Стивън Кинг
Под купола (26)

3.

Оказа се, че името на Тюлена е Пол Гендрън, търговец на коли, който преди две години се беше пенсионирал и беше заживял във фермата на покойните си родители в Мотън. Барби научи тази и още много подробности за Гендрън, след като напуснаха мястото на катастрофата на шосе 119 и докато се натъкнаха на друга — не толкова зрелищна, но въпреки това ужасяваща. На драго сърце щеше да ознаменува запознанството, като се здрависа с Пол, само че подобни любезности щяха да почакат, докато откриеха мястото, където невидимата бариера свършваше.

Ърни Калвърт се беше свързал с Националната гвардия в Бангор, но още преди да каже защо се обажда, го прехвърлиха на изчакване. Междувременно усилващият се вой на сирени обяви пристигането на местните органи на реда.

— Хич не чакайте пожарникарите! — предупреди фермерът, който беше дотичал със синовете си. Казваше се Олдън Динсмор и още не можеше да си поеме дъх. — На учение са в Касъл Рок. Хубаво учение щяха да проведат тука, ама… — Млъкна, защото зърна как по-малкият му син върви към мястото, на което кървавият отпечатък от дланта на Барби сякаш изсъхваше във въздуха. — Рори, махай се от там!

Обаче малчуганът, ококорен от любопитство, се направи, че не го чува. Пресегна се и почука по въздуха вдясно от кървавия отпечатък. Само че преди това Барби видя как настръхнаха косъмчетата на ръцете му, стърчащи от отрязаните ръкави на пуловера. Там имаше нещо, което се задействаше, щом някой се приближеше. Само веднъж в живота си беше изпитал подобно усещане — край голямата електроцентрала в Ейвън, Флорида, където беше завел едно гадже, за да се натискат.

Юмрукът на момчето произведе звук като от почукване с кокалчетата на пръстите по съд от огнеупорно стъкло. Хората, които зяпаха горящите останки от камиона с дървените трупи (някои дори го снимаха с мобилните си телефони), млъкнаха.

— Ега си, батко! — каза някой.

Олдън Динсмор хвана сина си за тениската, издърпа го встрани и го шамароса, както беше сторил преди малко с по-големия му брат.

— Не пипай, бе! — кресна и го разтърси. — Да не си посмял да пипаш нещо, дето не знаеш какво е!

— Тате, прилича на стъклена стена! Тя…

Динсмор пак го разтърси. Още се задъхваше и Барби се изплаши, че човекът е пред инфаркт.

— Да не си посмял! — повтори и блъсна момчето към брат му. — Дръж го здраво тоя тъпанар, Оли!

— Слушам, сър! — Оли самодоволно се ухили.

Барби погледна към Честърс Мил. Още виждаше въртящите се лампи на приближаващата се полицейска кола, но пред нея се движеше голям черен автомобил, напомнящ ковчег — хамърът на Големия Джим Рени. Избледняващите белези и синини на Дейл сякаш запулсираха от ужас.

Разбира се, Големия Джим не беше присъствал на побоя, но синът му беше главният подстрекател, а старият Рени се беше погрижил за отрочето си. Още по-добре, ако това означаваше да се стъжни животът на един непокорен готвач в закусвалня дотолкова, че въпросният готвач да си подвие опашката и да избяга от градчето.

Барби не искаше да е там, когато пристигнеше Големия Джим Рени. Особено придружаван от ченгета. Началникът Пъркинс се беше държал прилично с него, но другият полицай — онзи Рандолф, го гледаше така, сякаш Дейл Барбара беше кучешко лайно върху официална обувка. Барби се обърна към Тюлена:

— Да се поразходим, а? Да видим докъде стига това чудо.

— И да се чупим от тука, преди да дойде оня пръдльо с джипа ли? — Гендрън също беше видял хамъра. — Дадено, мой човек. На изток или на запад?