Стивън Кинг
Под купола (350)

7.

В Честърс Мил е дошъл денят за свиждане и хората, които вървят към фермата на Динсмор, където само преди пет дена Джо Макклачи направи неуспешна демонстрация, тръпнат в очакване. Те са изпълнени с надежда (някои от тях даже се чувстват щастливи), въпреки онзи спомен и въпреки топлината и миризмата. Хоризонтът зад Купола изглежда замъглен, а небето е притъмняло заради натрупалите се прахови частици. Когато човек погледне право нагоре, нещата изглеждат по-добре, но не много по-добре — синевата жълтее, сякаш е око, заболяло от катаракт.

— Така изглеждаше небето през седемдесетте години, когато фабриките за хартия работеха на пълни обороти — казва Хенриета Клавард — възрастната жена с натъртения задник. Тя предлага бутилка джинджифилова бира на Петра Сиърлс, която върви до нея.

— Не, благодаря — отговаря Петра. — Имам малко вода.

— А водка добавила ли си? — пита старицата. — Защото аз съм добавила. Петдесет на петдесет, скъпа; наричам този коктейл „канадска ракета“.

Петра взима бутилката и отпива голяма глътка.

— О! — възкликва тя.

Хенриета кимва сериозно.

— Да, госпожо. Не е модерен, но веднага подобрява настроението на човек.

Много от хората носят лозунги, които смятат да покажат на тези отвън (и на камерите, разбира се); приличат на зрители на утринно телевизионно шоу. С тази разлика, че лозунгите, които се вдигат на телевизионните програми, винаги са весели. Повечето от тези не са. Някои от тях са останали от миналата неделя и гласят: „Бийте управниците“ и „Пуснете ни, по дяволите!“. Има и нови: „Правителствен експеримент, защо?“ „Престанете да се криете“, „Ние сме човешки същества, а не морски свинчета“. Лозунгът на Джони Карвър гласи: „Спрете веднага това, в името на Господ! Преди да е станало късно!“ Лозунгът на Фрида Морисън пита разпалено: „Заради чии престъпления умираме?“ Само посланието на Брус Ярдли е съвсем позитивно. Върху двуметров прът той е закачил син картон (то се извисява над всички останали лозунги), на което пише: „Здравейте, мамо и татко! Обичам ви!“

В деветдесет процента от посланията има откъси от Библията. Бони Морел — жената на собственика на склада за дърва — носи табела, която гласи: „Не им прощавайте, защото те знаят какво вършат!“ Тази на Трина Коул гласи: „Господ е мой пастир“, а отдолу е нарисувано нещо, което смътно прилича на овца.

Дони Барибо е успял да измисли само следното: „Молете се за нас.“

Марта Едмъндс, която понякога наглежда децата на семейство Евърет, не е сред „поклонниците“. Бившият й съпруг живее в Южен Портланд, но тя се съмнява, че той ще се появи, а и какво би могла да му каже, ако се появи? Не плащаш навреме издръжката, нещастнико? Тя се придвижва по Битч Роуд, а не по шосе 119. Не й се налага да трамбова пеш, кара акурата си с надут до дупка климатик. Отправила се е към малката спретната къщурка, където Клейтън Брейси е прекарал старините си. Той й е прапрачичо (или нещо такова) и при все, че не е съвсем сигурна какви точно роднини са, тя знае, че той има генератор. Ако генераторът все още работи, тя ще може да гледа телевизия. Освен това иска да се убеди, че чичо Клей е добре — добре за човек, който е на сто и пет години и чийто мозък се е превърнал в овесена каша.

Клейтън Брейси не е добре. Той вече не е най-възрастният жив жител на града. Седи на любимия си стол в дневната; очуканата емайлирана подлога е в скута му, а „столетническият“ бастун, с който е бил награден, е подпрян на стената. Съвсем е изстинал.

Няма я Нел Тууми — неговата праправнучка и основна помощничка. Тя е отишла при Купола заедно с брат си и зълва си.

Марта казва:

— О, чичо, съжалявам, но май вече беше време.

Отива в спалнята, взима чист чаршаф от шкафа и го мята върху възрастния мъж. Все едно той е мебел в изоставена къща. И сега наистина заприличва на мебел — на висок скрин. Марта чува, че генераторът пърпори отзад и си казва: „Защо пък не.“ Включва телевизора, настройва го на Си Ен Ен и сяда на канапето. Това, което вижда на екрана, я кара да забрави, че компания й прави труп.

