Стивън Кинг
Под купола (395)

14.

Редник Клинт Еймс дремеше до южния край на Купола. Беше седнал с кръстосани крака на тревата до шосе 119 и се беше завил с одеяло като индианец. Въздухът внезапно притъмня, сякаш кошмарът, който го тормозеше, беше приел физическа форма. Закашля се и се събуди.

По камуфлажната му униформа се стелеха сажди.

Откъде се беше появило това, по дяволите? Само вътре гореше.

След това видя. Куполът се вдигаше като гигантска врата на гараж. Беше невъзможно — всички знаеха, че стената му е вкопана дълбоко в земята, — но се случваше.

Еймс не се поколеба. Запълзя напред, стигна до Оли Динсмор и го хвана за ръцете. Вдигащият се Купол одраска гърба му и той си помисли: „Ако се спусне, ще ме пререже на две.“ След това се зае да издърпа момчето.

За момент му се стори, че дърпа труп.

— Не! — изкрещя той. Занесе момчето до един от ревящите вентилатори. — Да не си посмяло да умреш, краварче!

Оли се закашля, след това се извърна настрани и повърна немощно. Еймс продължаваше да го държи. Другите, предвождани от сержант Гро, се затичаха към тях, надавайки ликуващи викове.

Оли повърна отново.

— Не ме наричай краварче — прошепна той.

— Извикайте линейка! — изрева Еймс. — Трябва да дойде линейка!

— Не, ще го закараме в болницата с хеликоптера — каза Гро. — Качвал ли си се на хеликоптер, момко?

Оли го погледна с премрежен поглед и поклати глава. След това повърна върху обувките на сержант Гро.

Сияещият Гро стисна мръсната ръка на Оли.

— Добре дошъл в Съединените щати, синко. Добре дошъл в нашия свят.

Оли обви ръката си около врата на Еймс. Разбираше, че всеки момент ще припадне. Опита се да му благодари, но не успя. Последното нещо, което усети, преди тъмнината да го обгърне отново, беше целувката по бузата, с която го дари войникът с южняшкия акцент.