Стивън Кинг
Под купола (316)

29.

Ърни Калвърт седеше зад волана на микробуса на телефонната компания, работещ на празни обороти до бордюра, на който пишеше: „Полицейски дейности, само десет минути“. Беше заключил всички врати, защото се страхуваше да не бъде нападнат от паникьосаните хора, тичащи по главната улица. Държеше пушката, която Роми бе пъхнал зад шофьорската седалка, но едва ли щеше да я използва, дори ако някой се опиташе да влезе в микробуса — години наред беше продавал зеленчуци на тези хора. Разпознаваше ги, въпреки че лицата им бяха зачервени и разкривени от ужас.

Видя Хенри Морисън, който се щураше из моравата пред залата като хрътка, изгубила следата. Той крещеше в мегафона, опитвайки да внесе малко ред в хаоса. Падна на земята, блъснат от някакъв човек, но успя веднага да се изправи.

Там бяха и другите — Джордж Фредерик, Марти Арсено и онова момче Сиърлс (той изпъкваше заради бинтованата си глава), братята Бауи, Роджър Килиан и още неколцина новобранци. Фреди Дентън слезе по широките стълби пред входа, стиснал пистолет в ръка. Хората, които не бяха наясно с нещата, може би очакваха началникът на полицията да оглави групата хаотично действащи ченгета, опитващи се да въведат ред, но Рандолф го нямаше.

Ърни не очакваше подобно чудо. Той знаеше, че Питър Рандолф е въздух под налягане и не се изненадваше от отсъствието му. Нито пък се безпокоеше от него. Безпокоеше се обаче от това, че от полицейския участък не излизаше никой и че вътре отекнаха още изстрели. Тези бяха глухи, сякаш идваха от сутерена — там, където бяха килиите за задържаните.

Ърни нямаше навик да се моли, но сега се молеше. Молеше се да не го забележи някой от хората, бягащи от залата. Молеше се Джаки и Роми да се измъкнат невредими, със или без Барбара и Евърет. Мина му през ума, че може просто да подкара микробуса и да избяга, после се стресна от това колко изкусителна му се беше сторила тази мисъл.

Мобилният му телефон зазвъня.

За момент се зачуди какъв е този шум, след това измъкна телефона от колана си. Когато го отвори, видя, че на дисплея пише „Джоани“. Но не беше снаха му, а Нори.

— Дядо! Добре ли си?

— Добре съм — отговори той, наблюдавайки възцарилия се хаос.

— Измъкна ли ги?

— Ей-сега ще излязат, миличка — каза той, надявайки се, че точно това ще се случи. — Не мога да говоря в момента. Ти в безопасност ли си? Пристигна ли… на онова място?

— Да! Дядо, той блести в тъмното! Радиационният пояс! Колите също блестяха, но вече не блестят! Джулия смята, че не е опасен! Смята, че е фалшив, създаден само да отблъсква хората.

„По-добре не разчитай на това“ — помисли си Ърни.

Още два приглушени изстрела проехтяха в участъка. Дали някой не умираше в Кафеза?

— Нори, не мога да говоря в момента.

— Дали всичко ще мине добре, дядо?

— Да, да. Обичам те, Нори.

Той прекъсна връзката.

„Блестял, ще видя ли този блясък?“

Блек Ридж беше близо (в малките градчета всичко е близо), но в момента му се виждаше страшно далеч. Погледна вратата на участъка и с мисълта си опита да изведе приятелите си навън. Не се получи нищо, затова излезе от микробуса. Не можеше повече да стои и да чака. Трябваше да отиде там, за да види какво става.