя дълговете си.

— Но вината не е единствено твоя. Току-що демобилизиран, без капка опит в бизнеса. И не забравяй, че ти направо налетя на депресията, само дето тогава й викахме рецесия. А тя завлече и доста по-печени бизнесмени от теб.

— И мен яко ме завлече. За пръв път в историята човек от рода Холи работи като продавач в бакалницата на някакъв косматко.

— Ето точно това не го разбирам, Итън. Всеки може да фалира. Но не проумявам защо държиш да си останеш фалирал точно ти, с такова семейство, произход и образование. Не би трябвало да е нещо постоянно, освен ако напълно не си си загубил куража. Кое те нокаутира, Итън? И кое продължава да те държи в нокаут?

Итън понечи да му отвърне гневно: „Естествено, че не го разбирате; на вас никога не ви се е случвало“, но вместо това оформи кръгчето от опаковки на дъвки и фасове в пирамидка и я подбутна към канавката.

— Човек не можеш го нокаутира, винаги ще се опъне на сериозните неща. Онова, което го довършва, е ерозията; постепенните подтици към провал. И полека-лека става пленник на страха. И мен ме е страх. Електрокомпанията на Лонг Айлънд може всеки момент да ни откачи от мрежата. Жена ми има нужда от дрехи. Децата — от обувки и развлечения. А ако не успея да ги образовам? Да не говорим за ежемесечните сметки, за доктори, зъболекари и вадене на сливици, а и какво ще стане, ако се тръшна болен и не мога да мета тоя проклет тротоар? Как искате да ме разберете? То става бавно. Прояжда ти червата. По-напред от следващата вноска за хладилника идния месец не мога да мисля. Ненавиждам работата си, но ме е страх да не загубя и нея. Как мога да очаквам да разберете това?

— Ами майката на Мери?

— Нали ви казах. Стотинка не дава. И няма да дава, докато не умре.

— Не знаех. Имах впечатлението, че Мери е от бедно семейство. Но знам, че когато си болен, имаш нужда от лекарства, евентуално от операция или от шок. Нашите хора са били храбри мъже. И ти го знаеш. Не са позволявали на нищо да ги гризе отвътре, докато ги умори. А сега идват нови времена. Налице са възможности, за каквито предците ни не са и мечтали. Но от тях се възползват чужденци. Чужденците ни завземат. Събуди се, Итън.

— А какво ще стане с хладилника ми?

— Ще минеш и без него, ако се налага.

— Ас Мери и децата?

— Забрави за тях за известно време. А и те още повече ще те заобичат за това, че си се осмелил да излезеш от дупката. Притесненията ти за тях изобщо не са им от полза.

— А парите на Мери?

— Изгуби ги, ако се налага, но ги рискувай. При правилни грижи и добри съвети не би трябвало да ги изгубиш. Рискът не означава загуба. Нашите хора винаги са били пресметливи предприемачи на рискове и не са губели. Ще те шокирам с нещо, Итън. Ти срамиш паметта на стария капитан Холи. Длъжник си му на паметта. Ами че те двамата с баща ми са били ортаци — собственици на „Бел Адеър“ — един от последните китобойни кораби и най-добрият от всички. Размърдай си задника, Итън. На „Бел Адеър“ дължиш нещо, което се заплаща единствено с кураж. Да вървят по дяволите вноските на изплащане.

С върха на метлата Итън прилъга някакво упорито парче целофан към ръба на канавката. После тихо промълви:

— „Бел Адеър“ е изгорял до ватерлинията, сър.

— Много добре знам това, но то да ни е попречило с нещо? Ни най-малко?

— И е бил застрахован.

— Че как може да не е.

— Аз обаче не бях. Успях да спася единствено дома си — нищичко друго.

— Престани да мислиш за това. Тръшкаш се по нещо отминало. А ти трябва да събереш малко смелост, малко безразсъдство. Затова ти разправях, че трябва да вложиш парите на Мери. Мъча се да ти помогна, Итън.

— Благодарен съм, сър.