Вижда снимка, заснета с камера с мощен обектив от хеликоптер, кръжащ над битпазара в Мотън, където ще паркират автобусите с посетителите. Неколцина от местните вече са стигнали до Купола. Зад тях се точи шествие, което стига чак до „Фуд Сити“. Гражданите няма как да не бъдат оприличени на пъплещи мравки.

Някакъв репортер дрънка, използвайки думи като „прекрасно“ и „изумително“. Когато той за втори път казва: „Никога не съм виждал такова нещо“, Марта изключва звука, мислейки си: „Никой не е виждал, задник такъв.“ Кани се да стане, за да види дали в кухнята няма нещо за хапване. „Може би не трябва да ям тук, та нали в стаята има труп, но съм гладна, по дяволите!“ Тогава екранът се разделя на две части. Отляво показват (пак снимат от хеликоптер) как от Касъл Рок тръгва колона автобуси, а отдолу се появява съобщение: „Посетителите ще пристигнат малко след десет часа.“

Значи има време да си приготви нещо за хапване.

Марта намира бисквити, фъстъчено масло и нещо още по-хубаво — три бутилки студен будвайзер. Слага храната на поднос, занася я в дневната и се настанява удобно.

— Благодаря ти, чичо — казва тя.

Дори при изключен звук (особено при изключен звук) двете картини приковават вниманието й. Тя ги гледа като хипнотизирана. След като изпива първата бира, на Марта започва да й се струва, че неудържима сила ще се срещне с неподвижен обект, чуди се дали ще последва сблъсък, а след него и експлозия.

Оли Динсмор е на хълмчето, където копае гроб на баща си. Обляга се на лопатата и се заглежда в пристигащите — двеста, след това четиристотин, след това осемстотин. Най-малко осемстотин. Вижда жена, която носи бебе на гърба си, и се чуди дали тя е с всичкия си. Много е топло, а тя дори не е сложила шапка на главата му. Пристигналите стоят под палещото слънце, оглеждат се и чакат напрегнато автобусите. Оли си мисли, че след като данданията свърши, ги чака бавен и тъжен поход по обратния път. Чак до града в следобедната жега. Отново се захваща за работа.

Дузина от новите полицаи, водени от Хенри Морисън, паркират колите си зад събиращата се тълпа, от двете страни на пътя, като оставят бурканите да присветват. Последните две полицейски коли ще пристигнат по-късно, защото Хенри е заповядал на водачите им да натъпчат багажниците с туби с вода (ще ползват крана в пожарната служба, където има генератор, чието гориво вероятно ще стигне за поне две седмици). Водата няма да стигне — количеството й е нищожно, като се има предвид броят на хората, — но нищо повече не могат да направят. Ще дават вода само на хората, на които им прилошее. Хенри знае, че ще има такива, но се надява да не са много. Проклина Джим Рени за това, че не е взел необходимите мерки. Знае, че на Рени не му пука, и смята, че това прави нехайството му още по-осъдително.

В една кола е с Памела Чен — от всички нови „специални заместници“ вярва единствено на нея — и когато вижда огромното множество, й казва да се обади в болницата. Иска линейката да дойде тук за всеки случай. Тя се връща след пет минути с новини, които Хенри намира едновременно за невероятни и напълно очаквани. Памела казва, че една от пациентките — млада жена, постъпила рано сутринта в болницата със счупена китка — е вдигнала телефона на рецепцията. Обяснила, че медицинският персонал го няма и че линейката липсва.

— Е, това вече е прекрасно — промърморва Хенри. — Надявам се, че уменията ти за оказване на първа помощ са на ниво, Пами, защото май ще се наложи да ги използваш.

— Знам какво се прави при проблеми със сърцето и белия дроб.

— Добре. — Той посочва Джо Боксър, зъболекарят, който обича вафли „Его“. Боксър е завързал синя кърпа на ръката си и от време на време показва на хората къде да вървят (повечето не му обръщат внимание). — Ако някой го заболи зъб, онзи надут задник може да помогне.

— Ще помогне само на тези, които си платят — отговаря Памела. Тя е имала вземане-даване с Джо Боксър (преди време й никнеше мъдрец). Тогава той беше споменал, че работи на принципа „услуга за услуга“, като оглеждаше гърдите й по начин, който тя изобщо не беше харесала.

— Мисля, че в багажника на колата ми има една бейзболна шапка — казва Хенри. — Вземи я и я занеси там. — Той сочи жената, която носи гологлаво бебе на гърба си. — Сложи я на главата на бебето и кажи на майка му, че е идиотка.

— Ще я сложа, но няма да кажа нищо на майка му — отговаря спокойно Памела. — Това е Мери Лоу Костас. На седемнайсет е и от една година е омъжена за камионджия, който е двойно по-възрастен от нея. Сигурно се надява, че той ще дойде да я види.

