Стивън Кинг
Под купола (369)

4.

Сгушен под срутилата се сграда на общината, генераторът на противоатомното укритие — малък и старомоден — работеше стабилно. Той беше единственото нещо, което отделяше обитателите от голямата разруха отвън. Захранваните от акумулатор лампи, намиращи се в ъглите на главната стая, хвърляха жълтеникава светлина. Картър седеше на единствения стол, Големия Джим се беше излегнал на канапето и ядеше консервирани сардини — измъкваше ги една по една с дебелите си пръсти, после ги поставяше върху солени бисквити и ги поглъщаше.

Двамата мъже почти не си говореха; цялото им внимание беше насочено към прашния портативен телевизор, който Картър беше намерил в спалничката. Телевизорът хващаше само един канал — WMTW от Поланд Спринг, — но това им беше напълно достатъчно. Даже им идваше множко — на екрана показваха страховити, неописуеми неща. Центърът на града беше разрушен. На сателитните снимки се виждаше, че горите край Честърс Понд са се превърнали в шлака и че тълпата, която беше присъствала на свиждането, вече е пепел, разнасяна от утихващия вятър. Стените на Купола, почернели на височина от около седем хиляди метра, продължаваха да държат в плен опожарения град.

След експлозията температурата в укритието се беше покачила осезаемо. Големия Джим каза на Картър да включи климатика.

— Генераторът ще се справи ли? — попита Картър.

— Ако не се справи, ще се изпечем — отговори раздразнено Големия Джим. — Така че има ли някакво значение?

„Я не ми се репчи — помисли си Картър. — Какво се перчиш, като заради теб се случи това. Отговорността е изцяло твоя.“

Когато стана да потърси климатика, му мина друга мисъл: „Тези сардини страшно смърдят.“ Зачуди се каква ще е реакцията на шефа, ако му каже, че нещата, които слага в устата си, миришат отвратително.

Големия Джим обаче се обръщаше към него със „синко“, сякаш наистина го смяташе за свой син, така че Картър си замълча. Климатикът заработи веднага щом го включи. Генераторът обаче забръмча малко по-силно, поемайки неохотно новия товар. Така запасите им от пропан щяха да се изчерпят много по-бързо.

„Няма значение, той е прав, трябваше да го включим“ — каза си Картър, докато гледаше страшните кадри, които даваха по телевизията. Очевидно използваха сателити или летящи високо разузнавателни самолети — долната част на Купола вече като че ли почти навсякъде беше непрозрачна. После двамата разбраха, че североизточният край на Купола не е почернял.

Към три часа следобед камерите започнаха да предават оттам; операторите се бяха настанили зад група суетящи се войници.

— Казвам се Джейк Тепър и предавам от ТР-90 — ненаселена крайградска зона, намираща се северно от Честърс Мил. Не ни позволиха да се приближим повече, но както виждате, има оцелели. Повтарям, има оцелели.

— Тук има оцелели, тъпако — каза Картър.

— Млъквай — сряза го Големия Джим. По дебелите му бузи разцъфнаха червени петна, които бързо се разраснаха, стигайки до челото му. Облещи се и сви ръцете си в юмруци. — Това е Барбара. Това е онзи кучи син Дейл Барбара!

Картър го мерна сред групичка хора. Камерата беше с прекалено дълъг обектив, но образът, макар и да трептеше така, все едно имаше мараня, беше сравнително ясен. Барбара. Бъбривата проповедничка. Докторът-хипар. Жената на Ръсти Евърет. Няколко деца.

„Кучката ме е лъгала през цялото време. Лъгала ме е, а аз глупакът й повярвах.“

— Това, което чувате, не са хеликоптери — каза Джейк Тепър. — Ако можем да се дръпнем малко назад…

Камерата се дръпна назад, показвайки огромните вентилатори и генераторите, които ги захранваха. На Картър му призля от завист, като гледаше мощната апаратура, разположена само на няколко километра от укритието.

— Вече виждате — продължи Тепър. — Това са промишлени вентилатори. Сега… нека отново да погледнем оцелелите…

Камерата се насочи към тях. Те бяха насядали до стената на Купола, точно срещу вентилаторите. Картър забеляза, че вятърът разрошва косите им. Не ги развява, а само ги разрошва.

— Джулия Шамуей е там — каза учудено Големия Джим. — Пропуснах удобен случай да убия тази кучка.

Картър не му обърна внимание. Погледът му беше прикован в екрана на телевизора.