— Ще свалим тая престилка от теб. Поне това можеш да направиш в памет на стария капитан Холи. Не че той би повярвал.

— И аз така мисля.

— Е, на нас така ни идва приказката. Но тая престилка ще я свалим.

— Ако не бяха Мери и децата…

— Забрави ги, казах ти… за тяхно собствено добро. Тук, в Ню Бейтаун, се очаква да станат някои доста интересни неща. Ако искаш, можеш да си част от тях.

— Благодаря ви, сър.

— Дай ми време да пообмисля как точно да постъпим.

— Господин Морфи каза, че ще остане да работи и след като затворите на обяд. Ще му правя сандвичи. Искате ли и на вас да ви направя?

— Не, благодаря. Оставил съм цялата работа на Джои. Много кадърно момче. Искам да разгледам едни имоти. В околийската служба по имотно състояние имам предвид. Там между дванайсет и три е съвсем спокойно и уединено. Може и за теб да има нещо в цялата работа. Скоро пак ще си поговорим. Довиждане засега. — Направи дълга първа крачка, за да не стъпи на фуга, и пресече от задния вход на магазина към предния на „Фърст Нашънъл Банк“, а Итън се усмихна на отдалечаващия се гръб.

Приключи набързо с метенето, тъй като броят на забързаните за работа минувачи постепенно нарастваше. Подреди щандовете с пресни плодове от двете страни на входа към магазина. После, убедил се, че никой не минава, отмести трите консерви с храна за кучета, бръкна зад тях и измъкна мърлява торбичка с дребни пари, върна консервите на място, натисна клавиша „Без продажба“ на касата и заразпределя банкнотите от двадесет, десет, пет и един долара под притискащите ги щипки. А в издълбаните от дъб панички в предния край на чекмеджето на касата отдели монетите от петдесет, двадесет и пет, десет, пет и един цента, после го затвори със замах. Появиха се и първите неколцина клиенти — деца, пратени за хляб или кутия мляко, или половинка забравено кафе — момиченца с разрошени от съня коси.

По едно време влезе Марджи Йънг-Хънт с щръкнали гърди под розов пуловер. Вълнената й пола се впиваше изкусително в бедрата й и подчертаваше гордото й дупе, но онова, което Итън видя — нещо, което жена му никога не можеше да види, понеже го нямаше в присъствието на съпруги — беше в очите й, в кафявите й късогледи очи. Жена хищник, жена ловец, Артемида на лов за гащи. Или, както му викаше старият капитан Холи — „шавърклив поглед“. Издаваше го и гласът й — кадифено ръмжене, което за жените се променяше в тънко, кротко, поверително гласче.

— Добрутро, Ит — каза Марджи. — Какъв прекрасен ден за пикник!

— Добро утро. Ловя се на бас, че си свършила кафето?

— Ако се досетиш, че са ми се свършили хапчетата против махмурлук, на нищо не се хващам.

— Бурна нощ?

— Дребна работа. Типичен търговски пътник. Отдушник за парясниците. Куфарче с безплатни мостри. Абе, търсач на клиенти. Може и да си го срещал. Казва се Бигър или Богър, работи за „ББД & Д“. Споменавам го само понеже ще те посети.

— Ние се снабдяваме предимно от „Уейлъндс“.

— Предполагам, че господин Бъгър просто търси нова клиентела, ако се чувства по-добре от мен тази сутрин. Слушай, би ли ми дал чаша вода? Още тук ще разтворя две от таблетките.

Итън влезе в склада и се върна с картонена чаша вода от чешмата. Марджи пусна три от плоските таблетки и зачака да се разтворят. После рече „наздраве“ и гаврътна газираната течност.

— Ха сега на работа, дяволчета малки! — рече.

— Чух, че си щяла да гледаш на Мери днес.

— Боже мили! Бях забравила. Трябва сериозно да се захвана с тоя бизнес. Тогава ще видиш какво значи „да ми излезе късмета“.

— Мери е силно впечатлена. Наистина ли те бива?

— Няма за какво да ме бива. Оставяш човека — жената, имам предвид — да говори за себе си, после й казваш същото, а тя те смята за ясновидка.

