Стивън Кинг
Под купола (374)

9.

Когато звънецът се задейства за втори път, Картър се събуди от безсънна дрямка и веднага разбра какво става. Част от съзнанието му нямаше да може да заспи, докато тази каша не се оправеше или той не умреше. Помисли си, че това е инстинктът за оцеляване — вечно буден страж, стоящ на пост дълбоко в мозъка му.

Беше седем и половина събота сутринта.

Знаеше това, защото часовникът му беше от тези, чийто дисплей светва, когато бъде натиснат бутон. Аварийните светлини бяха угаснали през нощта и укритието тънеше в мрак.

Когато се надигна и седна, усети, че нещо се е опряло във врата му. Предположи, че това е фенерчето, което беше използвал миналата вечер. Напипа го и го включи. Той беше на пода. Големия Джим беше на канапето. Тъкмо той го беше смушкал с фенерчето.

„Разбира се, че ще е на кушетката, та нали е шеф“ — каза си гневно Картър.

— Хайде, синко — настоя Големия Джим. — По-бързичко.

„Защо пък аз? — помисли си Картър… но не каза нищо. — Трябва да отида аз, защото шефът е стар, шефът е дебел, шефът има проблеми със сърцето. И защото шефът е шеф, разбира се. Джеймс Рени — императорът на Честърс Мил. Император на стари коли, това си ти. И миришеш на пот и сардини.“

— Хайде! — Като че ли беше изнервен. И уплашен. — Какво чакаш?

Картър стана и се отправи към спалничката. Фенерчето осветяваше претъпканите рафтове на противорадиационното укритие (толкова много консерви със сардини!). Една от крушките на аварийното осветление все още работеше, но примигваше, сякаш всеки момент щеше да изгасне. Сега звънецът се чуваше по-ясно. Натрапчиво „Аааааааа“ — звукът на надвисналата гибел.

„Няма да можем да се измъкнем оттук“ — помисли си Картър.

Насочи фенерчето към люка и извисяващия се над него генератор, който продължаваше да бучи дразнещо, и тогава незнайно защо се сети за словоизлиянията на шефа. Може би защото и чрез двата шума се настояваше за едно и също: храна, храна, храна. Дай ми пропан, дай ми сардини, дай ми безоловен бензин за хамъра. Нахрани ме. Въпреки това ще умра, и ти също ще умреш, но на кого му пука? Дава ли изобщо някой пет пари? Нахрани ме, нахрани ме, нахрани ме.

В сандъка имаше само шест бутилки с пропан. Когато сменеше празната, щяха да останат пет. Между тях и смъртта чрез задушаване стояха тези пет малки контейнера.

Картър измъкна една бутилка от сандъка и я остави до генератора. Щеше да изчака свършващата бутилка да се изпразни напълно, въпреки че това „ааааааааа“ го дразнеше много. Да. Да. Добро до последната капка, нали така казваха за кафето „Максуел Хаус“.

Но звънецът можеше преспокойно да скъса нервите на човек. Картър си помисли, че би могъл да намери алармата и да я изключи, но тогава как щяха да разбират, че горивото на генератора свършва?

„Два плъха, захлупени под преобърната кофа, това сме ние.“

Той започна да смята наум: „Шест бутилки, всяка от които стига за единайсет часа. Ако изключим климатика, бутилките ще издържат по дванайсет, че дори и тринайсет часа. Май дванайсет е по-реалистично. Дванайсет по шест е… нека да видим…“

Бученето му пречеше да смята, но той успя да се справи. Седемдесет и два часа до жалката смърт чрез задушаване тук долу в тъмното. А защо беше тъмно? Защото никой не се беше сетил да смени акумулатора на аварийните лампи, затова. Вероятно не беше сменян от двайсет години. Шефът беше пестил пари. А защо в сандъка имаше само седем малки смотани бутилки, след като в Радиото на Исус са били складирани милиони галони пропан? Защото шефът иска сам да определя къде да стоят запасите.

Докато седеше и слушаше бученето, Картър си спомни една от поговорките на баща си: „Пестиш ли пенита, губиш долари.“ Така прави Рени. Рени, императорът на колите на старо. Рени, големият политик. Рени, наркобаронът. Колко ли пари беше спечелил от наркотиците? Милион долара? Два милиона? Имаше ли значение изобщо?

Вероятно не е възнамерявал да ги харчи, а сега със сигурност няма да ги харчи. Тук нямаше за какво да се харчи. Може да плюска сардини до посиняване, и то безплатно.

— Картър? — чу се гласът на Големия Джим. — Ще я смениш ли най-сетне или да продължаваме да се наслаждаваме на този приятен звук?

Младият мъж отвори уста, за да изкрещи, че трябва да почакат и че всяка минутка е важна, когато бученето престана. Престана и хлипането на устройството за пречистване на въздуха.

— Картър?

— Още малко, шефе. — Той пъхна фенерчето под мишницата си, замени празната бутилка с пълна (на металната платформа можеше да се побере десет пъти по-голяма бутилка) и закачи конектора.

Всяка минутка е важна. Наистина ли? Защо да е важна, след като краят е предизвестен — задушаване?

Вечно будният страж в главата му обаче смяташе тези въпроси за глупави. Вечно будният страж смяташе, че седемдесет и два часа са си седемдесет и два часа и че всяка минутка от тези седемдесет и два часа е важна. Защото всичко можеше да се случи. Военните можеха да намерят начин да разрушат Купола. Куполът можеше да изчезне от само себе си по внезапен и необясним начин, както се беше появил.

— Картър? Какво правиш там? Баба ми е по-бърза от теб, а тя е мъртва!

— Почти съм готов.

Той се увери, че бутилката е опряна, където трябва, после приближи пръста си до бутона за включване (помисли си, че може да загазят, ако акумулаторът на стартера е толкова стар, колкото акумулатора на аварийните лампи). Замисли се: „Седемдесет и два часа, ако сме двамата. Но ако съм само аз, пропанът ще стигне за деветдесет, че дори за сто часа. Просто ще включвам пречиствателя само когато въздухът се развали съвсем.“

Големия Джим беше отхвърлил идеята да изключват от време на време пречиствателя.

— Сърцето ми е зле — беше напомнил той на Картър. — Ще започне да ми играе номера, ако въздухът е лош.

— Картър? — Висок и властен глас. Глас, който тормозеше ушите му, както сардините тормозеха носа му. — Какво става там?

— Всичко е наред, шефе — провикна се той и натисна бутона. Моторът на стартера забръмча и генераторът веднага заработи.

„Трябва да помисля за това“ — каза си Картър, но вечно будният страж беше на друго мнение. Вечно будният страж смяташе, че всяка загубена минута е от значение.

„Той се отнасяше добре към мен. Възлагаше ми отговорни задачи.“

„Караше те да му вършиш мръсната работа. А после те набута в този капан.“

Картър взе решение. Извади беретата си от кобура и се отправи към главната стая. Поколеба се дали да не скрие пистолета зад гърба си, но се отказа. Човекът все пак го беше наричал „синко“. Заслужаваше нещо повече от неочакван куршум в тила.

„Ще му дам време да се подготви.“