1.
В дванайсет и половина през нощта на двайсет и шести октомври Джулия влезе в къщата на Андрея. Беше отворила много внимателно вратата, за да не вдига шум. Предпазливостта й обаче се оказа излишна — от портативното радио на Андрея звучаха „Стейпълс Систърс“.
Хорас изтича да я посрещне; поклащаше късата си опашка и се хилеше леко шантаво, както само коргитата умеят. Наведе се, разпервайки предните си лапи, а Джулия го почеса зад ушите — там, където той най-много обичаше.
Андрея седеше на кушетката и пиеше чай.
— Съжалявам за музиката — каза и намали звука. — Не можах да заспя.
— Къщата е твоя, мила — отговори Джулия. — А и като за Радиото на Исус това е доста добро.
Андрея се усмихна.
— От следобед пускат „по-свеж“ госпъл. Направо се родих. Как мина срещата ви?
— Добре. — Шамуей седна.
— Искаш ли да поговорим за нея?
— Не е хубаво да се тревожиш. Сега трябва да мислиш за здравето си. Знаеш ли какво? Изглеждаш малко по-добре.
Това бе истина. Другата жена все още беше бледа и слаба, но кръговете под очите й бяха избледнели, а и в самите й очи вече имаше блясък.
— Благодаря ти.
— Хорас държа ли се добре?
— Много беше послушен. Играхме си с топка, а после поспахме малко и двамата. Сигурно затова изглеждам по-добре. Сънят винаги се отразява положително на момичетата.
— А гърбът ти?
Андрея се усмихна. Усмивката й беше малко тъжна, сякаш не вярваше, че болката някога ще изчезне.
— Не е зле гърбът ми. Почти нищо не усещам дори когато се наведа. Знаеш ли какво си мисля?
Джулия поклати глава.
— Мисля, че тялото и разумът си сътрудничат по отношение на наркотиците. Ако мозъкът иска наркотици, тялото помага. То казва: „Не се тревожи, не се чувствай виновен, всичко е наред, наистина ме боли.“ Не говоря за хипохондрия, нещата не са толкова прости. Просто… — Тя млъкна, погледът й се зарея в пространството. Сякаш се беше пренесла на друго място.
Джулия се зачуди къде точно.
Тя се върна след малко.
— Човешката природа може да бъде разрушителна. Кажи ми, не прилича ли градът на тяло?
— Прилича — отговори незабавно Джулия.
— А не може ли той да каже, че го боли само и само мозъкът да получи наркотика, за който копнее.
Джулия се позамисли, след това кимна.
— Може.
— В настоящия момент Големия Джим Рени е мозъкът на града, нали така?
— Да, мила. Така е.
Андрея седна на кушетката и сведе леко глава. След това изключи малкото радио и отново се изправи на крака.
— Смятам да си лягам. Този път ще успея да заспя, да знаеш.
— Чудесно — каза Джулия, а след това по някаква неясна за нея причина попита: — Андрея, случило ли се е нещо, докато ме нямаше?
Другата жена изглеждаше изненадана.
— Ами да. С Хорас си играхме с топката. — Без дори да трепне от болка, тя се наведе — движение, което само допреди седмица твърдеше, че не може да направи — и протегна ръка. Хорас се приближи и се остави да бъде погален по главата. — Много е добър в донасянето на предмети.