— А високите чернооки мъже?

— Е, и тях ги има. Но ако можех да познавам на мъже, нямаше да направя всичките си досегашни гафове. Леле-мале, ако знаеш колко далеч от истината съм била с неколцина от тях…

— Първият ти съпруг почина ли?

— Не. Вторият почина, мир на праха му на копе… Абе, майната му. Мир на праха му.

Итън поздрави загрижено влязлата възрастна госпожа Езизински и се зае бавно да премества стотина грама масло и направи дори едно-две похвални изказвания за времето, докато Марджи Йънг-Хънт, отпусната и засмяна, оглеждаше златните пломби по консервите гъши черен дроб и миниатюрните кутийки с хайвер зад тезгяха до касата.

— Та значи — рече Марджи, след като старицата изпъпли навън, мърморейки под носа си на полски.

— Значи какво?

— Мислех си… Ако знам за мъжете толкова, колкото знам за жените, направо окачвам табелата. Защо не ме научиш на мъже, Итън?

— Нима ти знаеш малко? Ако не и повече, отколкото трябва.

— Хайде пък и ти! Нямаш ли чувство за хумор?

— Отсега ли искаш да почнем?

— Някоя вечер, да речем.

— Добре — каза той. — В групата: вие двете с Мери и двете ни деца. Темата: „Мъжете, тяхната слабост и глуповатост и как да се възползваме от тях“.

Марджи не обърна внимание на тона му.

— Не ти ли се случва да оставаш до късно — баланса в края на месеца, нещо от този род?

— О, редовно. Вземам си работа за вкъщи.

Тя вдигна ръце над главата и разроши с пръсти косите си.

— Защо? — попита го.

— Защото само котката може да изпреде гащи на котенцата.

— Виж на колко много неща можеш да ме научиш, стига да искаш.

А Итън отвърна:

— „И след като Му се наприсмяха, съблякоха Му багреницата, облякоха Му Неговите дрехи и Го поведоха на разпятие. А като излизаха, срещнаха един киринеец, на име Симон; него накараха да носи кръста Му. И като стигнаха на мястото, наричано Голгота, което значи: лобно място…“^[7]

— О-о, за Бога!

— Точно заради него… да… права си…

— Знаеш ли какво копеле си само?

— Да, йерусалимска щерко.

А тя изведнъж се разсмя:

— Знаеш ли какво ще направя? Тая сутрин ще предскажа едно страхотно бъдеще. Ти ще станеш голяма клечка, известно ли ти е? Каквото пипнеш — на злато ще става; и ще си народен водач. — Отправи се забързано към изхода, после се извърна ухилена. — Ха да видим дали ще успееш и ха да видим дали ще посмееш да не го изпълниш. Сбогом, Спасителю! — Колко странно само звучат токчетата по тротоара, когато тракат ядно.

Но в десет часа всичко се промени. Големите стъклени врати на банката се разтвориха, цял порой народ нахлу, за да се добере до парите си, донесоха парите си в „Маруло“ и си тръгнаха с необходимите за Великден деликатеси. До идването на шестия час Итън хвърчеше насам-натам като водна буболечка.

От купола на кметството гневната камбана за тревога обяви шестия час. Клиентите се разотидоха с торбите пушено месо. Итън вкара щандовете за плодове и затвори предния вход, а след това без всякаква причина, освен че е настанала тъмнина по цялата земя и отгоре му, спусна плътните зелени завеси и тъмнината настана и в магазина. Единствено неонът в хладилния шкаф издаваше призрачно синя светлина.

