Стивън Кинг
Под купола (35)

5.

Профучаха на червено на светофара на пресечката между шосета 117 и 119 в центъра на града; сирената виеше, двамата пушеха като комини (както винаги, когато стъклата бяха свалени) и слушаха бърборенето по радиото. Ръсти не разбра почти нищо, но едно беше ясно като бял ден — работното му време щеше да продължи много след четири часа.

— Братче, не знам какво е станало — промърмори Туич, — обаче ще видим истинска самолетна катастрофа. Е, не е като да гледаме как машината пада и се разбива, но е по-добре от нищо.

— Приятел, ти си напълно извратен.

Движението беше много натоварено, почти всички коли се движеха в южна посока. Неколцина шофьори може би пътуваха по работа, но според Ръсти повечето бяха мухи с човешки образ, привлечени от миризмата на кръвта. Туич с лекота задмина четири автомобила наведнъж — лентата в обратната посока беше изненадващо празна.

— Гледай, бе! — въодушевено възкликна санитарят. — Телевизионен хеликоптер! Ще ни дават по новините в шест, готин! Храбри парамедици свалят вражески… — Възторженият му монолог изведнъж секна. Хеликоптерът, който вероятно се намираше над местопроизшествието, рязко зави. За миг Ръсти видя числото 13 на корпуса и окото-лого на телевизия Си Би Ес. После машината експлодира и от ясното следобедно небе заваляха горящи отломки.

Туич изкрещя:

— Исусе, съжалявам! Не исках да падне. — И добави нещо детинско, от което Ръсти се трогна, въпреки че беше в шок: — Вземам си думите обратно!