Стивън Кинг
Под купола (31)

1.

Големия Джим Рени удари спирачките на своя хамър „НЗ Алфа“ (цвят: „черна перла“, аксесоари: каквито ти дойдат на ума) и със задоволство установи, че е изпреварил с три минути градските ченгета. Мотото му гласеше: „Смачкай конкуренцията.“

Ърни Калвърт още говореше по телефона, обаче леко вдигна ръка за поздрав. Косата му беше разчорлена и от вълнението изглеждаше като умопобъркан.

— Привет, Джим! Свързах се с тях!

— С кои? — машинално попита Рени, защото го слушаше с половин ухо. Взираше се във все още горящата клада, в която се беше превърнал лесовозът, и в останките от самолета. Истинско мазало, което щеше да донесе негативи за града, особено след като двете най-нови противопожарни коли се намираха в Касъл Рок. Той беше одобрил участието им в учението… но формулярът беше подписан от Анди Сандърс, понеже Анди беше председател на градския съвет. Чудесно! Рени твърдо вярваше в онова, което определяше като свой „защитен коефициент“, и постът му на обикновен градски съветник беше чудесен пример за ползата от въпросния коефициент: той притежаваше цялата власт (поне докато шеф му беше мухльото Сандърс), но много рядко му се налагаше да поеме вината при някоя издънка.

Тъкмо това Рени (който на крехката шестнайсетгодишна възраст беше отдал сърцето си на Исус и никога не използваше нецензурни думи) наричаше мазало. Събитията изискваха незабавни действия. И контролиране на положението. А той не можеше да разчита на дъртия откачалник Хауард Пъркинс. Преди двайсет години дядката беше сносен началник на полицията, но вече беше настъпил нов век.

Рени се намръщи още повече, докато оглеждаше сцената. Зяпачите бяха прекалено много. Разбира се, при катастрофите и други бедствия винаги се събираха прекалено много любопитни — хората си падаха по кръв и разрушения. А тези тук като че ли играеха на някаква идиотска игричка: накланяха се, сякаш да проверят докъде могат да се наведат. Ама че тъпанари!

— Веднага се разкарайте оттам! — кресна им. Гръмливият му и самоуверен глас беше идеален за даване на заповеди. — Разкарайте се от мястото на злополуката!

Ърни Калвърт, поредният кретен (градът бъкаше от кретени), го дръпна за ръкава. Изглеждаше пощурял от вълнение:

— Свързах се с ВНГ, Джим, и…

— С кого? Какви ги плещиш?

— Въздушната национална охрана!

Нещата все повече загрубяваха. Онези типове играеха на някаква игра, а този идиот се беше обадил на…

— Ърни, защо им се обади, да му се не види?

— Защото той каза… онзи човек каза… — Ърни не можа да си спомни точните думи на Барби, затова ги прескочи и продължи: — Важното е, че полковникът от ВНГ ме изслуша, после ме свърза с Антитерористичния отдел в Портланд. Свърза ме тутакси!

Рени притисна длани до страните си, както му беше навик, когато се ядосаше. Направеше ли така, заприличваше на комика Джак Бени, само че с ледени очи. И Джим обичаше от време на време да разправя вицове (никога цинични). Разказваше анекдоти, понеже продаваше коли и понеже знаеше, че политиците имат този навик, особено дойдеше ли време за избори. Затова разполагаше с малък арсенал от смешни хрумки, както ги наричаше. (Ей, момчета, искате ли да чуете една смешна хрумка?) Наизустяваше ги, както турист в чужда страна наизустява полезни фрази от разговорника като например „Къде е тоалетната“ или „В това село има ли хотел с интернет?“ Сега обаче не му беше до смях.

— Антитерористичният отдел! Откъде ти скимна тази дивотия? — Дивотия, боклук и посерко бяха любимите му думи, заместващи ругатните.

— Защото онзи младеж рече, че има нещо оттатък пътя. И наистина има, Джим! Само че не можеш да го видиш! Хората се облягат на него! Погледни ги. Ако пък… ако пък замериш с камък нещото, камъкът рикошира! Ей-сега ще ти покажа! — Ърни взе камък и го хвърли. Рени не си направи труд да проследи полета му; знаеше, че ако камъкът беше улучил някой зяпач, онзи щеше да изпищи. — Камионът с трупите се разби в… в онова нещо… също и самолетът! Затуй човекът ми каза да…

— По-полека. Уточни за кого говориш.