Зад тезгяха отряза четири дебели филии ръжен хляб и ги намаза обилно с масло. Плъзна настрани вратите на шкафа и извади две филии обработено швейцарско сирене и три филии шунка. „Шунка и маруля — рече си, — шунка и маруля. А щом се ожениш, те хваща за гръцмуля.“ Омаза горните филии хляб с майонеза от един буркан, притисна капаците върху сандвичите и оряза стърчащата навън маруля и шунка. Да не забравим кутията с мляко и квадрата восъчна хартия, в която да ги опаковаме. Тъкмо подгъваше прилежно крайчетата на опаковката, когато в предната врата се превъртя ключ и влезе Маруло — едър като мечка и с гръден кош колкото чувал, та ръцете му изглеждаха малки и стърчаха от тялото му. Шапката му бе килната на темето и твърдите му стоманеносиви къдрици се показваха отдолу, сякаш бяха капачка на главата му. Очите на Маруло бяха влажни, коварни и сънливи, но златните коронки на предните му зъби отразяваха светлината от хладилния шкаф. Горните две копчета на панталона му бяха разкопчани и отдолу надничаше дебело сиво бельо. Закачи двата си дебели палеца в обърнатия колан на гащите под шкембето му и запримигва в полумрака.

— Добро утро, господин Маруло. Макар че по-скоро вече е добър ден.

— Здрасти, момче. Гледам, че си затворил здраво и бързо входа.

— Всичко в града е затворено. Мислех, че ще си на литургия.

— Днес литургия няма. Единственият ден в годината, в който няма литургия.

— Така ли? Не знаех. С какво мога да съм ти полезен?

Маруло протегна късите си дебели ръце и ги засгъва напред-назад от лактите.

— Ръцете ме болят, момче. Артрит… И все по-лошо става.

— Нищо ли не помага?

— Какво ли не опитвах — горещи лапи, мас от акула, хапчета — боли, та се къса. Добре си затворил магазина. Може да си поприказваме малко, а, момче? — Зъбите му блеснаха.

— Нещо нередно ли има?

— Нередно ли? Кое да му е нередно?

— Ами, ако изчакаш само за минута, ще отнеса тези сандвичи до банката. Господин Морфи ги поръча.

— Умно момче си ти. И добре обслужваш клиентите. Харесваш ми.

Итън мина през склада, пресече уличката и почука на задния вход на банката. Подаде млякото и сандвичите на Джои.

— Благодаря. Нямаше нужда.

— Част от обслужването. Така каза Маруло.

— Сложѝ две ко̀ли да се изстудят, моля ти се. В устата ми сякаш има две сухи нули.

Когато се върна, Итън завари Маруло да наднича в една от кофите за боклука.

— Къде искаш да разговаряме, господин Маруло?

— Да почнем оттук, момче. — Извади от кофата листа от карфиол. Много си ги изрязал.

— За да изглежда по-красиво.

— Карфиолът се продава на кило. Ти направо хвърляш пари в боклука. Познавам един гявол, грък, собственик на поне двайсет ресторанта. И разправя, че най-голямата му тайна била в това, да следи кофите за боклук. Всяко изхвърлено нещо е непродадено нещо. Много умен човек, ако ме питаш.

— Да, господин Маруло. — Итън се придвижи нервно към предната част на магазина, следван от Маруло, който продължаваше да сгъва ръце от лактите.

— Ръсиш ли обилно зеленчуците, както съм те учил?

— Разбира се.

Шефът вдигна една маруля.

— Чини ми се суха.

— Добре де, Маруло, не ща да ги давя — и сега са една трета вода.

— Да, ама от това изглеждат хрупкави и пресни. Мислиш, че не разбирам от тия работи ли? Започнах с една зеленчукарска количка — една-единствена. Разбираш, нали? Трябва да изучиш хитростите, момче, иначе ще фалираш. Сега за месото — много скъпо го купуваш.

— Според обявата продаваме първокачествено месо.

— Абе, първо, второ, трето — кой ти гледа? На картончето с цената, каквото пише — това е. Сега ще трябва да си поговорим хубавко. Имаме много баласт по тефтерите. Който не си плати до петнайсето число — край на вересиите.

— Изключено. Някои от тези хора пазаруват от тук вече двайсет години.

— Виж какво, момче. Големите вериги не дават на кредит и за пет цента, та ако ще да си Джон Д. Рокфелер.

— Но нашите са платежоспособни… повечето от тях, де.