Хенри въздъхва:

— И все пак е идиотка, макар че май и аз съм бил идиот на нейната възраст.

Хората продължават да прииждат. Някакъв човек, който очевидно не се е запасил с вода, носи обемиста аудиосистема, от която струи госпъл музика. Двама от приятелите му разгъват плакат, на който пише: „Моля ви, спасете ни“.

— Нещата вървят на зле — казва Хенри и е прав, разбира се, макар и да няма представа колко зле ще станат.

Нарастващата тълпа чака на слънцето. Хората със слаби мехури се облекчават в храсталаците западно от пътя. Повечето се връщат изподрани. А една пълна жена (Мейбъл Олстън; тя страда и от диабет) си навяхва глезена, пада и започва да крещи; накрая идват двама мъже и я изправят на здравия й крак. Лени Мичъм — началникът на пощенския клон — (поне до тази седмица, когато пратките престанаха да пристигат) я снабдява с бастун. После казва на Хенри, че Мейбъл трябва да бъде откарана в града. Хенри отговаря, че не може да осигури кола, и добавя, че пострадалата ще се наложи да си почива тук, под някоя сянка.

Лени започва да размахва ръце.

— Ако не си забелязал, от едната страна има пасище, а от другата — трънаци. Няма сянка.

Хенри посочва обора на Динсморови.

— Там има сянка.

— Но разстоянието е поне половин километър! — възкликва възмутено Лени.

Разстоянието е двойно по-малко, но Хенри не спори.

— Сложи я на предната седалка на колата ми.

— Много е топло на слънце — казва Лени. — Тя има нужда от свеж въздух.

Да, Хенри знае, че трябва да пусне климатика, което означава работещ двигател и разход на бензин. В момента няма недостиг на бензин — ако се приеме, че могат да изпомпат резервоара на „Газ енд Гросъри“, — и той решава сега да не мисли за този проблем.

— Ключът е в стартера — казва той. — Включи на „леко разхлаждане“, ясно?

Лени кима и се отправя към Мейбъл, която обаче не иска да мърда от мястото си, въпреки че по бузите й се стича пот, а лицето й е силно зачервено.

— Не още — изревава тя. — Трябва да си свърша работата.

Лео Ламойн — един от новите полицаи — се приближава към Хенри. Той може да мине и без неговата компания, защото Лео е кух като градинска лейка.

— Как е стигнала там, човече? — пита. Лео Ламойн е от хората, които се обръщат към другите с „човече“.

— Не знам как, но е стигнала — отговаря отегчено Хенри. Започнало е да го мъчи главоболие. — Извикай няколко жени, кажи им да я заведат зад колата ми и да я крепят, докато се изпикае.

— Кои, човече?

— По-едрите — отговаря Хенри и се отдалечава, преди да се е поддал на изкушението да прасне Лео Ламойн по носа.

— Какви са тези полицаи? — пита една от петте жени, които помагат на Мейбъл да се довлече зад кола 3. Там Мейбъл ще се облекчи, придържайки се за задната броня, а помощничките й ще направят кордон около нея, за да бъде запазено благоприличие.

На Хенри му се приисква да отговори, че полицаите са неподготвени заради безстрашните им лидери Рени и Рандолф, но решава да си трае. Знае, че предната вечер си е навлякъл неприятности, като е настоял Андрея Гринъл да бъде изслушана. Отговаря по следния начин:

— Само с такива разполагаме.

За да сме честни, трябва да кажем, че повечето хора, също като „почетната стража“ на Мейбъл, са готови да помогнат на нуждаещите се. Онези, които си носят вода, я поделят с онези, които не си носят. Повечето пестят запасите от живителна течност. Сред всяка тълпа обаче има идиоти и тези тук прахосват водата, без да се замислят. Някои „умници“ се тъпчат с бисквити и солети, без да си дават сметка, че така ще ожаднеят. Бебето на Мери Лоу Костас започва да плаче под бейзболната шапка, която е твърде голяма за главата му. Мери Лоу изважда бутилката с вода, която носи, и започва да мокри зачервените бузки и врата на бебето. Бутилката скоро ще е празна.

Хенри сграбчва Памела Чен и отново посочва Мери Лоу.

— Вземи бутилката й и я напълни от нашите запаси — казва. — Гледай да не те видят много хора, защото иначе водата ще свърши още преди обяд.

Тя изпълнява заповедта и Хенри си мисли, че от нея би могло да стане много добро провинциално ченге.

