Стивън Кинг
Под купола (151)

3.

Малко преди полунощ Барби изкачи външните стълби, водещи до апартамента му. Раменете му бяха прегърбени от умората и единственото, което искаше, бе да потъне в сън за шест часа, преди да чуе будилника и да хукне към „Дивата роза“, за да приготвя закуската.

Изтощението обаче моментално го напусна, щом светна лампата — благодарение на генератора на Анди Сандърс все още имаше ток.

Някой беше идвал тук.

В същото време следите бяха толкова незабележими, че отначало не можа да ги изолира от обстановката. Затвори очи, след което ги отвори и остави погледа си да се плъзга върху комбинираната дневна с кухничка, опитвайки се да долови промяната. Книгите, които бе възнамерявал да остави тук, не бяха местени от полиците; столовете също си бяха на местата (единият под лампата, а другият — до единствения прозорец в помещението с живописна гледка към уличката долу), а чашата му за кафе и чинията му за препечени филийки бяха в сушилнята за съдове до малкия умивалник.

Тогава изведнъж го осени, както обикновено се случваше, ако човек не се напряга твърде много. Килимът. Който Барби наричаше „моя не Линдзи Греъм килим“.

Дълъг около метър и половина и широк шейсетина сантиметра, „не Линдзи Греъм килимът“ имаше повтарящи се ромбовидни шарки в синьо, червено, бяло и кафяво. Беше го купил в Багдад, но един иракски полицай, на когото имаше основания да вярва, му бе казал, че е кюрдско производство. „Много стар, много хубав“ — бе казал полицаят. Казваше се Латиф абд Ал-Халик Хасан. Беше добро ченге. „Изглежда турски, но не-не-не.“ Голяма усмивка. Бели зъби. Седмица след този ден на пазара снайперистки куршум бе пръснал мозъка на Латиф абд Ал-Халик Хасан. „Не от Турция, а от Ирак!“

Търговецът на килими носеше жълта тениска с надпис: „НЕ СТРЕЛЯЙТЕ ПО МЕН, АЗ СЪМ САМО ПИАНИСТА!“ Латиф го бе изслушал, като кимаше енергично. После и двамата избухнаха в смях. Тогава продавачът бе направил онзи толкова американски жест с ръка, сякаш мастурбира, в резултат на което се засмяха още по-силно.

— Какво искаш да кажеш? — бе попитал Барби.

— Казва, че американски сенатор купил пет като този. Линдзи Греъм. Пет килим, петстотин долар. Дал петстотин долар отвън, за пред хора, а още повече вътре. Но всички сенаторски килим менте. Да-да-да. Този обаче не менте, този истински. Аз, Латиф Хасан, ти казва това, Барби. Това не Линдзи Греъм килим.

Тогава Латиф беше вдигнал дланта си в друг американски жест и Барби му беше „дал пет“. Беше прекрасен ден. Горещ, но приятен. Бе купил килима за двеста долара и портативен дивиди плейър. „Не Линдзи Греъм килимът“ бе неговият сувенир от Ирак и поради тази причина никога не беше стъпвал върху него. Нито веднъж. Бе възнамерявал да го остави тук, в Честърс Мил — навярно по този начин подсъзнателно бе искал да остави и Ирак зад себе си, — ала ето че не бе станало така. Където и да идеш, ти си там. Най-великата Дзен истина на всички времена.

Избягваше да стъпва върху него и го заобикаляше, защото бе развил някакво странно суеверие. Сякаш се боеше, че само една стъпка върху килима е достатъчна, за да активира някакъв компютър във Вашингтон, който ще го изпрати на мига в Багдад или шибаната Фалуджа. Някой друг обаче явно не се бе поколебал да наруши това „табу“, защото „Не Линдзи Греъм“ бе набръчкан. И леко изкривен. А тази сутрин, когато Барби излезе от апартамента — струваше му се, че оттогава са минали хиляда години — килимът бе идеално подравнен.

Влезе в спалнята. Кувертюрата на леглото изглеждаше гладка и чиста както винаги, ала въпреки това Барби не можеше да прогони чувството, че някой е идвал тук. Остатъчен мирис на пот ли долавяше? Или някакви свръхестествени вибрации? Той се приближи до скрина, издърпа най-горното чекмедже и видя, че избелените дънки, които държеше най-отгоре, сега са най-отдолу. А ципът на камуфлажните бермуди, който държеше винаги вдигнат, сега бе свален.

Барби веднага се насочи към второто чекмедже, където се намираха чорапите му. Трябваха му по-малко от пет секунди, за да установи, че идентификационните му армейски плочки ги няма. Не беше изненадан. Не, изобщо не беше изненадан.

Грабна закупения на старо мобилен телефон, който също възнамеряваше да остави тук, и се върна в дневната. Телефонният указател на Таркърс Мил и Честърс Мил стоеше на масичката до вратата и беше толкова тънък, че приличаше повече на брошура. Потърси телефона, който му трябваше, без да се надява особено, че ще го открие; полицейските шерифи нямаха навика да обнародват домашните си номера.

Както се оказа обаче, това не важеше за малките градчета. Или поне за Честърс Мил. Макар и дискретно поднесена, информацията бе налична: „Х и Б Пъркинс, Морин Стрийт 28“. И въпреки че минаваше полунощ, Барби набра цифрите без никакво колебание. Не можеше да си позволи да изгуби нито минута. Подозираше, че времето му изтича с ужасяваща бързина.