— Какво значи „платежоспособни“? Вересията ти връзва парите. Големите вериги купуват по цели камиони стока. А ние не можем. Трябва да се учим и ние, момче. Вярно, добри хора са! Но и парите са хубаво нещо. Прекалено много обрезки от месото са ти се събрали.

— Само сланина и изсъхнало е.

— Можеш да го махаш, ама чак след като го претеглиш. Главната ти грижа трябва да е за Номер едно. Ако ти не се грижиш за Номер едно, кой ще го е еня? Учи се, ей, момче. — Златните зъби вече не блестяха — устата се бе превърнала в як малък капан.

Ядът избухна у Итън, преди да се усети, и дори го изненада.

— Не съм дребнав, Маруло.

— За каква дребнавост става дума? Говоря ти за добър бизнес, а добрият бизнес е единственият вид бизнес, който остава в бизнеса. Ти да не си мислиш, че господин Бейкър раздава безплатни мостри бе, момче?

На Итън направо му прекипя:

— Виж какво пък аз ще ти кажа — викна. — Хора от фамилията Холи живеят тук от средата на осемнайсети век. А ти си чужденец. Няма начин това да ти е известно. Ние винаги сме се погаждали със съседите си и сме спазвали благоприличие спрямо тях. И ако си мислиш, че като си довтасал вчера от Сицилия, ще можеш да промениш всичко това, много се лъжеш. Ако искаш да работиш на мое място — заповядай, можеш веднага да почнеш. И не ми викай „момче“, че ще ти тресна един по носа…

Сега вече всички зъби на Маруло светнаха.

— Окей, окей. Не се ядосвай. Просто се мъча да ти дам добър съвет.

— И престани да ми викаш „момче“. Родът ми се е заселил тук преди двеста години. — В собствените му уши това му прозвуча по детински и гневът му бързо утихна.

— Не мога да се изразявам добре по английски. Ти сигурно мислиш, че Маруло е косматско име, макаронаджийско име. Моите genitori^[8], моята фамилия е може би две-три хиляди годишна. Марулий е бил римски гражданин, споменат от Валерий Максим^[9]. Какво представляват някакви си двеста години?

— Да, но не си тукашен.

— Преди двеста години и вие не сте били.

Сега, след като яростта му се бе изцедила, Итън осъзна нещо, което кара човек да се съмнява в постоянството на реалностите извън себе си. Видя как имигрантът, косматкото, зеленчукарят се променя пред очите му, забеляза високото му чело, мощния гърбав нос, хлътналите зли и безстрашни очи, главата, поддържана от възлестите мускули, видя една гордост, тъй дълбока и самоуверена, че можеше да си позволи да се преструва на скромен. Подобни шокиращи открития карат човек да се запита: Ако не съм видял това досега, какво ли още съм пропуснал?

— Не се напъвай да ми говориш с макаронаджийски акцент — каза смирено.

— Добър бизнес. Уча те как се прави бизнес. На шейсет и осем години съм. Жената умря. Артритът! Боли. Искам да ти покажа какво е бизнес. Може и да не се научиш. Има хора — нищо не научават. Банкрутират.

— Не е нужно да ми напилваш, че съм банкрутирал.

— Ето, пак грешно разбираш. Искам да те науча на добър бизнес, та да не банкрутираш повече.

— Да бе, особено когато си нямам собствен бизнес.

— Момче си още.

— Виж какво, Маруло — каза Итън. — На практика сам въртя целия ти магазин. Водя счетоводството, занимавам се с банката, поръчвам доставките. Задържам клиентелата. Имаме редовни купувачи. Ти на това не му ли викаш добър бизнес?

— Добре де — научил си нещо. Вече не си момче. Ядосваш се, като ти викам момче. Какво друго да ти викам? На всички им викам „момче“.

— Опитай да ме наричаш с името ми.

— Не ми звучи дружелюбно. „Момче“ е дружелюбно.

— Но е неуважително.

— Уважително не значи дружелюбно.

Итън се разсмя.

— Един продавач в косматска бакалница задължително трябва да има достойнство — заради жената и децата си. Разбираш ли?

— Фалшименто.