Никой не си прави труда да погледне къде отива Памела. Това е добре. Когато пристигнат автобусите, тези хора ще забравят за момент, че им е топло и че са жадни. Разбира се, след като посетителите си тръгнат… и пред перспективата за дълго трамбоване обратно към града…

Хрумва му една идея. Оглежда подчинените си и осъзнава, че повечето са тъпанари; Рандолф е взел повечето от тези, които стават за нещо, и ги е повел на някаква тайна мисия. Мисли си, че мисията е свързана с обвиненията на Андрея към Рени относно нарколабораторията, но не му пука особено дали е така. Просто го е яд, че те не са тук и че ще трябва да се оправя сам.

Махва с ръка на човека, който може да му помогне.

— Какво искаш, Хенри? — пита Бил Олнът.

— У теб ли са ключовете от училището?

Олнът, който от трийсет години е портиер в гимназията, кимва.

— Тук са. — Връзката ключове, която виси на колана му, проблясва на слънцето. — Винаги ги нося, защо?

— Вземи четвърта кола — казва Хенри. — Върни се в града колкото се може по-бързо, като внимаваш да не сгазиш някой от закъснелите. Докарай тук един от училищните автобуси. От тези, дето са с четирийсет и четири места.

Олнът не гори от ентусиазъм. Челюстта му е издадена напред по типичния за янките начин, който Хенри като типичен янки познава много добре. Омразната темерутска гримаса означава: „Трябва първо да се погрижа за себе си, приятелче.“

— Да не си се смахнал, не можеш да натъпчеш всички тези хора в един автобус.

— Не всички — отговаря Хенри, — само хората, които няма да могат да се приберат сами. — Сега си мисли за Мейбъл и за бебето на Костас, но знае, разбира се, към три следобед групичката на затруднените ще нарасне.

Челюстта на Бил Олнът се придвижва още по-напред, вече стърчи като носа на кораб.

— Не. Двамата ми синове и жените им идват, така казаха. Ще доведат и децата. Не искам да ги изпусна. А и няма как да зарежа съпругата си. Тя е много разтревожена.

Като слуша тези глупости, на Хенри му идва да раздруса Бил (идва му дори да го хване за гушата, защото не може да търпи егоистите). Не предприема нищо, просто иска ключовете и пита с кой от тях се отваря вратата на гаража. След това казва на Олнът да върви при жена си.

— Съжалявам, Хенри — извинява се Олнът, — но трябва да видя децата и внуците си. Заслужил съм го. Не съм молил куците и слепите да идват тук и нямам намерение да плащам за глупостта им.

— Свестен американец си ти, няма две мнения по този въпрос — изсъсква Хенри. — Махай ми се от главата!

Олнът отваря уста да протестира, но размисля (вероятно е видял пламъчетата в очите на Морисън) и се отдалечава с тежка стъпка.

Хенри извиква Памела, която безропотно се съгласява да се върне в града, само го пита къде, какво и защо. Той й обяснява.

— Добре, но… автобусите с ръчна скоростна кутия ли са. Защото не мога да карам такива с ръчна.

Хенри пита на висок глас Олнът, който стои до Купола заедно с жена си Сара; двамата се взират в пустата магистрала отсреща.

— Номер шестнайсет е с ръчна! — провиква се Олнът. — Всички останали са с автоматична! И й кажи да си сложи колана. Иначе няма да може да тръгне!

Хенри отпраща Памела, като й заръчва да не се помайва излишно. Иска автобусът да пристигне колкото се може по-бързо.

Отначало хората стоят прави, наблюдавайки разтревожено пустия път. След това повечето сядат на земята. Онези, които си носят одеяла, си постилат. Някои се скриват на сянка под лозунгите си. На хората не им е до разговори и затова ясно се чува гласът на Уенди Голдстоун, която пита приятелката си Елън къде са щурците — във високата трева не се чува песента им.

— Да не би да съм оглушала? — пита тя.

Не е оглушала. Щурците или се спотайват, или са мъртви.

В обширното и приятно хладно студио на Радиото на Исус звучат Ърни Келог — Кацата и Хис Дилайт Трио, които изпълняват „Получих обаждане от Рая и от другата страна на линията беше Исус“. Двамата мъже не слушат музика, а гледат телевизия; и те като Марта Едмъндс (която сега пие втората си бира и съвсем е забравила за покрития с чаршаф труп на Клейтън Брейси) са погълнати от двете картини, които показват камерите. Погълнати са като всички в Америка и… да… като всички на света.

— Погледни ги само, Сандърс — прошепва Готвача.

