Стивън Кинг
Под купола (207)

16.

Сами бе измъчвана от тъпи, постоянни болки в корема — подобни на менструалните, — придружени от раздиращи спазми ниско долу, в областта на слабините.

Просто не можеше да ги пренебрегне, защото я пронизваха при всяка крачка. Въпреки това се движеше упорито по шосе 119 в посока към Мотън Роуд. И щеше да продължи да се движи, без значение колко я боли. Беше си набелязала крайна цел, която трябваше да достигне, и това не беше караваната й. И бездруго онова, което искаше, не беше в караваната; тя обаче добре знаеше къде ще го намери. И щеше да върви цяла нощ, ако се налагаше, само и само за да стигне дотам. В случай че болките се усилеха, разполагаше с пет таблетки перкосет в джоба на дънките си. А ако искаше да подействат по-бързо, трябваше само да ги сдъвче. Бе научила това от Фил.

„Дайте й да се разбере.“

„Ще се наложи отново да те навестим и тогава вече наистина ще те скъсаме.“

„Дайте й добър урок на тая лесба.“

„Ще се научиш да си държиш устата затворена, освен когато ми го смучеш.“

„Дайте й да се разбере.“

„И бездруго никой няма да ти повярва.“

Обаче преподобната Либи й бе повярвала, и ето какво й се случи. Извадено рамо; мъртво куче.

„Дайте й добър урок на тая лесба.“

Сами си каза, че навярно пискливият, екзалтиран глас на тази свиня щеше да отеква в съзнанието й, докато умре.

Ето защо тя не спираше да върви. Над главата й вече блещукаха първите розови звезди и искриците им сякаш се виждаха през зацапано стъкло.

Зад нея внезапно проблеснаха фарове и издължената й сянка се проточи по асфалта. Бяха на някакъв стар и раздрънкан селскостопански камион, който отби встрани и спря.

— Хей, ти, хайде качвай се! — подвикна й мъжът зад волана. Само че думите прозвучаха като „Ей, дий, аре гаджвай се“, защото Олдън Динсмор, баща на покойния Рори, беше пиян.

Въпреки това Сами се качи — бавно и внимателно, сякаш бе пенсиониран инвалид, а не млада жена.

Олдън изобщо не обърна внимание на движенията й. Между краката му имаше трилитрова бъчонка „Будвайзер“, а до него се виждаше цяла полупразна каса. Пресушените кутийки издрънчаха и се затъркаляха към стъпалата на Сами.

— Къде отиваш? — попита мъжът. — Поррртланд? Боссстън? — И се засмя, сякаш за да покаже, че независимо дали е пиян или не, пак може да се шегува.

— Тръгнала съм към Мотън Роуд, господине. Ще минете ли оттам?

— Ще мина откъдето искаш — отвърна Олдън. — Просто си карам. Карам си и си мисля за момчето си. То почина в събота.

— Съжалявам за загубата ви.

Той кимна и отпи.

— Баща ми се спомина миналата зима, знаеш ли? Умря от задушаване, клетникът. Емфизем. Прекара цялата последна година от живота си с кислородна маска. Рори му сменяше бутилките. Ех, как обичаше дядо си!

— Съжалявам — повтори тя. Какво друго можеше да каже?

По бузата на мъжа се търкулна сълза.

— Ще те закарам, където кажеш, Миси Лу. Няма да спра, докато бирата не свърши. Ти искаш ли бира?

— Да, моля. — Бирата беше топла, но въпреки това тя отпи жадно от нея. Чувстваше се ужасно обезводнена. Извади един от перкосетите от джоба си и го глътна с помощта на пенливата течност. Усети как главата й започна да се замайва, но нямаше проблеми с това; даже й хареса. Извади друг перкосет и го предложи на Олдън:

— Искате ли едно от тези? Ще ви накарат да се почувствате по-добре.

Мъжът взе хапчето и го глътна с бирата, без дори да я попита какво е това. Мотън Роуд вече беше пред тях. Олдън видя кръстовището прекалено късно и събори пощенската кутия на семейство Гръмли. Сами нямаше нищо против.

— Вземи си още една, Миси Лу.

— Благодаря ви, господине. — Тя си взе още една кутийка и я отвори.

— Искаш ли да ти покажа момчето си? — На фона на светлинките от арматурното табло очите на Олдън изглеждаха жълти и влажни. Това бяха очите на куче, което е стъпило в дупка и си е счупило крака. — Искаш ли да видиш момчето ми Рори?

— Да, господине — кимна Сами. — Определено. И аз бях там, да знаете.

— Всички бяха там. Дадох под наем имота си, за да изкарам някой долар. Сигур’ съм подпомогнал смъртта му. Обаче не знаех, че ще стане тъй… Човек никога не знае, нал’ тъй?

— Така си е.

Олдън бръкна в горния джоб на работния си комбинезон и извади измачкан портфейл. Пусна волана, докато го отваряше и прелистваше джобчетата.

— Синовете ми подариха този портфейл — въздъхна. — Рори и Оли. Оли е още жив.

— Хубав е — отбеляза Сами и се пресегна, за да хване волана с лявата си ръка. Беше правила същото и за Фил, докато живееха заедно. Безброй пъти. Камионът на господин Динсмор взе да описва широки криволици по пътя и за малко да закачи още една пощенска кутия. Обаче не беше опасно; горкият човечец караше само с трийсетина километра в час, а Мотън Роуд беше пуст и поне досега не бяха срещнали друго превозно средство. По радиото зазвуча „Благодатна надежда за Рая“ на „Незрящите момчета от Алабама“.

Олдън й подаде портфейла си.

— Ето го. Ето го момчето ми. Заедно с дядо си.

— Ще карате ли, докато разгледам снимката? — попита Сами.

— Разбира се — отвърна мъжът и върна ръцете си на волана. Камионът започна да се движи малко по-бързо и стабилизира донякъде курса си.

Избелялата цветна снимка показваше момче и възрастен мъж, които се бяха прегърнали. Старецът носеше шапка на „Ред Сокс“ и кислородна маска. На лицето на хлапето бе изписана широка усмивка.

— Той е бил прекрасно момче, господине — каза Сами.

— Да, прекрасно момче. И дяволски умно при това — изхлипа той и от гърлото му се изтръгна звук, наподобяващ магарешки рев. От устата му пръсна слюнка. Камионът рязко се разтресе, след което вибрациите утихнаха и машината продължи напред.

— И аз си имам едно прекрасно момченце — каза Сами и заплака. Някога, припомни си тя, се забавляваше, като слагаше кукли в микровълновата. Сега обаче добре знаеше какво е усещането да си там, вътре във фурната. Какво е усещането да изгориш жива. — Ще го целуна, когато го видя отново. Да, непременно ще го целуна.

— Целуни го — каза Олдън.

— Ще го направя, господине.

— Целуни го, вземи го в обятията си и силно го прегърни.

— Точно така, господине.

— Аз също щях да целуна сина си, ако можех. Щях да целуна ледената му буза.

— Сигурна съм, господине.

— Обаче го изгорихме. Тази сутрин.

— Толкова съжалявам за загубата ви!

— Вземи си още една бира.

— Благодаря ви — кимна тя. Усещаше как започва да се напива. Колко хубаво бе да си пиян!

Двамата продължиха в същия дух, докато звездите ставаха все по-ярки; тази нощ обаче нямаше метеоритни дъждове, ето защо розовите искрици блещукаха неподвижни над Купола. Не след дълго камионът подмина и караваната на Сами (където тя никога вече нямаше да се върне), без да забави ход.