Стивън Кинг
Под купола (262)

20.

— Какво беше това? — изписка стреснато Нори, а след това сама си отговори: — Самолет, нали? Самолет, пълен с хора. — Тя се разплака.

Момчетата се опитаха да сдържат сълзите си, но не успяха. На Роми също му се доплака.

— Ъ-хъ — измънка той. — Май си права.

Джо се обърна и погледна приближаващия микробус, който започна да се движи по-бързо веднага щом стигна до основата на хребета. Ръсти сякаш гореше от нетърпение да се върне. Когато пристигна и отвори вратата, за да излезе, Джо откри още една причина за тревога — оловната престилка я нямаше.

Евърет не успя да каже нищо, защото мобилният му телефон зазвъня. Той го отвори, погледна номера и прие обаждането. Очакваше да чуе Джини, но не беше тя, а новият — Търстън Маршал.

— Да, какво? Ако става въпрос за самолета, аз видях… — Той се заслуша, смръщи се леко, а след това кимна. — Да, добре. Идвам. Джини или Туич да му дадат два милиграма валиум. Не, по-добре три. И му кажи да се успокои. Знам, че не му е в природата да е спокоен, но му кажи да опита. А на сина му бийте пет милиграма.

Той затвори телефона и погледна към тях.

— И бащата, и синът Рени са в болницата. Джим има сърдечна аритмия. Още преди две години трябваше да му сложат пейсмейкър. Търстън казва, че Младши има симптоми, подобни на тези при глиома. Дано да греши.

Нори погледна Ръсти с насълзените си очи. Беше прегърнала с една ръка Бени Дрейк, който усърдно търкаше бузите си. Когато Джо се приближи, заставайки до нея, тя прегърна и него със свободната си ръка.

— Това е мозъчен тумор, нали? — попита тя. — От лошите?

— Когато става въпрос за млад човек, какъвто е Младши, почти винаги са от лошите.

— Какво намери там горе? — попита Роми.

— И какво стана с престилката ти? — добави Бени.

— Намерих това, което Джо предполагаше, че ще намеря.

— Генераторът! — възкликна Роми. — Докторе, сигурен ли си?

— Да. Никога не съм виждал подобно нещо. Вероятно никой не е виждал подобно нещо.

— От друга планета — прошепна съвсем тихичко Джо. — Знаех си.

Ръсти се вторачи в него.

— Не трябва да казваш на никого. Трябва да си мълчим. Ако те питат, казвай, че не сме открили нищо.

— И на мама ли да не казвам? — попита жално Джо.

Ръсти беше готов да омекне, но после реши, че трябва да е непреклонен. Вече пет човека знаеха тайната, а това си беше сериозна цифра. Но децата заслужаваха да знаят, а пък и Джо Макклачи така и така беше стигнал до правилното заключение.

— И на нея, поне засега.

— Не мога да я излъжа — настоя момчето. — Не се получава. Тя винаги ме усеща.

— Тогава й кажи, че съм те заклел да пазиш тайна и че и за нея самата така ще е по-добре. Ако настоява, накарай я да ми се обади. Хайде, трябва да се връщам в болницата. Роми, ти карай. Мен още ме друсат нервите.

— Няма ли да…

— Всичко ще ти разкажа по пътя. Нищо чудно дори да успеем да измислим какво да правим с това проклето нещо.