— Гледам ги — отговаря Анди. Той държи Клодет в скута си. Готвача му е предложил и две ръчни гранати, но този път Анди е отказал. Страхува се, че може неволно да дръпне предпазителя на някоя от тях. Гледал е филм, в който се е случило такова нещо. — Интересно е, но не мислиш ли, че трябва да се подготвим за идването на онези?

Готвача знае, че Анди е прав, но не може да откъсне поглед от екрана, на който се виждат колоната от автобуси и предвождащият ги камион, натоварен с видеотехника. Въпреки че снимат от хеликоптер, той разпознава отличителните белези на местността. Посетителите вече се приближават.

„Всички ние се приближаваме“ — мисли си той.

— Сандърс!

— Какво, Готвачо?

Готвача му подава тенекиена кутийка от бонбони.

— Камъкът няма да ги скрие; изсъхналото дърво не дава подслон, а щурецът — утеха. Само че ми убягва къде съм чел това.

Анди отваря кутийката, вижда, че там има шест цигари, и си помисля: „Ето ги войниците на екстаза.“ Очите му се насълзяват, защото никога досега не му е идвала наум толкова поетична мисъл.

— Ще кажеш ли „амин“, Сандърс?

— Амин.

Готвача изключва телевизора с помощта на дистанционното. Иска да види пристигането на автобусите — независимо че е надрусан и обзет от параноя, той като всички други харесва вълнуващите срещи, — но знае, че злите хора може да дойдат всеки момент.

— Сандърс!

— Да, Готвачо.

— Смятам да изкарам „християнския“ камион от гаража и да го паркирам до далечния край на склада. Ако се скрия зад него, ще мога да държа под око гората. — Той вдига Божия воин. Закачените за него гранати се разклащат. — Колкото повече си мисля за това, толкова повече се убеждавам, че ще дойдат оттам. — Отзад минава черен път. Вероятно си мислят, че не го знам, но… — Зачервените очи на Готвача блестят. — … Готвача знае повече, отколкото си мислят хората.

— Зная. Обичам те, Готвачо.

— Благодаря ти, Сандърс. И аз те обичам. Ако дойдат откъм гората, ще ги оставя да излязат на открито, а после ще ги покося с моя „сърп“. Но ние не можем да сложим всичките си яйца в една кошница. Затова искам да отидеш отпред, където бяхме преди няколко дена. Ако се появи някой от тях…

Анди вдиша Клодет.

— Точно така, Сандърс. Но не прибързвай. Изчакай ги да се приближат, тогава стреляй.

— Добре. — В определени моменти Анди има чувството, че живее в сън, сега е един от тези моменти. — Като със сърп.

— Точно така. Но ме слушай сега, Сандърс, защото е важно. Ако започна да стрелям, не идвай веднага при мен. Аз също няма да дойда веднага, ако ти започнеш да стреляш. Може и да се сетят, че не сме заедно, но номерът ми е ясен. Можеш ли да свириш с уста?

Анди мушва два пръста в устата си и изсвирва пронизително.

— Много добре, Сандърс. Впечатляващо.

— Научих се в началното училище — казва той и си мисли: „Когато животът беше много по-прост.“

— Дай ми сигнал само ако ситуацията е неконтролируема. Тогава аз ще дойда. А ако аз свирна, ти ще ми дойдеш веднага на помощ.

— Става.

— Хайде да попушим, Сандърс, какво ще кажеш?

Анди подкрепя предложението.

Седемнайсетте бегълци от града стоят в края на градината на Маккой, стърчат над линията на хоризонта като индианци от уестърн на Джон Форд.

Повечето мълчат, вторачени смаяно в бавното шествие, което се точи по шосе 119. То е на почти единайсет километра от тях, но е видимо, защото тълпата е гъста.

Ръсти, който гледа един много по-близък обект, изпитва огромно облекчение. Сребриста хонда „Одисей“ се придвижва бързо по Блек Ридж Роуд. Той притаява дъх, когато микробусът се приближава до гората и до блестящия пояс, който отново е станал невидим. Обзема го ужас, когато си представя как водачът — вероятно Линда — припада и микробусът катастрофира. Те обаче подминават опасното място. Сторило му се е, че хондата е свила за момент леко встрани, но не е абсолютно сигурен. Скоро ще пристигнат.

Кутията е на стотина метра вдясно от тях, но на Джо Макклачи му се струва, че я усеща — нещо запулсирва дълбоко в мозъка му при всяко присветване на лилавата лампичка. Има вероятност мозъкът му да му играе номера, но се съмнява, че е така.

