Стивън Кинг
Под купола (273)

8.

— По дяволите — каза Стюарт Бауи.

Двамата с брат му бяха в работната стая, намираща се в сутерена на погребалната агенция. Стюарт гримираше самоубилата се наскоро Арлета Кумбс, която беше последният клиент на погребална агенция „Бауи“.

— По дяволите, скапан кучи син!

Той остави мобилния телефон на масата и извади пакетче бисквити „Ритц Битс“ от широкия преден джоб на зелената си гумирана престилка. Винаги ядеше, когато беше притеснен, и винаги успяваше да изцапа всичко около себе си („Тук прилича на кочина“ — имаше навик да казва баща им, когато малкият Стю напускаше масата), така че нямаше нищо изненадващо в това, че по лицето на Арлета, което бе застинало в грозна гримаса (бедната жена се беше заблудила, че нагълтването с препарат за отпушване на канали е бърз и безболезнен начин за отърваване от Купола), се посипаха трохи.

— Какво става? — попита Фърн.

— Защо ли се забърках в делата на този гадняр Рени!

— За пари.

— Каква е ползата от тях сега! — възкликна гневно Стюарт. — Какво да ги правя, да ги харча в смотания магазин на Бърпи ли! Най-много да ми стане оная работа от това!

Стюарт отвори устата на възрастната вдовица и набута в нея останалите бисквити.

— На ти, кучко, време е за обяд.

Той сграбчи мобилния си телефон, натисна бутона „контакти“ и избра един номер.

— Ако не е там — каза по-скоро на себе си, отколкото на Фърн, — ще го намеря, ще взема едно от пилетата му и ще му го навра в за…

Само че Роджър Килиан беше там. В проклетата си птицеферма. Стюарт чуваше къткането на пилетата. Чуваше и цигулките на Мантовани, които звучаха от високоговорителите в птицефермата. Когато децата бяха там, дънеше „Металика“ или „Пантера“.

— Кво?

— Роджър. Стю се обажда. Добре ли си, братко?

— Супер съм — отговори Роджър, което може би означаваше, че се е напушил. Голяма работа.

— Ела в града. Двамата с Фърн ще те чакаме в гаража. Ще вземем два от големите камиони — онези с лебедките — и ще отидем в Радиото на Исус. Всичкият пропан трябва да бъде закаран в града. Няма да успеем да свършим днес, но Джим каза да започваме. Утре ще взема шест-седем от нашите хора — от проклетата лична армия на Джим, ако той ги пусне, разбира се — и ще довършим работата.

— Ау, Стюарт, не! Трябва да храня пилетата! Всичките ми момчета станаха полицаи!

Стюарт си помисли: „Значи искаш да седиш в мижавия си офис, да пушиш метамфетамини, да слушаш скапана музика и да гледаш порно с лесбийки на компютъра си.“ Струваше му се невъзможно човек да се възбуди, когато миризмата на курешки е толкова силна, че можеш да я режеш с нож, но Роджър Килиан някак си успяваше.

— Това не е доброволна мисия. Джим заповяда на мен, а аз заповядвам на теб. Половин час. Ако случайно мернеш някое от твоите момчета, взимай го и него.

Той затвори, преди Роджър да е започнал пак да опява. Известно време стоя неподвижен, гледайки гневно пространството пред себе си. Изобщо не му се искаше да прекара остатъка от следобеда в товарене на бутилки с пропан… но нямаше мърдане. Да, нямаше.

Той сграбчи маркуча, мушна го между зъбите на Арлета Кумбс и пусна водата. Трупът подскочи от силната струя.

— Ето, за да преглътнеш бисквитките, бабче — изръмжа. — Иначе може да се задавиш.

— Спри! — изкрещя Фърн, защото се сети, че не само стомахът, но и гърбът на жената, е прояден от препарата за отпушване на канали. — Ще бликне от дупката на…

Твърде късно.