Стивън Кинг
Под купола (22)

6.

Първото, което хрумна на Барби, беше, че вижда послеобраза от взривения самолет — също както виждаш движеща се синя точка, ако те заслепят със светкавицата на фотоапарат. Само че това не беше точка, камо ли синя, и вместо да се премести, когато той погледна в друга посока — в случая към новия си познайник — петното във въздуха си остана неподвижно. Тюлена зяпаше нагоре и си търкаше очите. Май беше забравил счупения си нос, подутите си устни и кървящото си чело. Криво-ляво се изправи и така протегна шия, че за малко не падна.

— Туй пък какво е? — смотолеви. — Какво е туй чудо, господине? — Голямо черно петно, което хората с въображение биха оприличили на пламък от свещ, загрозяваше синьото небе. — Да не е… облак? — Тонът му подсказваше, че изобщо не смята така.

Барби промърмори:

— Мисля, че… — Поколеба се, защото не му се искаше да го изрече. — Мисля, че е мястото, на което падна самолетът.

— Какъв самолет, бе? — попита оня, но преди Барби да отговори, голям кос полетя като камък от небето. Не се удари в нещо — в нещо видимо, но тупна недалеч от чайката.

Тюлена ахна:

— Туй видя ли го?

Барби кимна и посочи копата горящо сено. Още две копи вдясно от шосето горяха и колоните от черен дим се наслагваха върху пушека, издигащ се от останките на сенеката, обаче огънят не се разпространяваше, защото сеното още беше влажно от дъжда, паднал предишния ден. За щастие иначе пожари щяха да пламнат във всички посоки.

— А това видя ли го? — промърмори Барби.

— Ега ти — дълбокомислено отбеляза оня. Огънят беше прогорил голямо парче земя и се движеше напред, докато почти стигна до мястото, на което стърчаха двамата мъже, после се разпростря на запад до банкета на магистралата и на изток, навлизайки в някакво пасище. Обаче вместо ту да се разгарят, ту да затихват, пламъците се движеха под прав ъгъл.

Още една чайка прелетя в небето, само че тази се беше устремила към Мотън, а не към Честърс Мил.

— Наблюдавай туй птиче — обади се Тюлена. — Виж как ще му фръкне главата.

— Може да му се размине. — Барби погледна нагоре и засенчи с длан очите си. — Нищо чудно онова — каквото и да е — да ги спира само ако идват от юг.

— Надали. Кат гледам к’во стана с аероплана… — Тюлена говореше бавно като някой, силно озадачен от случващото се.

Чайката се блъсна в бариерата и падна върху най-голямата отломка от горящия самолет.

— Спира ги и в двете посоки. — Кимна човекът с бейзболната шапка, сякаш беше получил потвърждение на теорията си. — Туй ще е нещо като енергичното поле в „Стар Трек“.

— Енергийно — поправи го Барби.

— А?

— Мамка му! — Барби се взираше в нещо зад Тюлена.

— А? — повтори онзи и се обърна. — Да му е…

По шосето се задаваше камион с дървени трупи. Товарът надвишаваше разрешения лимит. Скоростта на камиона също беше много над лимита. Барби се опита да изчисли спирачния път на чудовищната машина, но не стигна до разумно предположение.

Тюлена хукна към тойотата си, която беше зарязал напреки на бялата осова линия. Шофьорът на камиона — може би друсан, може би безразсъден младеж, мислещ се за безсмъртен — го видя и натисна клаксона. Обаче не намали.

— Тоя е луд! — кресна Тюлена и скочи зад волана. Включи двигателя и даде на задна, без да затвори вратата. Джипът тупна в канавката и предницата се вирна. Тюлена изскочи навън. Препъна се, подпря се на коляно и хукна да бяга.

Барби се сети за самолета, за птиците и за онова шантаво черно петно в небето, навярно бележещо мястото, където се беше взривил самолетът, и също хукна да бяга към пасището; докато спринтираше през ниските, не особено настойчиви пламъци, изпод стъпалата му изригваха фонтанчета от черна пепел. Видя маратонка, прекалено голяма да е на жена, от която стърчеше крак.

„Мили Боже! — помисли си. А после: — Стига съм търчал като ненормален!“

— НАМАЛИ, БЕ, ПЕДЕРАСТ! — кресна Тюлена, само че гласът му беше изтънял от страха, пък и беше прекалено късно за предупреждения. Барби се озърна (не можа да се въздържи) и реши, че в последния момент шофьорът се е опитал да удари спирачки. Може би беше видял останките от самолета. Във всеки случай опитът се оказа неуспешен. Камионът, натоварен с двайсет тона дървен материал, се удари в Купола откъм Мотън със скорост над сто километра в час. Кабината се разпадна и машината спря. Претоварената платформа продължи напред, подчинявайки се на законите на физиката. От резервоарите за бензин, премазани от дървените трупи, заизскачаха искри, после те експлодираха. Самите трупи полетяха напред и нагоре, удариха се в невидимата бариера, отскочиха и се разпиляха във всички посоки. Към небето изригнаха пламъци и гъст черен дим. Разнесе се ужасяващ тътен, който прегази деня като грамаден скален блок. Дървените трупи западаха обратно откъм Мотън и осеяха шосето и нивите наоколо като гигантски пръчки за игра на микадо. Един се стовари върху джипа и го сплеска, предното стъкло се разби на хиляди парченца и те се посипаха върху капака като ситни диаманти. Друг падна пред самия Тюлен.

Барби престана да тича и се облещи.

Тюлена се изправи на крака, залитна и се просна на земята, вкопчи се в талпата, която едва не го беше убила, и отново се изправи. Олюляваше се и се блещеше. Барби тръгна към него и след дванайсет стъпки се блъсна в нещо — усещането беше като за тухлена стена. Залитна назад и почувства как от носа му се стича нещо топло и се разлива върху устните му. Избърса ги с длан, невярващо се втренчи в шепата си, пълна с кръв, и машинално се изтри от ризата.

Колите вече идваха и от двете посоки — Мотън и Честърс Мил. Трима бягащи човека, още съвсем умалени, прекосяваха пасището, идвайки от фермата от другата страна. Неколцина шофьори надуваха клаксоните, все едно така щяха да се разрешат всички проблеми. Първата, идваща от Мотън, спря на банкета далеч от горящия пикап. Две жени излязоха, с длани засенчиха очите си и се зазяпаха в стълба от огън и дим.