— Ако го нямаше Купола, вятърът, който създават тези петдесет вентилатора, щеше да ги събори, Чарли — каза Джейк Тепър, — но като гледам, до тях достига само толкова въздух, колкото да ги поддържа живи. Имайте предвид, че там е пълно с отрови — въглероден двуокис, метан и Бог знае още какво. Нашите експерти твърдят, че ограничените запаси от кислород в Честърс Мил са отишли за подхранване на огъня. Един от тези експерти — професорът по химия от Принстън Доналд Ървинг — ми каза по телефона, че сега въздухът в Купола едва ли се различава много от този на Венера.

Камерите показаха разтревожения Чарли Гибсън от Ню Йорк. („Късметлия си ти, копеле“ — помисли си Картър.)

— Стана ли ясно какво е причинило пожара?

Отново показаха Джейк Тепър… а после оцелелите и тяхната малка въздушна капсула.

— Не, Чарли. Нещо е експлодирало, това като че ли е вън от съмнение, но военните не казват нищо повече. Хората, които виждаш на екрана, вероятно имат мобилни телефони, но явно си комуникират само с полковник Джеймс Кокс, който кацна преди четирийсет и пет минути и веднага отиде да говори с тях. Докато камерите ни снимат от тази доста отдалечена позиция, ще си позволя да кажа на разтревожените зрители кои от оцелелите идентифицирахме. Предполагам, че имаш снимки на някои от тях. Би ли ги показвал, докато говоря? Предполагам, че имената в моя списък са подредени по азбучен ред, но не ме винете, ако се получи разминаване.

— Няма, Джейк. Наистина разполагаме със снимки, но ще те помоля да говориш бавно.

— Полковник Дейл Барбара, армия на Съединените щати. — На екрана се появи снимка на Барби, облечен в камуфлажна униформа. Беше прегърнал през раменете някакво ухилено до уши иракчанче. — Ветеран от войната в Ирак, награждаван за отлична служба. За последно е работил като готвач в местния ресторант.

— Анджелина Буфалино… имаме ли нейна снимка? Не?… Добре.

— Ромео Бърпи — собственик на универсалния магазин в града. — Имаха снимка на Роми. На нея той и жена му стояха до барбекюто в задния двор на къщата си. На фланелката на Роми пишеше: „Целуни ме, аз съм французин“.

— Ърнест Калвърт, дъщеря му Джоан и внучката му Елинор Калвърт. — Тази снимка като че ли беше от семейна среща — на нея се виждаха и други хора от фамилията. Нори, чието красиво лице имаше мрачно изражение, беше пъхнала скейтборда си под мишница.

— Алва Дрейк… синът й Бенджамин Дрейк…

— Изключи го — изръмжа Големия Джим.

— Те поне са на открито — промърмори тъжно Картър. — Не са заврени в дупка. Вече разбирам как се е чувствал Садам Хюсеин, когато се е криел.

— Ерик Евърет, жена му Линда и двете им дъщери…

— Още едно семейство! — възкликна одобрително Чарли Гибсън като фанатизиран мормон. На Големия Джим не му се гледаше повече. Стана и демонстративно изключи телевизора. Част от мазнината на сардините се разля по панталоните му.

„Няма да можеш да ги изчистиш“ — помисли си Картър, но не каза нищо.

„Гледах това предаване“ — помисли си Картър, но пак не каза нищо.

— Вестникарката — каза замислено Големия Джим и отново седна на канапето. Възглавничките изсвистяха, докато се смачкваха под тежестта му. — Винаги е била против мен. Правеше всичко възможно да ме омаскари, Картър. Всичко. Би ли ми донесъл още една консерва сардини?

„Сам си вземи“ — помисли си той, но не каза нищо. Стана и му донесе още една консерва.

Вместо да спомене каква обонятелна асоциация е направил за сардините, той зададе един доста логичен въпрос.

— Какво ще правим, шефе?

Големия Джим извади отварачката от дъното на консервата, мушна я в ухото и дръпна назад ламариненото капаче. Отдолу се показа ескадрон мъртви риби, които лъщяха мазно на светлината на мъждивите лампи.

— Ще изчакаме въздухът да се прочисти, после ще излезем отвън и ще започнем да събираме парченцата, синко. — Той въздъхна, постави една капеща рибка върху солена бисквита и налапа „вкуснотията“. На мазните му устни полепнаха трохи. — Хората като нас винаги трябва да правят това. Отговорните хора. Тези, които дърпат ралото.

