Стивън Кинг
Под купола (30)

7.

Рени младши се промъкна в родния си дом като крадец. Или като призрак. Разбира се, в къщата нямаше никого; баща му сигурно беше в автокъщата си на шосе 119, която Франк, приятелят на Младши, понякога наричаше „Храма, в който не признават отстъпки в цената“, а през последните четири години Франсин Рени пребиваваше за постоянно в гробището „Плезънт Ридж“. Градската сирена беше замлъкнала, воят на сирените на патрулните беше заглъхнал някъде на юг. В къщата цареше благословена тишина.

Младши изгълта две болкоуспокояващи хапчета, съблече се и застана под душа. След като се изкъпа, забеляза, че по ризата и панталона му има петна от кръв. Сега не му беше до това. Изрита дрехите си под леглото, спусна щорите и се зави през глава с одеялото както в детството си, когато се страхуваше от чудовища, спотаени в дрешника. Трепереше като лист, в главата му сякаш отекваха всички камбани в ада.

Тъкмо задрямваше, обаче сирената отново нададе вой и го стресна. Той отново затрепери, но поне камбаните в главата му не биеха толкова оглушително. Каза си, че ще поспи, после ще реши какво да прави. Самоубийството още му се струваше най-приемливата опция. Защото със сигурност щяха да го арестуват. Нямаше начин да се върне на местопрестъплението и да заличи следите от деянието си, преди Хенри или Ла донна да се приберат, след като приключат със задачите си за деня. Можеше да избяга — теоретично, но не и преди ужасното главоболие напълно да премине. Разбира се, първо трябваше да се облече. Не вървеше да започне живота си като беглец по гол задник…

Общо взето, май беше най-добре да се самоубие. Само дето тогава шибаният готвач щеше да победи. А като се замислеше, всички бели му се бяха струпали на главата по вина на онзи скапаняк.

По едно време сирената замлъкна. Младши се зави през глава и заспа. Събуди се чак в девет вечерта. Главата вече не го болеше.

И в къщата още нямаше никого.