Стивън Кинг
Под купола (89)

9.

Големия Джим закри събранието в единайсет и двайсет. Питър Рандолф пожела на всички лека нощ и си тръгна. Възнамеряваше да започне евакуацията на западната част на града точно в седем сутринта и се надяваше до обяд целият район около Битч Роуд да е разчистен. Андрея го последва; стана и запристъпва плахо със сключени зад гърба ръце. Това не направи впечатление на никого, понеже отдавна бяха свикнали с навиците й.

Въпреки че срещата с Лестър Когинс не му излизаше от ума (както и сънят; какво ли не би дал, за да може най-сетне да се наспи), Големия Джим я попита дали не би могла да остане още минута-две.

Тя го изгледа учудено. Зад него Анди Сандърс събираше педантично папките и ги подреждаше в сивата стоманена картотека.

— И затвори вратата, ако обичаш — помоли я любезно Рени.

Андрея изпълни покорно молбата му и на лицето й се спусна сянка на тревога. Анди продължаваше да се занимава с канцеларската си работа, както правеше след всяко съвещание, ала раменете му бяха приведени, сякаш се мъчеше да запази равновесие под напора на силен вятър. Определено знаеше какво ще я попита Джим. И съдейки по стойката му, не я очакваше нищо добро.

— Какво има, Джим? — попита тя.

— Нищо сериозно — отвърна той, което означаваше точно обратното. — Стори ми се, Андрея, че преди събранието се държеше доста приятелски с този тип Барбара… Както и с Бренда, между впрочем.

— С Бренда? Джим, това е просто… — щеше да каже „нелепо“, но думичката й се стори твърде силна. — Просто абсурдно. Познавам Бренда от трийсет го…

— А господин Барбара — от три месеца. Ако яденето на приготвените от него палачинки и бекон може да се брои за познанство.

— Мисля, че сега е полковник Барбара.

Големия Джим се усмихна.

— Малко ми е трудно да го взема насериозно, като го гледам с тия дънки и тениска.

— Нали видя писмото от президента?

— Видях нещо, което Джулия Шамуей спокойно би могла да съчини на скапания си компютър. Не съм ли прав, Анди?

— Прав си — отвърна Сандърс, без дори да се обърне. Все още подреждаше папките. Макар че, съдейки по всичко, в момента по-скоро ги преподреждаше.

— Ти смяташ ли, че наистина е от президента? — присви очи Големия Джим. На широкото му, четвъртито лице изплува усмивката му, която тя не можеше да понася. Изведнъж Андрея забеляза едва наболата му брада — може би за първи път — и осъзна защо Джим всеки път се появяваше пред хората избръснат до синьо. За да скрие зловещата си прилика с Ричард Никсън.

— Ами… — Тревогата й се превърна в страх. Прииска й се да му каже, че просто се е държала възпитано, обаче имаше и още нещо и Джим го беше подушил. Бе подушил доста неща. — Ами, той все пак е върховният главнокомандващ на страната…

Рени пренебрежително махна с ръка.

— Знаеш ли какво значи да си главнокомандващ, Андрея? Ей-сега ще ти кажа. Това значи да цениш предаността и подчинението на хората си, защото благодарение на тях разполагаш с необходимите средства, за да помогнеш на онези в нужда. Звучи като честна сделка, нали?

— Да — кимна тя. — В случая средствата са тази крилата ракета!

— Би било чудесно, ако този план проработи.

— Защо да не проработи? Той каза, че има петстотинкилограмова бойна глава!

— Като се има предвид колко малко знаем за Купола, как можеш да си сигурна в това? Как можем да сме сигурни, че няма да отнесе Купола и да остави подире си огромен кратер на мястото на Честърс Мил?

Тя го изгледа потресено. Сключените на гърба й ръце трескаво масажираха източника на болката й.

— Е, всичко е в Божиите ръце — заяви Рени. — И ти си права, Андрея — планът може и да проработи. Но ако не стане така, ние оставаме съвсем сами, лишени от всякаква подкрепа. А един върховен главнокомандващ, който не може да помогне на гражданите си, не струва и пукнато нощно гърне. И ако планът им не проработи, и Честърс Мил не бъде изравнен със земята, ще трябва някой наистина да се погрижи за нашия град. Въпросът е кой — някой скитник, когото президентът е докоснал с вълшебната си пръчица, или законно избраните официални власти? Разбираш ли какво имам предвид?

— Полковник Барбара ми се струва напълно способен да се справи — прошепна тя.

— Престани да го наричаш така! — кресна Големия Джим. Стреснат, Анди изтърва една папка, а Андрея инстинктивно отстъпи крачка назад, изскимтявайки тихичко.