— Ами един такъв, млад — намеси се Рори Динсмор. — Работи в „Дивата роза“. Поискаш ли леко изпечен хамбургер, тъкмо такъв получаваш. Тате вика, че е трудно да улучиш такъв хамбургер, щото никой не знае как да го изпече, обаче този умее. — Ненадейно лицето му се озари от ангелска усмивка. — Знам как се казва.

— Трай, Роар! — изсъска брат му. Лицето на господин Рени беше заприличало на буреносен облак. От опит Оли Динсмор знаеше, че такова изражение добиват учителите, преди да те накажат да оставаш след часовете цяла седмица.

Рори обаче не му обърна внимание.

— Името му е като на момиче. Казва се Баааарбара.

„Тъкмо реших, че завинаги съм се отървал от него, боклукът пак цъфна! — помисли си Рени. — Проклетият посерко!“ Обърна се към Ърни Калвърт. Полицаите всеки момент щяха да пристигнат, но той смяташе, че има достатъчно време да сложи край на поредната лудост, предизвикана от Барбара. Въпреки че не го виждаше сред тълпата. Пък и не очакваше да го види. Типично за посеркото беше да забърка кашата и да си плюе на петите.

— Ърни — заяви с възможно най-авторитетен тон, — погрешно са те информирали.

Олдън Динсмор се намеси:

— Господин Рени, как разбрахте, че има грешка, като не знаете какво са му казали?

Джим му се усмихна. По-точно му се озъби.

— Познавам Дейл Барбара, Олдън. Тази информация ми е предостатъчна. — Отново се обърна към Ърни и добави: — Ако обичаш…

— Тихо! — Калвърт вдигна ръка. — Свързаха ме!

Големия Джим Рени не обичаше да го командват, камо ли да го командва пенсиониран управител на магазин. Изтръгна телефона от ръката му, все едно Ърни му беше секретар и му подаваше апарата.

От мобилния телефон се чу глас:

— С кого разговарям?

Само три думички, но бяха достатъчни Големия Джим да разбере, че си има работа с бюрократичен посерко. През трийсетте си години в градската управа се беше сблъскал с доста от тази порода, а федералните бяха най-противните.

— Говори Джеймс Рени, заместник-председател на общинския съвет в Честърс Мил. Кой сте вие, сър?

— Доналд Уозняк, агент от отдел „Антитероризъм“. Разбрах, че имате проблем на шосе 119. Някаква обструкция.

„Обструкция? Обструкция? Що за федерален агент е тоя, дето говори така?“ — помисли си Рени и побърза да отговори:

— Погрешно са ви осведомили, сър. Катастрофирал е самолет — частен самолет на местен човек, който се е опитал да се приземи на шосето и се е блъснал в лесовоз. Положението е напълно овладяно. Не ни е необходима вашата помощ.

— Господин Рени — обади се фермерът, — не стана така.

Големия Джим му направи знак да млъкне и тръгна към първата полицейска кола, от която тъкмо слизаше Ханк Морисън. Едър мъжага, висок близо два метра, но в общи линии безполезен. Зад него приближаваше патрулката на жената с големите бомби. Казваше се Уетингтън и беше нещо по-лошо от безполезна: комбинация от остър език и нито капчица мозък. Подир нея обаче се движеше Питър Рандолф. Рандолф беше помощник-полицейски началник и любимец на Рени. Защото си знаеше интереса. Ако той беше на смяна в нощта, когато Младши се сби в боклучавия бар, господин Дейл Барбара вече нямаше да е в града и още да мъти водата. Всъщност господин Барбара щеше да е зад решетките в Касъл Рок. Което идеално устройваше Големия Джим.

Междувременно човекът от Антитерористичния отдел (нима онези типове имаха нахалството да се наричат агенти?) още дърдореше. Рени го прекъсна:

— Благодаря за интереса, господин Уознър, но нямаме нужда от помощ. — Прекъсна връзката, без да каже „дочуване“, и подхвърли телефона на Ърни Калвърт.

— Джим, според мен постъпи глупаво — отбеляза Калвърт.

Рени не му обърна внимание, защото наблюдаваше как Питър Рандолф спира зад патрулката на Уетингтън, без да изключи лампите на покрива на колата. За миг му хрумна да го пресрещне, но отхвърли идеята още преди да се оформи в ума му. Нека Рандолф дойде при него. Така беше редно. И така щеше да бъде.