Стивън Кинг
Под купола (19)

3.

Въпреки названието си Мотън Роуд всъщност не минаваше през Мотън, а кривваше в територията на Честърс Мил. Тук, в района, наричан някъде от седемдесет и мета Ийстчестър, се издигаха нови къщи. Собствениците им, предимно на възраст между трийсет и четирийсет и пет години, пътуваха до Луистън-Обърн, където заемаха високоплатени чиновнически длъжности. Парадоксът беше, че повечето къщи се намираха в Мил, но задните им дворове се падаха в Мотън. Като например домът на Джак и Майра Евънс на Мотън Роуд №379. Майра беше засадила в задния двор зеленчуци и въпреки че реколтата вече беше прибрана, на земята още лежаха няколко големи тикви. Тя тъкмо посягаше към едната, когато Куполът се спусна, и макар че беше коленичила в Честърс Мил, ръката й се пресягаше към тиква, намираща се в очертанията на Мотън.

Майра не изпищя, защото не я заболя — поне в първия миг. Ръката й беше отрязана като с гилотина.

Джак Евънс беше в кухнята и разбиваше яйца за омлет по италиански с шунка, сирене и зеленчуци. „Елсиди Саундсистъм“ свиреха „Североамериканска измет“ и Джак им припяваше, но по едно време чу как някой го вика. Отначало не позна гласа на съпругата си, с която бяха женени от четиринайсет години — звучеше като детско гласче. Обърна се и видя, че Майра е влязла в кухнята и се държи за корема. Изкаляла беше пода, което беше нетипично за нея. Обикновено си сваляше обувките на площадката отвън. С лявата си ръка, защитена с градинарска ръкавица, крепеше другата си ръка, между калните й пръсти се стичаше нещо червено. Хрумна му, че е сок от боровинки, но само след миг разбра, че е кръв. Изпусна купата с яйцата и тя се разби на пода.

Майра отново го повика със същия треперлив детски гласец.

— Какво? Майра, какво стана?

— Пострадах. — Майра посочи дясната си ръка. Само дето нямаше ни ръкавица, ни ръка, само окървавено чуканче. Тя немощно се усмихна и измънка: — Олеле!

Забели очи. Джинсите на чатала й потъмняха от урината. Краката й се подкосиха и тя се строполи на пода. Кръвта, бликаща от китката й (ръката й беше отсечена като по учебник по хирургия), се смеси с яйчената смес, излята на пода.

Джак коленичи до нея, в коляното му се заби остро парче от порцелановата купа. Той не му обърна внимание, въпреки че до края на живота си щеше да накуцва с този крак. Хвана ръката на жена си и я стисна с все сила. Ужасното кръвотечение от китката понамаля, но не секна. Той измъкна колана си от гайките и го използва като турникет. Само дето не можа да пристегне колана — дупките не достигаха.

— Боже! — каза на празната кухня. — Боже!

Забеляза, че е станало по-тъмно. Токът беше спрял. Компютърът излъчваше сигнал за помощ. „Елсиди Саундсистъм“ още пееха, понеже уредбата, поставена на кухненския плот, работеше на батерии. Не че на Джак му пукаше — беше изгубил желанието си да слуша техномузика.

Толкова много кръв! Толкова много.

Вече не го интересуваше какво е отсякло ръката на Майра. Имаше по-спешни въпроси. Например как да стигне до телефона. Не можеше да пусне колана, понеже жена му пак щеше да закърви, което можеше да се окаже фатално. Нямаше друг начин, освен да я влачи със себе си. Опита се да я хване за блузата, но само измъкна дрехата от панталона, после яката започна да задушава Майра — пролича си по задавеното й дишане. Той усука дланта си около дългата й кестенява коса и я задърпа, както навярно са постъпвали с жените си пещерните мъже.

Телефонът беше клетъчен и работеше. Джак набра 911 и номерът беше зает.

— Няма начин! — изкрещя той на празната кухня, потънала в мрак заради спирането на тока (въпреки че по стереото групата продължаваше да пее). — Няма начин 911 да е зает!

Натисна бутона за повторно избиране.

Заето.

Седеше, подпрял гръб на кухненския шкаф, стягаше турникета, доколкото можеше, взираше се в кръвта и яйчената смес на пода, периодично натискаше бутона за повторно избиране и неизменно чуваше същото идиотско ти-ти-ти. Недалеч нещо се взриви, само че звукът почти беше заглушен от музиката, надута до дупка (затова той не чу как експлодира сенеката). Искаше да намали музиката, само че за да достигне уредбата, трябваше да повдигне Майра. Или да пусне колана за секунда-две. Не му се искаше нито едното, нито другото. Затова не помръдна. Парчето „Североамериканска измет“ беше последвано от „Някой готин“, после от „Всичките ми приятели“ и от още няколко песни, накрая дискът с название „Сребърен звук“ свърши. Едва след като настъпи тишина, нарушавана само от воя на сирени в далечината и настойчивото писукане на компютъра, Джак осъзна, че жена му вече не диша.

„Ама как така? — помисли си. — Нали щях да правя омлет? Много специален, от онези, дето няма да те посрами, ако поканиш на обяд Марта Стюарт.“

Все така облегнат на шкафа, все така стискащ колана, без да забелязва, че в панталона му се просмуква кръв от нараненото му коляно, Джак Евънс притисна до гърдите си главата на съпругата си и заплака.