Стивън Кинг
Под купола (263)

21.

Един час след като боингът се разби в Купола, Роуз Туичъл влезе в полицейския участък на Честърс Мил, носейки една покрита със салфетка чиния. Стейси Могин, която седеше зад бюрото, изглеждаше също толкова изморена и разстроена, колкото и Роуз.

— Какво е това? — попита Стейси.

— Обяд. За готвача ми. Два сандвича с бекон.

— Роуз, нямам право да пускам никого долу.

Мел Сиърлс разказваше на двама от новите за автошоуто, което беше гледал миналата пролет в Портланд. Той се огледа и каза:

— Аз ще му ги занеса, госпожо Туичъл.

— Не, няма — отвърна тя.

Мел я изгледа изненадано. Изглеждаше леко обиден. Винаги беше харесвал Роуз и си мислеше, че и тя го харесва.

— Страх ме е да не изтървеш чинията — каза му. Истината обаче не беше точно такава; истината беше, че тя изобщо не му вярваше. — Гледала съм те как играеш футбол, Мелвин.

— Е, стига де, не съм чак толкова непохватен.

— А и искам да се уверя, че той е добре.

— Никой не трябва да го посещава — каза Мел. — Така заповяда началник Рандолф, а на него лично му е заповядал съветник Рени.

— Е, аз слизам долу. Можеш да използваш палката си срещу мен, но ако го направиш, никога повече няма да ти приготвям любимите ти гофрети с ягоди — от онези мекичките по средата. — Тя се огледа наоколо и подсмръкна. — Освен това никоя от гореспоменатите особи не е тук в момента. Или бъркам нещо?

Мел се поколеба дали да не се направи на важен за пред „зайците“, но в крайна сметка се отказа. Той наистина харесваше Роуз. Харесваше и гофретите й, особено когато бяха мекички. Подръпна колана си и каза:

— Става. Но ще дойда с теб, като преди това ще погледна какво има под салфетката.

Тя вдигна салфетката. Отдолу имаше два сандвича с бекон и бележка, написана на гърба на бланка с логото на закусвалнята. Посланието гласеше: „Бъди силен. Ние вярваме в теб.“

Мел взе бележката, смачка я и я запрати към кошчето за боклук. Не успя да го уцели, но един от новите полицаи притича и се погрижи за чистотата в помещението.

— Хайде. — Той взе единия от сандвичите и отхапа голяма хапка, пояснявайки: — И без това няма да може да изяде всичко.

Роуз си замълча, но за момент много й се прииска да го удари с чинията по главата.

Когато стигнаха до средата на долния коридор, Мел каза:

— Вие сте дотук, госпожо Туичъл. Аз ще му дам сандвичите.

Тя му подаде чинията и се намръщи. Мел коленичи, пъхна чинията между решетките и тържествено обяви:

— Обядът ви е сервиран, мосю.

Барби не му обърна никакво внимание. Той гледаше Роуз.

— Благодаря ти. Ако обаче ги е приготвил Ансън, нищо чудно да си върна думите назад след първата хапка.

— Аз ги приготвих — увери го тя. — Барби, защо са те били? Да не би да си се опитал да избягаш? Изглеждаш ужасно.

— Не се опитах да избягам, а оказах съпротива при арестуването. Нали така, Мел?

— Ако не престанеш да умничиш, ще вляза вътре и ще ти взема сандвичите.

— Ами опитай — предизвика го Барби. — Бихме могли да се поборим за тях.

След като видя, че Мел не проявява желание да влезе в килията, той отново насочи вниманието си към Роуз. — Самолет ли беше? Реших, че е самолет. И то голям.

— По Ей Би Си казаха, че е катастрофирал боинг на ирландските линии. Пълен с пътници.

— Предполагам, че е летял за Бостън или Ню Йорк и че някой „умник“ е забравил да препрограмира автопилота.

— Не зная. Нищо не са споменавали по този въпрос.

— Хайде. — Мел се приближи и хвана Роуз за ръката. — Стига сте си гукали. Тръгвай, че иначе може да си навлека неприятности.

— Добре ли си? — попита Роуз Барби, пренебрегвайки (поне за момента) командата, която беше получила.

— Да — отговори Барби. — А ти? Сдобри ли се вече с Джаки Уетингтън?

„Какъв ли е правилният отговор?“ — помисли си Роуз. Тя нямаше никакви проблеми с Джаки. Тогава й се стори, че Барби поклати леко глава.

— Не още — каза предпазливо тя.

— А трябва. Кажи й да престане да се държи като кучка.

— Сякаш не е — промърмори Мел и стисна здраво ръката на Роуз. — Хайде, не ме карай да те влача.

— Кажи й, че те смятам за свястна — провикна се Барби, докато тя се качваше по стълбите, следвана от Мел. — Не може вечно да не си говорите. И благодаря за сандвичите.

„Кажи й, че те смятам за свястна.“

Роуз беше почти сигурна, че това е посланието. Не смяташе, че Мел го е схванал — той винаги се беше славил с тъпотата си, а и очевидно след появяването на Купола в главата му не се беше налял повече мозък. Вероятно затова Барби пое риск.

Тя си каза, че трябва веднага да намери Джаки и да й предаде посланието: „Барби ме смята за свястна. Иска двете с теб да си поговорим.“

— Благодаря ти, Мел — рече, когато се качиха горе. — Беше много мил.

Той се огледа, видя, че шефовете му ги няма, и се поотпусна.

— Няма проблеми, но не си мисли, че пак ще те пусна да му носиш храна. — Замисли се за момент и каза философски: — Предполагам, че Барби заслужава добро отношение. Защото другата седмица по това време ще е подгрят като сандвичите, които ти му направи.

„Ще видим“ — помисли си Роуз.