— Разбира се. Ако имах и капка истинско достойнство, нямаше да се замислям по въпроса. Насмалко не забравих нещо, което баща ми ми рече малко преди да се спомине. Че прагът на обидчивостта бил правопропорционален на интелигентността и сигурността. Че думата „копеле“ била обидна само за някой, който не е сигурен коя точно е майка му, но как можеш да обидиш Алберт Айнщайн, например? Той тогава беше още жив. Така че продължавай да ме наричаш момче, ако държиш на това.

— Видя ли, момче? Много по-дружелюбно е.

— Добре де. Какво искаше да ме научиш за бизнеса, което вече не го знам?

— Бизнесът е пари. Парите не са дружелюбни. Ти, момче, изглеждаш прекалено дружелюбен, прекалено добър. Парите не са добри. Парите не другаруват с никого освен с още повече пари.

— Глупости говориш, Маруло. Познавам куп добри, дружелюбни, почтени бизнесмени.

— Докато не правят бизнес, са такива, момче. Някой ден ще го проумееш. Но докато го проумееш, ще стане прекалено късно. Добре се грижиш за магазина, момче, но ако беше твой, сигурно щеше да стигнеш до дружелюбен банкрут. А аз ти давам истински уроци, все едно съм училище. Д’виждане, момче. — Маруло сгъна ръце, излезе забързано през предната врата, щракна я зад себе си и Итън усети тъмнината, обхванала света.

Откъм входната врата се чу остро метално чукане. Итън отмести завесата и извика:

— Затворено е до три.

— Пусни ме да вляза. Искам да говоря с теб.

Непознатият влезе — слаб, вечно млад мъж, който никога не е бил младеж, изискано облечен, с редееща лъскава коса прилепнала към скалпа, весел поглед и нервно поведение.

— Извинявай за безпокойството. Трябва да се чупя от тоя град. Исках да те видя насаме. По едно време ми се стори, че старецът няма да мръдне оттук.

— Маруло ли?

— Да. Наблюдавах от отсрещния тротоар.

Итън огледа безупречните му ръце. На средния пръст на лявата ръка се кипреше златен пръстен с вградено голямо котешко око^[10].

Непознатият долови погледа.

— Не става дума за обир — каза. — Снощи се запознах с една твоя приятелка.

— Е, и?

— Госпожа Йънг-Хънт. Марджи Йънг-Хънт.

— О?

Итън усещаше как умът на непознатия души нервно наоколо и търси как да се пъхне, как да намери връзка, върху която да изгради взаимоотношението им.

— Добро момиче. Скъса се да те хвали. Затова реших… Казвам се Бигърс. Отговарям за тази територия в „ББД & Д“.

— Ние се зареждаме от „Уейлъндс“.

— Знам. И точно затова съм дошъл. Реших, че може да поискате малко разнообразие. Ние едва сега навлизаме в окръга. Но растем бързо. Правим известни отстъпки, за да пъхнем крак в процепа на вратата. Ако се възползваш, може да се окаже доста изгодно за теб.

— По тоя въпрос ще трябва да разговаряш с господин Маруло. Той открай време работи с „Уейлъндс“.

Гласът не се понижи, но тоналността му стана поверителна:

— Нали ти правиш заявките?

— Така е. Господин Маруло страда от артрит, нали разбираш, пък си има и други интереси.

— Ще ви смъкнем леко цените.

— Подозирам, че Маруло вече ги е смъкнал до крайност. По-добре говори с него.

— Точно това исках да избегна. Трябва ми онзи, който прави заявките, а това си ти.

— Най-обикновен продавач съм.

— Заявките се съставят от теб, господин Холи. И мога да ти заделя пет на сто.

— Маруло би приел подобна отстъпка, стига качеството да е гарантирано.

— Ти май не ме разбираш. Нямам работа с Маруло. Става дума за пет процента в брой — без чекове, без разписки, без проблеми с данъчните — просто свежа зеленинка от моята ръка в твоята, а от твоята — в джоба ти.

— Защо не предложиш същата отстъпка на Маруло?

— Имаме договорени цени.

