Стивън Кинг
Под купола (383)

2.

— Хайде да погледнем торбите — каза Сам.

Линда му подаде три зелени найлонови торби. В две от тях беше сложила дрехи за себе си и Ръсти, и няколко книжки за момичетата (ризите, панталоните, чорапите и бельото сега бяха захвърлени зад групичката оцелели). Роми беше осигурил третата торба, в която бяха две от ловните му пушки. Сам огледа торбите, видя, че в тази от пушките има дупка, и я изхвърли. Другите две бяха здрави.

— Добре — каза той. — Слушай сега. Ще използваме твоя микробус, но първо ще трябва да го докараме тук. — Посочи хондата. — Сигурна ли си, че стъклата са вдигнати? Важно е, от това ще зависи животът ни.

— Вдигнати са — отговори Линда. — Бяхме включили климатика.

Сам погледна Ръсти.

— Ти ще го докараш тук, докторе, но първо трябва да изключиш климатика. Знаеш защо, нали?

— За да предпазя въздуха в купето.

— Когато отвориш вратата, вътре ще влезе известно количество лош въздух, така че трябва да си бърз. Вътре ще е останал добър въздух. Градски въздух. Хората вътре ще могат да дишат лесно по пътя към кутията. Старият микробус не става, и то не само защото прозорците му са отворени…

— Нямахме друг избор — обади се Нори, гледайки към микробуса, който Ърни беше откраднал. — Климатикът му не работеше. Дядо така каза. — От лявото й око бавно потече сълза, която направи пътечка по мръсната й буза. Вече всичко беше мръсно, от мрачното небе непрекъснато се сипеше фина пепел.

— Нищо, сладурче — каза й Сам. — И без това гумите не стават за нищо. Веднага се разбира от чия автокъща е дошла тази бракма.

— Моят микробус ще свърши работа, ако ни потрябва друго превозно средство — рече Роми. — Ще го докарам.

Сам обаче клатеше глава.

— По-добре колата на госпожица Шамуей, гумите й са по-малки и по-лесно ще ги свалим. Освен това са нови. Въздухът в тях ще е по-пресен.

Джо Макклачи се ухили.

— Въздухът в гумите! Ще го прехвърлим в торби за боклук! Импровизирани кислородни бутилки! Господин Вердро, вие сте гений!

Сам Мърляча също се ухили, показвайки всичките си шест зъба.

— Не, синко. Заслугата е на Пит Бержерон. Той ми разказа за двама души, които били блокирани от преминалия през Бар Харбър пожар. Нищо им нямало, но въздухът не ставал за дишане. Така че разбили вентила на гумата на един камион и дишали на смени, докато вятърът не раздухал отровите. Според онези двамата въздухът в гумата имал вкус на развалена риба, но все пак им помогнал да оцелеят.

— Една гума ще стигне ли? — попита Джулия.

— Може би, но не можем да вярваме на резервната, ако е от онези малки търкала, чието предназначение е да ти помогнат да стигнеш до близкия сервиз.

— Не е от тях — отвърна Джулия. — Мразя тесните гуми. Помолих Джони Карвър да ми даде нова гума и той ми даде. — Тя погледна към града. — Предполагам, че Джони е загинал. Кери също.

— Хубаво ще е да свалим една, за по-сигурно — каза Барби. — Имаш крик, нали?

Джулия кимна.

Роми Бърпи се ухили, но сякаш не му беше много весело.

— Да видим кой ще стигне пръв дотук, докторе. Твоят микробус срещу хибрида на Джулия.

— Аз ще докарам приуса — намеси се Пайпър. — Ти стой тук, Роми. На нищо не приличаш.

— Много мило, проповедничке — промърмори той. — Трябва да си благодарна, че все още имам сили да говоря глупости. — Преподобната Либи също не изглеждаше много добре, но въпреки това Джулия й подаде ключовете. Никой не преливаше от енергия, но Пайпър беше в сравнително добра форма; Клеър Макклачи например беше бледа като платно.

— Добре — каза Сам. — Има един малък проблем, но първо…

— Какво? — попита Линда. — Какъв проблем?

— Не се тревожи за това сега. Първо да докараме таратайките тук. Кога искате да опитате?

Ръсти погледна проповедничката. Пайпър кимна.

— Сега или никога — отсече Ръсти.