После обаче се стегна, моментално възвръщайки онази характерна за янките коравина, която преди време й бе вдъхнала куража да се кандидатира за градски съветник.

— Не ми повишавай тон, Джим Рени! Познавам те още от първи клас, когато изрязваше картинки от списанията и си ги лепеше в албумчето, така че недей да ми крещиш.

— Олеле, тя се чувства засегната! — Свирепата му усмивка вече се бе разплула от ухо до ухо, превръщайки лицето му в маска на ехидната веселост. — Колко съм лош, лош, направо ужасен! Обаче е късно и вече съм скапан от умора, така че ме чуй добре, защото няма да повтарям. — Той погледна часовника си. — Сега е дванайсет без двайсет и пет и смятам до полунощ да съм се прибрал!

— Не разбирам какво искаш от мен.

Той завъртя театрално очи, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— С две думи, искам да знам, че ще бъдеш на моя страна — на страната на мен и Анди, — ако тази идиотска идея с ракетата се провали. А не на страната на онзи бродяга, чиито умения се изчерпват с пържене на бухти и миене на чинии.

Тя изправи рамене и отлепи ръце от гърба си. Погледът й срещна този на Рени, ала устните й трепереха.

— А ако смятам, че полковник Барбара — господин Барбара, ако така предпочиташ, — е по-способен да се справи с кризисната ситуация?

— Е, тогава ще цитирам щуреца от анимационното филмче за Пинокио — разпери ръце той. — Следвай съвестта си! — После внезапно понижи глас и шепотът му бе по-заплашителен от крясъка му преди малко: — Но не забравяй, че още гълташ онези хапчета. Оксиконтин, ако не се лъжа.

Жената почувства как по кожата й пропълзява хлад.

— Какво за тях?

— Анди разполага с достатъчно количество от препарата специално за теб, но ако решиш да заложиш на погрешния кон в надпреварата, запасите му току-виж свършили. Нали, Анди?

Сандърс бе започнал да почиства кафемашината. Изглеждаше посърнал и не смееше да погледне Андрея в очите, ала в отговора му не се долавяше и грам колебание.

— Да — заяви. — В такъв случай оксиконтинът ще отиде директно в канализацията. Опасно е да държа подобни медикаменти в изолиран от света град като нашия.

— Не можеш да го направиш! — извика тя. — Имам лекарско предписание!

— Единственото предписание, с което трябва да се съобразяваш, е да не изоставяш хората, които най-добре познават този град, Андрея — изрече Големия Джим с меден глас. — Следвай това предписание и няма да имаш никакви проблеми.

— Джим, имам нужда от тези хапчета. — Тя долови хленча в гласа си (по същия начин говореше и майка й през последните си години, които изкара прикована на легло) и се намрази заради безсилието си. — Просто не мога без тях!

— Знам — кимна той. — Бог те е натоварил с голямо бреме, не на всеки е съдено да изпитва такава болка. — „Да не споменаваме, че от сума ти време си наркоманка“ — помисли си той.

— Просто направи това, което е редно — каза Анди. Обрамчените му от тъмни кръгове очи изглеждаха тъжни и искрени. — Джим знае кое е най-доброто за града ни; винаги го е знаел. Нямаме нужда някой външен човек да ни се бърка в работата.

— Ако се съглася, ще получавам ли лекарствата?

Лицето на Анди се озари от усмивка.

— Естествено! Даже си мисля, че мога да ти увелича дозата. Да кажем със сто милиграма дневно? Как смяташ, няма ли да ти се отрази добре? Изглеждаш ужасно измъчена.

— Да, мисля, че ще ми дойде добре — каза глухо тя и наведе глава. Не беше близвала никакъв алкохол — в това число и чаша вино — от абитуриентския си бал, когато й бе прилошало, никога не бе пушила трева и беше виждала кокаин само по телевизията. Беше добър човек. И то наистина добър човек. И как се бе забъркала в това? Заради едно подхлъзване, докато отиваше да вземе пощата? Ако бе така, значи животът наистина беше несправедлив. И то ужасно несправедлив. — Но само с четирийсет милиграма. Мисля, че това ще бъде предостатъчно.

— Сигурна ли си? — попита Големия Джим.

Изобщо не бе сигурна, мамка му. Това беше най-гнусното от цялата работа.

— Добре, нека бъдат осемдесет — въздъхна и избърса сълзите си. След което добави шепнешком: — Това си е живо изнудване.

Рени обаче я чу. Протегна ръка към нея и Андрея инстинктивно потръпна, ала Големия Джим само пое нежно и внимателно дланта й в своята.

— Не — каза. — Това би било грях от наша страна. Не те изнудваме, а ти помагаме. И единственото, което искаме в замяна, е ти също да ни помогнеш.