— Ами ако въздухът не се прочисти. По телевизията казаха…

— О, Боже, небето се продъни; О, Боже, небето се продъни! — издекламира Големия Джим със странен и доста притеснителен фалцет. — От години ни разправят подобни неща, нали? Учените и либералите. Трета световна война! Топящи се ядрени реактори, които потъват дълбоко в земята! Блокиране на компютрите през двехилядната година! Изтъняване на озоновия слой! Топящи се ледени шапки на полюсите! Страховити урагани! Глобално затопляне! Противни, плашливи атеисти, които не зачитат волята на добрия и грижовен Господ! Които не вярват, че има добър и грижовен Господ!

Големия Джим посочи младия мъж с мазния си пръст.

— Противно на очакванията на безбожниците хуманисти небето няма да се продъни. Големи са пъзльовци… гузен негонен бяга, нали знаеш, книгата на Левит, но това не променя божията истина: Онези, които вярват в него няма да се изморят, а ще се сдобият с орлови криле — книгата на Исая. Това отвънка е смог. След известно време ще се разкара.

Два часа по-късно обаче — в четири и нещо следобед, откъм нишата, където беше механичната поддържаща система на укритието, се чу пронизително изсвирване.

— Какво е това? — попита Картър.

Големия Джим, който беше притворил очи и беше полегнал на канапето (брадата му беше мазна), седна и се заслуша.

— Устройството за пречистване на въздух. Това е нещо като голям йонизатор. Имаме един такъв в шоурума на магазина. Хубава джаджа. Не само поддържа въздуха свеж и чист, но и отстранява статичното електричество, което възниква в студено вре…

— Щом въздухът в града се прочиства, защо това устройство се включи?

— Защо не отидеш горе, Картър? Открехни вратата и виж какво е положението. Това ще те поуспокои ли?

Картър не знаеше дали това ще го поуспокои или не, но знаеше, че се е изнервил от седене тук долу. Качи се по стълбите.

Когато Картър излезе, Големия Джим стана и отиде до скрина, намиращ се между печката и малкия хладилник. Движеше се изненадващо бързо и тихо за телосложението си. Намери това, което търсеше, в третото чекмедже. Погледна през рамо, за да се увери, че все още е сам, след това се погрижи за себе си.

Когато изкачи стълбите и застана пред вратата, Картър видя един доста зловещ надпис:

ТРЯБВА ЛИ ДА ПРОВЕРИШ ДАЛИ ИМА РАДИАЦИЯ?

МИСЛИ!!!

Картър помисли. И стигна до извода, че Големия Джим се заблуждава, че въздухът ще се прочисти. Онези хора са се подредили пред вентилаторите, значи през стената не преминава почти никакъв въздух.

Все пак нищо не пречеше да провери.

Отначало вратата отказа да помръдне. Стреснат от мисълта, че е заровен жив, той бутна по-силно. Този път вратата се отмести лекичко. Чу падащи тухли и скърцане на дърво. Вероятно можеше да я отвори по-широко, но нямаше смисъл да го прави. Това, което влизаше през неколкосантиметровата пролука, изобщо не беше въздух, а газ, подобен на този, който бълват ауспусите на автомобилите. Картър нямаше нужда от модерни уреди, за да разбере, че ако прекара две-три минути отвън, ще загине.

Въпросът беше какво да каже на Рени.

„Нищо“ — подсказа му един студен вътрешен глас. Ако разбере какво е отвън, ще се изнерви още повече. Направо ще стане непоносим.

А какво означаваше това? Какво значение имаше, при условие че щяха да умрат в укритието, когато горивото на генератора свършеше? Ако щяха да умрат, имаше ли изобщо нещо значение?

Той слезе по стълбите. Големия Джим седеше на канапето.

— Е?

— Въздухът е доста лош — каза Картър.

— Но става за дишане, нали?

— Ами… да. Но може да ни прилошее. По-добре да изчакаме, шефе.

— Разбира се, че е по-добре да изчакаме — сопна му се Големия Джим, сякаш той беше предложил друго. Сякаш Картър беше най-големият глупак във вселената. — Но няма да имаме проблеми, това е важното. Господ ще се погрижи за нас. Както винаги. А и тук не е прекалено топло, има добър въздух и много храна. Ще потърсиш ли нещо сладичко, синко? Бонбонки или нещо друго? Още съм гладен.

„Не съм ти син, синът ти е мъртъв“ — помисли си Картър, но не каза нищо. Отиде в спалнята, за да види дали някъде по рафтовете няма бонбони.