Стивън Кинг
Под купола (373)

8.

Когато слънцето изгря на двайсет и осми октомври, последният член на семейство Динсмор можеше да се похвали единствено с това, че е оцелял. Оли лежеше на земята, притиснал тялото си към Купола, и вдишваше жадно оскъдния въздух, който достигаше до него.

Беше се наложило бързо да почисти стената на Купола, защото въздухът в бутилката свършваше. Това беше втората бутилка — тази, която беше оставил на пода, преди да се зарови в картофите. Спомни си, че се беше чудил дали тя няма да избухне. За късмет на Оливър Динсмор тя не беше избухнала. Ако това се беше случило, сега той щеше да лежи мъртъв под погребална могила от картофи.

Той беше коленичил до Купола и беше започнал да разчиства черната шлака, в която имаше човешки останки. Никога нямаше да забрави как го бодяха парченцата от кости. Ако не беше редник Еймс, който непрекъснато го окуражаваше, със сигурност щеше да се откаже. Редникът обаче не спираше да го тормози и да настоява:

— Копай, по дяволите, разчисти тази мръсотия, краварче, защото иначе вентилаторите няма да свършат никаква работа.

Оли беше продължил да се бори само защото Еймс не знаеше името му. Беше свикнал децата в училище да го наричат „лайносъбирач“ и „цицодърпач“, но въпреки това не можеше да си позволи да умре, слушайки как някакъв тиквеник от Южна Каролина го нарича „краварче“.

Вентилаторите бяха заревали и той беше усетил как лекият полъх гали нагорещената му кожа. Махна маската от лицето си и притисна устата и носа си към мръсната повърхност на Купола. Нагълта се със сажди, което го накара да продължи да почиства стената. Виждаше Еймс от другата страна — беше коленичил и беше наклонил глава, сякаш се опитваше да надникне в миша дупка.

— Точно така! — изкрещя той. — Ей-сега ще докарат още два вентилатора. Не се предавай, краварче! Дръж се!

— Оли — изхриптя момчето.

— Какво?

— Името ми е… Оли. Спри да ме наричаш… краварче.

— Отсега нататък ще те наричам Оли, само продължавай да разчистваш, за да могат да работят вентилаторите.

Оли някак си успяваше да вдишва достатъчно количество въздух, което да го поддържа жив. През процепа в саждите той виждаше как светът просветлява. Светлината помагаше, но го болеше сърцето, че розовият изгрев е зацапан от мръсотията, покриваща вътрешната страна на Купола. Светлината беше прекрасна, защото при него всичко беше тъмно, опърлено, твърдо и притихнало.

Към пет часа сутринта те се опитаха да накарат Еймс да се махне, но Оли се разкрещя и той им отказа категорично. Началникът му се съгласи. Оли започна да разказва, като спираше от време на време, за да притисне устата си към Купола и да подиша въздух.

— Знаех, че трябва да изчакам пожара да загасне — каза той, — затова пестях кислорода. Дядо ми Том веднъж каза, че ако е заспал, може да изкара цяла нощ с една бутилка, така че просто си лежах спокойно. Известно време дишах въздуха, който беше останал под картофите.

Той опря устните си в стената и усети вкус на сажди. Знаеше, че в тези сажди може да има човешки остатъци, но не му пукаше. Засмука жадно, после изкашля чернилката и продължи:

— Отначало под картофите беше студено, но после стана топло, а накрая и горещо. Помислих си, че ще изгоря жив. Оборът гореше над главата ми. Всичко гореше. Пожарът обаче много бързо погълна постройката, сигурно затова оцелях. Не знам. Останах там, докато не свърши първата бутилка. След това бях принуден да изляза. Опасявах се, че другата бутилка е експлодирала, но тя беше цяла. Беше й се разминало на косъм.

Еймс кимна. Оли засмука още въздух през Купола. Имаше чувството, че диша през мръсна дебела кърпа.

— И стълбите. Ако бяха дървени, а не бетонни, нямаше да мога да изляза. Дори не опитах отначало. Просто изпълзях изпод картофите, защото беше много топло. Тези най-отгоре се бяха изпекли, усетих по миризмата. Тогава започна да не ми достига въздух и така разбрах, че кислородът във втората бутилка свършва.

Той се закашля и замълча за момент. После отново продължи:

— Просто исках да чуя човешки глас, преди да умра. Стана ми много приятно, когато те видях, редник Еймс.

— Казвам се, Клинт, Оли. И да знаеш, няма да умреш.

Но очите, които гледаха през мръсния процеп в дъното на Купола, приличащ на прозорче на ковчег, като че ли знаеха някаква жестока истина.