Барби стои до него, прегърнал е с една ръка госпожица Шамуей. Джо го потупва по рамото и казва:

— Имам лошо предчувствие, господин Барбара. Всички онези хора, струпани заедно. Не е добре.

— Да — отговаря Барбара.

— Те гледат. Кожените глави. Усещам ги.

— И аз също — казва Барби.

— И аз — промълвява тихичко Джулия.

Големия Джим и Картър Тибодо са в конферентната стая, където гледат телевизия; вече не предават картина от въздуха, снима някаква наземна камера. Отначало образът потрепва, сякаш приближава торнадо или е избухнала кола-бомба. Виждат небе, чакъл и бягащи крака. Някой промърморва:

— Хайде, побързайте.

Улф Блитцър казва:

— Камионът с техниката е пристигнал. Те като че ли са се разбързали, но съм сигурен, че всеки момент… да. О, Боже, вижте само това!

Успокоена, камерата се насочва към стотиците жители на Честърс Мил, които се изправят на крака. Приличат на голяма група богомолци, изправящи се след молитва. Тези отзад изблъскват стоящите отпред към Купола. Големия Джим вижда разкривени носове, бузи и устни, притиснати сякаш към някаква стъклена стена. За момент му се завива свят и той разбира на какво се дължи този дискомфорт — за пръв път вижда нещата от гледната точка на външен човек. За пръв път осъзнава каква е жестоката истина. За пръв път се чувства изплашен.

Изстрелът, който проехтява, бива леко приглушен от Купола.

— Стори ми се, че чух изстрел — казва Улф. — Андерсън Купър, ти чу ли нещо? Какво става?

Купър отговаря по сателитния си телефон; гласът му е глух, сякаш се обажда от някоя австралийска пустиня.

— Улф, не сме стигнали още, но пред мен има малък монитор и изглежда, че…

— Вече виждам — казва Улф. — Струва ми се…

— Това е Морисън — подмята Картър. — Той е куражлия. Това мога да кажа.

— Утре ще бъде изритан — отговаря Големия Джим.

Картър вдига вежди и поглежда към него.

— Заради това, което е казал на снощната среща?

Големия Джим посочва помощника си с пръст.

— Умно момче си ти.

Стоящият до Купола Хенри Морисън не мисли за снощната среща, нито за куража, нито дори за задълженията си; той мисли, че ако не предприеме бързо нещо, хората отпред ще бъдат смазани в Купола. Затова стреля във въздуха. Няколко от другите полицаи — Тод Уендълстат, Ранс Конрой и Джо Боксър — също стрелят във въздуха, следвайки примера на началника си.

Крясъците (и стоновете на притиснатите в Купола хора) заглъхват и настава ужасяваща тишина. Хенри заревава в мегафона:

— Разпръснете се! Разпръснете се, по дяволите! Има място за всички, само се разпръснете, мамка ви!

Ругатните действат по-отрезвяващо върху хората в сравнение с изстрелите и въпреки че най-упоритите остават на магистралата (Бил и Сара Олнът и Джони и Кери Карвър са сред тях), останалите започват да се разпръскват покрай Купола. Част от тълпата тръгва надясно, но основното множество се понася наляво, към равното пасище на Олдън Динсмор. Хенриета и Петра, които залитат леко, защото са преполовили бутилката с „канадска ракета“, са сред тази група хора.

Хенри прибира пистолета си в кобура и заповядва на останалите полицаи да сторят същото. Уендълстат и Конрой се подчиняват, но Джо Боксър продължава да стиска евтиния си трийсет и осемкалибров револвер.

— Ха, накарай ме, де — казва подигравателно той и Хенри си помисля: „Това е кошмар. Скоро ще се събудя в собственото си легло, а когато отида до прозореца и погледна навън, ще видя красива и свежа есенна утрин.“

Много от онези, които са избрали да не ходят до Купола (обезпокоителен брой хора са си останали вкъщи, защото изпитват дихателни проблеми), имат възможност да гледат телевизия. В „Дипърс“ са се струпали трийсетина човека. Томи и Уилоу Андерсън са на свиждането, но са оставили крайпътния ресторант отворен, за да могат хората да гледат телевизия на големия екран. Групичката не вдига много шум, ала неколцина проплакват от време на време. Картината е кристална и всичко изглежда изключително вълнуващо.

Не само те са развълнувани от гледката на онези осемстотин човека, които са се подредили покрай невидимата стена и са притиснали дланите си в нея.

Улф Блитцър казва:

— На лицата им е изписан копнеж, какъвто не съм виждал никога преди. Аз… — Задавя се от вълнение. — По-добре да оставя картината да говори.

