Стивън Кинг
Под купола (160)

12.

Роуз пристъпи прага на „Фуд Сити“ и застина неподвижно, потресена от хаоса пред погледа й. Във въздуха се носеше парливият мирис на оцет, примесен с този на саламура и бира. По линолеума на пътека номер три се виждаха огромни петна от горчица и кетчуп, а над пътека номер пет се издигаше бял облак от захар и брашно. Хората обаче невъзмутимо бутаха натоварените си колички през него, макар че повечето кашляха и бършеха очите си. Други колички лежаха преобърнати, най-вероятно заради осеяния с разпилени бобови зърна участък недалеч от тях.

— Остани тук за секунда — помоли я Барби, макар че Роуз не помръдваше; стоеше като статуя, притиснала мегафона към гърдите си, и наблюдаваше унесено случващото се, все едно бе хипнотизирана.

Недалеч от плячкосаните касови апарати Барби откри човека, когото търсеше. Джулия бе застанала там и трескаво снимаше.

— Зарежи това и ела с мен — каза й той.

— Не мога, няма кой друг да снима вместо мен. Не знам къде е Пит Фрийман, а пък Тони…

— Трябва не да снимаме хората, а да ги спрем, преди да се е случило нещо много по-лошо.

И Барби й посочи Фърн Бауи, който мина покрай тях с пълна кошница в едната ръка и бира в другата. Веждата му бе сцепена и кръвта течеше по лицето му, ала той изобщо не го забелязваше, съдейки по доволната му физиономия.

— Как?

Поведе я към Роуз.

— Готова ли си, Роуз? Време е за твоето шоу.

— Аз… ами…

— Запомни — най-важното е да говориш спокойно. Не се мъчи да ги спреш; просто се опитай да намалиш малко градусите.

Роуз си пое дълбоко дъх и доближи мегафона към устните си.

— ЗДРАВЕЙТЕ НА ВСИЧКИ, АЗ СЪМ РОУЗ ТУИЧЪЛ ОТ „ДИВАТА РОЗА“.

Няколко души се изхилиха, след което се огледаха, сякаш очакваха и другите да последват примера им. На пътека номер седем обаче Карла Венциано изведнъж се смути и помогна на Хенриета Клавард да се изправи на крака. „В крайна сметка има достатъчно ориз и за двете ни — каза си Карла. — Защо изобщо се държах така?“

Барби кимна на Роуз да продължи, прошепвайки й „кафе“. Някъде в далечината се разнесе сирената на приближаващата се линейка.

— КОГАТО ПРИКЛЮЧИТЕ, ЕЛАТЕ В РЕСТОРАНТА ЗА КАФЕ. ПРЯСНО СВАРЕНО Е, ЗАВЕДЕНИЕТО ЧЕРПИ.

Неколцина изръкопляскаха, но някой изрева:

— На кого му е притрябвало кафе? Имаме си БИРА!

Този изблик на остроумие бе посрещнат с одобрителни възгласи и смях.

Джулия подръпна Барби за ръкава. Намръщеното й чело му напомни за гримасите, с които някои представители на републиканците често изразяваха възмущението си от едно или друго обществено явление.

— Те не пазаруват, а крадат.

— Уводна статия ли ще пишеш, или ще ми помогнеш да ги спрем, преди някой да бъде убит заради пакет кафе?

Тя се замисли и кимна, а намръщената й физиономия бе озарена от онази очарователна усмивка, която той неусетно бе започнал много да харесва.

— В думите ви има резон, господин полковник — подхвърли Джулия.

Барби се обърна към Роуз и й даде знак с ръка, сякаш въртеше манивела. Тя го разбра и заговори отново, а той поведе двете жени по пътеките между стелажите, като започна с безжалостно плячкосания щанд с деликатеси (никога не бе изглеждал по-празен) и млечната секция. Беше нащрек, ако някой случайно реши да попречи на делото им, ала за щастие нямаше подобни опити. Роуз постепенно набираше кураж и самоувереност, а супермаркетът утихваше. Хората започваха да се разотиват. Повечето бутаха пазарски колички, претъпкани с провизии, ала въпреки това Барби го смяташе за добър знак. Колкото по-скоро се махнеха оттук, толкова по-добре… независимо какво количество продукти щяха да отнесат със себе си. Изключително важно беше и да се отнасят с тях като с купувачи, а не като с грабители. Барби беше убеден, че ако върнеш на някого (без значение мъж или жена) неговото самоуважение, в повечето случаи ще му върнеш и способността да мисли и да разсъждава трезво.