— Добре. А какво ще стане, ако взема петте процента и ги предам на Маруло?

— Явно не познаваш хората като него толкова добре, колкото ги познавам аз. Дадеш ли му парите, той ще почне да се пита колко още не си му предал. Напълно естествено.

Итън сниши глас:

— Ти искаш да измамя своя работодател?

— За каква измама говориш? Той нищо не губи, а ти изкарваш някой и друг долар. Всеки има правото да изкарва пари. Марджи разправя, че си схватлив.

— Мрачен ден е днешният — каза Итън.

— Ни най-малко. Пуснал си завесите. — Душещият мозък долови опасността — мишката, колебаеща се между миризмата на капана и аромата на сиренцето. — Виж какво — рече Бигърс, — помисли си известно време. Виж как можеш да отклониш малко заявки към нас. При следващото ми посещение в окръга ще намина да ти се обадя. Това става веднъж на всеки две седмици. Ето ти визитката ми.

Ръката на Итън не се повдигна. Бигърс остави картичката върху студения тезгях.

— А това тук е за спомен. Даваме го на всеки нов наш приятел. — От външния си джоб извади портфейл — изкусна изработка от кожа на млад тюлен. Постави го до картичката върху белия порцелан. — Красива работа. С отделно място за шофьорска книжка, за кредитни карти.

Итън не отговори.

— Ще намина пак след две седмици — каза Бигърс. — Ти си помисли. Няма начин да не дойда. Имам среща с Марджи. Страхотно момиче, значи.

А след като не последва отговор, продължи:

— Сам ще си отворя. До скоро виждане. — После внезапно се приближи до Итън. — Не бъди глупак. Всички го правят — рече. — Всички! — После се изниза бързо през вратата и я затвори тихо след себе си.

В мрачната тишина Итън долавяше тихото бръмчене на трансформатора на неоновото осветление в хладилния шкаф. Бавно се извърна към подредените едни върху други редици свои слушатели по лавиците.

— А аз ви мислех за свои приятели! Дори пръст не помръднахте в моя защита. Интересчии-миди, интересчии-туршии, интересчии-готови смески за кекс. Край — никакви умилуй повече не ви се полагат. Какво ли щеше да каже свети Франциск, ако го ухапе куче или го окъка птичка? „Благодаря ти господин Куче, грацие танто, синьора Птица?“ — Извърна глава към чукането, тропането и блъскането по задния вход, после притича през склада, докато си мърмореше под носа:

— Да беше отворено, нямаше да има толкова много клиенти.

Джои Морфи влезе, залитайки, сграбчил се за гърлото:

— За Бога — изпъшка. — Подкрепление… или поне една пепси-кола, че кончината си ще срещна от разсъхване. Тука що е толкова тъмно? Да не би и очите ми да пресъхват?

— Пуснал съм завесите. Да не привличат жадни банкери.

Заведе го до хладилния шкаф, извади заскрежена бутилка, отвори я и бръкна за втора.

— И аз ще пийна с теб.

Джой-бой се облегна на осветеното стъкло и изгълта половината шише, преди да го свали от устата си.

— Хей! — възкликна. — Някой си е забравил трезора. — Взе портфейла.

— Малък подарък от агента на „ББД & Д“. Търси да сключи сделка с нас.

— Е, поне не го прави с дребни стотинки. Това тук е висше качество, синко. И то с инициалите ти — златни при това.

— Така ли?

— Не си ли ги видял досега?

— Няма и минута, откакто си тръгна.

Джои отвори прегънатата надве кожа и прехвърли прозрачните пластмасови пликчета за карти.

— Май ще трябва да станеш член на нещо — рече. Бръкна в задния процеп. — Е, това вече е съвсем мило. — С показалеца и средния ръст измъкна чисто нова банкнота от Двадесет долара. — Чул бях, че навлизат, но не знаех, че са с танкове. Такъв спомен си заслужава да го запомниш.

— Тия пари вътре ли бяха?

— Да не смяташ, че аз съм ти ги пробутал?

— Трябва да си поговорим, Джои. Тоя тип ми предложи пет на сто от всички заявки, които им подам.