Той постъпва съвсем правилно, като замлъква. Коментарът му е излишен.

На пресконференцията си Кокс беше казал:

— Посетителите ще слязат от автобусите и ще тръгнат пеш… трябва да стоят на два метра от Купола. Смятаме тази дистанция за безопасна.

Нищо такова не се случва, разбира се. Веднага щом вратите на автобусите се отварят, хората се втурват напред, викайки имената на близките и роднините си. Някои падат и моментално са стъпкани (един ще загине в безредиците, а четиринайсет ще пострадат, шестима от които сериозно). Войниците, които преграждат „мъртвата зона“ пред Купола, са изблъскани встрани. Жълтите ленти, на които пише: „Не преминавай“, падат на земята и изчезват в прахта, вдигната от стотиците бягащи крака. Новодошлите се разпръскват покрай стената на Купола; всички викат имената на съпругите си, съпрузите си, родителите си, синовете си, дъщерите си, годениците си; повечето плачат. Четирима човека са излъгали или са забравили, че имат електронни медицински устройства в телата си. Трима от тях загиват на място, а четвъртият, който не е видял в списъка със забранените устройства да пише нещо за слухови апарати, изпада в кома и след една седмица умира от кръвоизлив в мозъка.

Хората постепенно се подреждат. Телевизионните камери виждат всичко. Те забелязват как местните хора и посетителите се опитват да докоснат дланите си въпреки невидимата преграда, която ги разделя; те заснемат опитите им да се целунат; те проследяват как мъжете и жените се гледат в очите и плачат; те отчитат припадналите от двете страни на Купола и онези, които са се свлекли на колене и са вдигнали ръце в молитва; те запечатват мъжа отвън, който блъска с юмруци преградата, която му пречи да стигне до бременната си съпруга, блъска, докато по стената на Купола не се появяват капчици кръв; те поглеждат към възрастната жена, която се опитва да прокара пръсти по челото на внучката си.

Журналистическият хеликоптер излита отново и започва да кръжи над двойната човешка змия, разпростряла се на петстотин метра. Листата от страната на Мотън танцуват, облечени в ярката си октомврийска премяна; листата от страната на Честърс Мил висят отпуснати. Зад местните хора — по пътя, по полето, сред храстите — се търкалят десетки лозунги. Заради срещата политиката и протестите са останали на заден план.

Кенди Кроули казва:

— Улф, откакто съм репортер, това е най-тъжното и най-странно събитие, което съм отразявала.

Все пак човешките същества имат способността да се приспособяват и лека-полека вълнението и странността започват да избледняват. Неразборията се превръща в обикновено свиждане. А междувременно започват да изнасят пострадалите. От страната на Мил няма палатка на „Червения кръст“. Полицаите настаняват пострадалите под оскъдната сянка, която осигуряват колите, изчаквайки Памела Чен да докара автобуса.

Групата, която ще атакува Радиото на Исус, се е смълчала, смаяна от случващото се. Рандолф им е разрешил да гледат телевизия, защото има още известно време. Той отмята имената в бележника си, после прави знак на Фреди Дентън да дойде при него отвън на стълбите. Очаква Фреди да възнегодува заради това, че му отнема командването (Питър Рандолф цял живот е преценявал другите по себе си), но всичко минава тихо и кротко. Тази работа е много по-сериозна от това да отпращаш старите пияници от магазините и Фреди е доволен, че отговорността няма да тежи върху него. Ако всичко мине добре, ще получи похвала, но ако не мине? Рандолф няма такива притеснения. Един безработен хулиган и един кротък аптекар, който не би се оплакал, ако в супата му има муха? Възможно ли е изобщо да се обърка нещо?

Докато стои на стълбите, по които Пайпър Либи се беше изтъркаляла неотдавна, Фреди разбира, че няма да може да сдаде всичките си отговорности. Рандолф му подава лист, на който са написани седем имена. Едното е това на Фреди. Останалите шест са на Мел Сиърлс, Джордж Фредерик, Марти Арсено, Обри Тоул, Стъби Норман и Лорън Конри.

— Това са твоите хора. Ще минете по черния път — нарежда полицейският началник. — Знаеш ли го?

— Да, отделя се от Битч Роуд. Бащата на Сам Мърляча го направи.

— Не ме интересува кой го е направил — срязва го шефът. — Минете по него. В дванайсет часа ще преведеш хората си през горския пояс. Ще излезете зад радиостанцията. Точно в дванайсет, Фреди. Нито минута по-рано, нито минута по-късно.

— Не трябваше ли всички да минем оттам, Пит?

— Плановете се промениха.