Ансън Уилър се присъедини към тях, бутайки натоварена догоре пазарска количка. Изглеждаше засрамен, а едната му ръка кървеше.

— Някой ме цапардоса с буркан маслини — обясни той. — И сега мириша на италиански сандвич.

Роуз подаде мегафона на Джулия, която започна да предава същото послание със същия любезен тон:

— Приключвайте, уважаеми клиенти, и напуснете супермаркета културно и възпитано.

— Не можем да вземем тези неща — въздъхна Роуз, сочейки количката на Ансън.

— Но те ни трябват, Роуз! — възрази той. В тона му се долавяше както оправдание, така и твърдост. — Наистина се нуждаем от тях!

— Тогава ще оставим някакви пари — заяви тя. — Стига някой да не е откраднал портмонето ми от пикапа…

— Ами… Не мисля, че ще има някакъв смисъл — отбеляза Ансън. — Едни типове претарашиха касите и свиха всички пари. — Всъщност беше видял въпросните „типове“, ала не искаше да каже имената им, най-малкото не и пред редакторката на местния вестник.

Роуз бе ужасена:

— Какво всъщност стана тук? Какво, за Бога, се случи?

— Не знам — въздъхна Ансън.

Навън линейката вече спираше на паркинга и воят на сирената й затихна. Минута-две по-късно, докато Барби, Роуз и Джулия все още обикаляха между стелажите с мегафона (тълпата вече бе сериозно оредяла), някой зад тях избоботи:

— Достатъчно. Дайте ми това.

Барби не бе изненадан да види шериф Питър Рандолф, докаран в пълната си униформа. Ето че най-накрая се бе появил — но както можеше да се очаква, след дъжд качулка.

Роуз държеше мегафона и тъкмо обясняваше за безплатното кафе, което щеше да предложи в „Дивата роза“, когато шерифът най-безцеремонно изтръгна мегафона от ръката й. И за разлика от нея, неговият монолог се състоеше предимно от заповеди и заплахи:

— ВЕДНАГА НАПУСНЕТЕ МАГАЗИНА! ГОВОРИ ШЕРИФ ПИТЪР РАНДОЛФ! НАРЕЖДАМ ВИ НЕЗАБАВНО ДА СЕ РАЗКАРАТЕ ОТТУК! ОСТАВЕТЕ ВСИЧКО, КОЕТО ДЪРЖИТЕ, И НАПУСНЕТЕ МАГАЗИНА! АКО ИЗПЪЛНИТЕ ВЕДНАГА ТАЗИ ЗАПОВЕД, МОЖЕ И ДА НЕ ВИ АРЕСТУВАМ!

Роуз изгледа отчаяно Барби. Той вдигна рамене. Не можеха да направят нищо. Важното беше, че озверилата тълпа вече я нямаше. Ченгетата, които можеха да стоят на краката си — в това число и Картър Тибодо, който леко се олюляваше, — започнаха да изблъскват хората навън. Когато „клиентите“ отказваха да се разделят с провизиите си, полицаите хвърлиха няколко кошници на земята, а Франк Делесепс преобърна една препълнена пазарска количка. Пребледнялото му лице бе изкривено от злоба и ярост.

— Няма ли да им заповядате да престанат? — обърна се Джулия към Рандолф.

— Не, госпожице Шамуей, няма — отвърна шерифът. — Тези хора са грабители и ще бъдат третирани като такива.

— Чия е вината за това? Кой затвори супермаркета?

— Махнете се от пътя ми — отсече Рандолф. — Имам много работа.

— Жалко, че не бяхте тук, когато нахлуха вътре — отбеляза Барби.

Рандолф го измери с поглед. Погледът му бе враждебен, но и самодоволен. Барби въздъхна. Някъде тиктакаше часовник. И двамата прекрасно го знаеха. Часовник, чиято аларма съвсем скоро щеше да запищи. Ако Купола го нямаше, можеше да избяга… но, естествено, ако го нямаше Купола, нищо от тези неща нямаше да се случва.

На няколко метра пред тях Мел Сиърлс се опитваше да отнеме натоварената пазарска кошница на Ал Тимънс. Когато Ал не пожела да се раздели с нея, Мел я изтръгна от ръцете му… и блъсна силно възрастния мъж. Ал извика от болка и възмущение, а шериф Рандолф се засмя. Смехът му наподобяваше злобен лай — нещо като „Бау! Бау! Бау!“ — и Барби дочу в този смях бъдещето, което очакваше Честърс Мил, ако Куполът не изчезнеше в най-скоро време.

— Хайде, дами — обърна се той към Джулия и Роуз. — Да се махаме оттук.