— Браво, браво! Най-после забогатяваш. Явно не хвърля приказките си на вятъра. Приготви колите да почерпиш. Днес ти е празник.

— Ти какво искаш да кажеш — да приема ли…

— А защо не, след като не влияе на цените? Кой губи?

— И ми рече да не съм казвал на Маруло, щото той щял да реши, че ми плащат още повече.

— Точно така. Какво ти става бе, Холи? Да не си откачил? Сигурно е от това осветление. Виждаш ми се зелен. Аз зелен ли ти изглеждам? Да не възнамеряваш да им откажеш?

— Едва се въздържах да не изритам задника му.

— О, да, така постъпвате вие — ти и динозаврите.

— Каза, че всички така правели.

— Не всекиму се удава тази възможност. Ти си един от малкото късметлии.

— Но не е честно.

— Защо да не е? Кому вреди? Забранено ли е от закона?

— Искаш да кажеш, че ти би приел?

— Да приема ли? Щях да се изправя на задни лапи и да им се моля. В моя бизнес всички пролуки в закона вече са затворени. На практика всяко едно нещо, което можеш да сториш в банката, е противозаконно — освен ако не си й президентът. Изобщо не те разбирам. За какво са всички тези съмнения-притеснения? Ако скубеш пряко батко Алфио, щях да кажа, че не е особено почтено — но в твоя случай не е така. Ти им правиш услуга, те ти отвръщат също с услуга — и то чисто нова, зеленичка. Не бъди глупак. Имаш на ръцете си жена и деца. А отглеждането на деца няма изгледи да поевтинее.

— Май ще е по-добре да си вървиш.

Джои Морфи тресна недовършената бутилка върху тезгяха.

— Господин Холи… по-точно господин Итън Алън Холи — каза с леден глас, — ако ти смяташ, че бих извършил нещо нечестно или бих ти предложил на теб да го извършиш… ами, в такъв случай върви си го начукай.

Джои се отправи гневно към склада.

— Нямах това предвид. Не исках да кажа това. Честна дума, в Бога се кълна, Джои. Просто от сутринта изживях два шока, да не говорим, че и днес е един отвратителен празник — отвратителен.

Морфи направи пауза.

— Какво имаш предвид? О! Да, знам. Наистина знам. Вярваш ли ми, че знам?

— И така е всяка година, още от детството ми, само дето става все по-лошо… може би защото все по-добре разбирам значението му и чувам онези самотни думи „лама савах тани“^[11].

— Знам, Итън, много добре го знам. Е, вече почти свърши… почти свърши засега, Итън. Просто забрави, че съм си тръгнал напушен, моля те.

Точно в този миг издрънча желязната камбана на пожарната — един-единствен удар.

— Свърши вече — каза Джой-бой. — Край… поне до догодина. — Измъкна се тихичко през склада и затвори тихо задната врата.

Итън вдигна завесите и отново отвори магазина, но търговията не вървеше кой знае колко — няколко дечица за бутилка мляко или за по един хляб, малък агнешки котлет и консерва грах на мис Борчър да си сготви вечеря на котлончето. По улицата просто не вървяха хора. През половината час преди шест, докато Итън се подготвяше да затваря, не влезе жива душа. Беше вече затворил и поел към дома, когато се сети за списъка с продуктите, та се наложи да се върне и да напълни две големи книжни торби, след което пак да заключи. Беше си наумил да слезе долу до залива и да гледа сивите вълни между подпорите на кея, да вдишва аромата на морска вода и да говори на някоя чайка, кацнала върху шамандура с човка срещу вятъра. Сети се за написаното някога от някаква поетеса стихотворение, явно вдъхновена до пощуряване от плавната спирала на полета на чайката. То започваше така: „О, птицо щастлива — кое тъй те развълнува?“ Поетесата явно така и не бе разбрала, а сигурно и не я е интересувало.

Тежките торби с продуктите за празниците го отказа от тези му намерения. Итън пресече уморено главната улица, после се отправи бавно по „Брястова“ към стария дом на рода Холи.