Стивън Кинг
Под купола (244)

2.

Коргито Хорас обичаше човешката храна.

Всъщност коргито обожаваше човешката храна. Тъй като беше малко едричък (а и през последните години космите около муцуната му бяха започнали да посивяват), той не трябваше да я яде. Джулия беше проявила благоразумие и беше престанала да му подхвърля лакомства, когато ветеринарят безцеремонно заяви, че преяждането скъсява живота на домашния й любимец. Този разговор се беше провел преди шестнайсет месеца и оттогава Хорас се хранеше с гранулирана кучешка храна, като от време на време намазваше по някоя диетична кучешка бисквитка. Бисквитките приличаха на опаковъчен стиропор и съдейки по укорителния поглед, който той й хвърляше, преди да ги погълне, Джулия предположи, че вкусът им едва ли е много по-различен. Но тя отстояваше позициите си — никакви препържени пилешки кожички, никакъв чипс, никакви залъци от сутрешната й поничка.

По този начин приемът на забранени храни от страна на Хорас беше ограничен, но не й преустановен. Диетата го принуди сам да си търси храна, което всъщност му доставяше удоволствие, защото така си припомняше ловните инстинкти на предците си. Сутрешните и вечерните разходки за него бяха източник на кулинарни наслади. Хората хвърляха невероятни неща в канавките покрай главната и Уест Стрийт — улици, по които Джулия често го разхождаше. Там той намираше пържени картофки, бисквити с фъстъчено масло и опаковки от сладолед с полепнали по тях парченца шоколад. Веднъж дори попадна на голямо парче пай, което се озова в стомаха му, преди някой да успее да изрече думата „холестерол“.

Той не успяваше да налапа всички лакомства, които надушваше. Понякога Джулия забелязваше, че той е намерил нещо, и дръпваше каишката. Все пак си похапваше добре, защото докато го разхождаше, стопанката му често четеше я книга, я „Ню Йорк Таймс“. Това, че биваше пренебрегван за сметка на „Таймс“, невинаги му харесваше — например, когато искаше хубаво да бъде почесан по корема, — но по време на разходките пренебрегването беше блаженство. За малките жълти коргита пренебрегването означава закуска.

Тази сутрин също го пренебрегваха. Джулия и другата жена — собственичката на къщата (със сигурност беше собственичката, защото миризмата й се усещаше навсякъде, особено около стаичката, в която хората се изхождат и маркират територията си), разговаряха. Другата жена се разплака и Джулия я прегърна.

— По-добре съм, но не съм съвсем добре — каза Андрея. Те бяха в кухнята. Хорас подушваше кафето което пиеха. Студено кафе, не топло. Подушваше и сладки. Сладки с глазура. — Искам ги. — Ако тя говореше за сладките с глазура, Хорас също ги искаше.

— Вероятно още дълго време ще изпитваш нужда от тях — рече Джулия, — но това не е най-важното. Поздравявам те за куража, Анди, но Ръсти беше прав — глупаво и опасно е да ги спираш внезапно. Цяло чудо е, че не си получила гърч.

— Май получих. — Андрея отпи от кафето си. Хорас чу сърбането. — Сънувах няколко страшно реалистични сънища. Веднъж сънувах пожар. Голям пожар. На Хелоуин.

— Но си по-добре.

— Мъничко. Започвам да мисля, че мога да се справя. Ако искаш остани при мен, Джулия, смятам обаче, че би могла да си намериш по-добро място. Миризмата…

— Има начини да се преборим с нея. Ще купим вентилатор с батерии от магазина на Бърпи. Ако наистина предлагаш подслон и храна за мен и за Хорас, ще приема. Имаш проблеми, не трябва да си сама.

— Май няма други варианти, мила.

— Знаеш какво имам предвид. Защо го направи?

— Защото за пръв път, откакто ме избраха, този град има нужда от мен. И защото Големия Джим каза, че няма да си получа лекарствата, ако се противопоставя на плановете му.

Хорас престана да се заслушва. Нещо друго го беше заинтересувало. Чувствителният му нос долови някаква миризма, която идваше откъм пространството между стената и единия край на кушетката. Точно на тази кушетка Андрея обичаше да седи в отминалите добри дни, когато беше прекалила с лекарствата. Тогава тя гледаше „Преследвани“ (добро продължение на „Изгубени“), „Да танцуваш със звездите“ или някой филм по HBO. Докато гледаше телевизия, тя често хапваше пуканки, като поставяше купата на малката масичка. И тъй като надрусаните хора рядко са чисти и подредени, сега под масичката се търкаляха пуканки. Хорас беше усетил тяхната миризма.

Той остави жените да си бъбрят и се промъкна под масичката. Отдолу беше доста тясно, но пък и той беше станал дребен, откакто Джулия го включи в специалната програма за отслабване на коргита. Първите пуканки бяха точно зад кафявия плик, в който се намираше файла „Вейдър“. Хорас стоеше върху името на стопанката си, написано с красивия почерк на Бренда Пъркинс, и обираше с език изненадващо богатата находка, когато Андрея и Джулия се върнаха в дневната.

Една жена каза: „Дай й това.“

Хорас вдигна глава и наостри уши. Не говореше Джулия, нито другата жена; говореше мъртъв глас. Хорас, както и всички други кучета, често чуваше гласове на мъртви хора, а понякога дори виждаше самите тях. Мъртвите бяха наоколо, но живите хора не можеха да ги видят, както не можеха и да надушат десетките хиляди миризми в природата.

„Дай това на Джулия. Тя има нужда от него, за нея е.“

Абсурдно. Джулия никога не би изяла нещо, което той е държал в устата си; Хорас знаеше това от дългия си опит. Дори ако го избуташе с муцуната си, тя пак нямаше да го изяде. Беше човешка храна, да, но същи така беше и храна от пода.

„Не пуканката. Говоря за…“

— Хорас? — Гласът на Джулия беше рязък, което означаваше, че е ядосана. Май искаше да му каже, че е лошо куче, дрън-дрън. — Какво правиш там? Излизай веднага!

Хорас включи на задна. Дари Джулия с най-чаровната си усмивка — леле, да знаеш колко те обичам, — като се надяваше, че за носа му не е залепнала пуканка. Той беше успял да налапа няколко, но усещаше, че има още големи залежи.

— Храна ли търсиш?

Хорас седна и я погледна с характерното за него възхитено изражение. Беше искрен, наистина обожаваше Джулия.

— Май трябваше да те попитам какво успя да докопаш? — Тя се наведе, за да огледа пространството между кушетката и стената.

Точно в този момент другата жена започна да издава странни звуци. Обви ръце около гърдите си, опитвайки да спре треперенето, но не успя. Миризмата й се промени и Хорас разбра, че тя ще повърне. Той я следеше внимателно с поглед. Човешкото повръщано понякога съдържаше хубави неща.

— Андрея? — каза Джулия. — Добре ли си?

Глупав въпрос. Не можеш ли да я помиришеш? Но този въпрос също беше глупав. Та Джулия едва ли можеше да подушва собствената си пот.

— Да. Не. Не трябваше да ям онази кифла със стафиди. Май ще… — Тя излезе на бегом от стаята. Хорас стигна до извода, че тя смята да добави още миризми, към тези, идващи от мястото за пишкане и акане. Джулия тръгна след нея. За момент Хорас се поколеба дали да не се мушне отново под масата, но надуши тревога у Джулия и затова се втурна по петите й.

Съвсем беше забравил за мъртвия глас.