— Големия Джим знае ли, че са се променили?

— Големия Джим е градски съветник, Фреди. А аз съм началник на полицията. Освен това ти си ми подчинен, така че си затваряй устата и ме слушай какво ти приказвам.

— Съжалявам — отговаря Фреди и покрива ушите си с длани по начин, който е доста неприличен.

— Аз ще паркирам на пътя, който минава пред радиостанцията. С мен ще са Стюарт и Фърн. Роджър Килиан, също. Ако Буши и Сандърс направят глупостта да ви нападнат, с други думи, ако чуем изстрели зад радиостанцията, ние тримата ще се появим отзад. Ясно ли е?

— Ъ-хъ. — На Фреди този план всъщност му се вижда доста добър.

— Добре, сега да си синхронизираме часовниците.

— М… моля?

Рандолф въздъхва.

— Трябва да сме сигурни, че показват едно и също време, така пладне ще дойде по едно и също време и за двама ни.

Фреди все още изглежда озадачен, но се подчинява.

Някой от онези вътре в участъка — май е Стъби — изкрещява:

— О, още един гризна дръвцето! Наредили са припадналите като трупи зад колите! — Думите му са посрещнати със смях и ръкопляскания. Полицаите са развълнувани, защото се носят слухове, че при предстоящата акция може да има престрелка.

— Ще се качим в камионите в единайсет и петнайсет — казва Рандолф на Фреди. — Разполагаме с почти четирийсет и пет минути, през които можем да погледаме шоуто по телевизията.

— Искаш ли пуканки — пита Фреди. — Пълно е с пуканки в шкафа над микровълновата печка.

— Може, може.

Хенри Морисън влиза в колата си и изпива бутилка студена вода. Униформата му е мокра от пот; не може да си спомни някога да се е изморявал така (отдава го на лошия въздух), но като цяло е доволен от себе си и от подчинените си. Успели са да предотвратят най-лошото — премазването на хора в Купола. От тази страна никой не е умрял все още и хората се успокояват. От страната на Мотън няколко телевизионни оператори тичат напред-назад и се опитват да заснемат колкото се може повече затрогващи сцени. Хенри разбира, че те се натрапват в личния живот на хората, но предполага, че Америка трябва да види това. А и на повечето като че ли не им пука дали ги снимат или не. На някои даже им харесва да са пред камерите, мислят си, че ще станат известни. Хенри тръгва да търси родителите си; не се изненадва, че не успява да ги открие — те живеят чак в Дери, а и годинките им вече натежават. Съмнява се дали изобщо са пожелали имената им да бъдат включени в лотарията.

От запад се задава хеликоптер, в който се намира полковник Джеймс Кокс. Той също е сравнително доволен от начина, по който протича до момента свиждането. Казали са му, че никой в Честърс Мил не се готви за пресконференция, но не се е изненадал, нито се е притеснил от това. Като се има предвид колко компрометиращи документи е натрупал, по-скоро би се изненадал, ако Рени се появи. По време на дългата си служба Кокс е отдавал чест на много хора и отдалеч подушва високопоставените страхливци.

Тогава Кокс вижда двете дълги редици хора и престава да мисли за Джеймс Рени.

— Изключително — промърморва. — Едно от най-изключителните неща, които съм виждал.

Полицай Тоби Манинг изкрещява:

— Ето, автобусът пристига! — Цивилните не му обръщат внимание — те или разговарят разпалено с роднините си, или все още ги търсят, — но полицаите надават одобрителни викове.

Хенри отива зад колата си и вижда, че голям жълт автобус подминава автокъщата на Джим Рени. Памела Чен може и да не тежи повече от петдесет килограма с мокри дрехи, но се справя отлично с огромния автобус.

Хенри поглежда часовника си и вижда, че е единайсет и двайсет. Мисли си: „Всичко ще мине добре. Всичко ще мине идеално.“

Три големи оранжеви камиона се изкачват по Таун Комън Хил. В третия са се натъпкали Питър Рандолф, Стюарт, Фърн и Роджър, който смърди на пилета. Когато свиват по шосе 119 и се отправят на север към Битч Роуд и радиостанцията, Рандолф се присеща нещо (с мъка се въздържа да не се плесне с длан по челото).

Въоръжени са добре, но са забравили каските и кевларените жилетки.

Да се върнат да ги вземат? Тогава едва ли ще успеят да застанат на позиция преди дванайсет без петнайсет. А и е почти сигурно, че тези жилетки няма да им потрябват. Единайсет срещу двама, и то двама, които вероятно ще са надрусани до козирката.

Глупаво е да се връщат.