Стивън Кинг
Под купола (15)

5.

Светлината го убиваше, прогаряше виещия му мозък, но вече нищо не можеше да го спре. Нищичко!

Запрати курвата право в кухненската маса. Ръбът на плота се заби в корема на нещастницата, после масата се прекатури и се удари в стената. Захарницата и солницата полетяха като тромави птици. Жената изпъшка. Младши я хвана през кръста, с другата си ръка сграбчи змиевидните й мокри къдрици, завъртя я и я тласна към хладилника. От силния удар магнитчетата на вратата се разхвърчаха. Лицето на курвата беше мъртвешкибледо. Носът и долната й устна кървяха. Кръвта изглеждаше неестествено червена върху бялата кожа на жената. Младши видя как тя поглежда към ножовете върху плота и като видя, че се опитва да стане, с все сила заби коляно в лицето й. Чу се приглушено хрущене, все едно някой в съседната стая изпусна голям порцеланов съд — например чиния за сервиране.

„Ей-това заслужаваше Дейл Барбара!“ — помисли си, отстъпи назад и притисна длани към пулсиращите си слепоочия. Сълзи рукнаха от очите му. Почти беше отхапал езика си — кръвта шуртеше по брадичката му и капеше на пода, но той не я забелязваше. Главоболието му беше станало нетърпимо.

Анджи лежеше по корем сред магнитчетата, разпръснати на пода. На най-голямото пишеше: „Каквото хапваш днес, утре ти се лепва на задника.“ Младши мислеше, че курвата е припаднала, обаче изведнъж тя се разтресе. Пръстите й затрепериха, като че ли се подготвяше да изсвири на пиано сложна мелодия. („Пачаврата може да свири само на дудук“ — помисли си той.) После краката й се загърчиха, ръцете й — също. Изглеждаше, сякаш се опитва да отплува по-далеч от него. Беше получила епилептичен припадък.

— Престани! — изкрещя той, а когато тя се подмокри, извика още по-вбесено: — Престани, курво!

Коленичи и се разкрачи над главата й, която подскачаше като тапа. Челото й няколко пъти се удари в плочките на пода, все едно беше мохамеданка, която прави метани пред Аллах.

— Стига! Стига, мамка ти!

Тя заръмжа. Звукът беше изненадващо силен. „Майчице, ами ако някой я чуе? — пробягна в съзнанието му. — Ако ме гепят на калъп?“ Нямаше да е като да обясни на баща си защо е напуснал школото (нещо, което засега не беше събрал смелост да стори). Този път щеше да е още по-гадно, отколкото баща му да му отреже седемдесет процента от месечната издръжка заради побоя над тъпия готвач — побой, предизвикан от тъпата пачавра. Този път Големия Джим Рени нямаше как да забаламоса началника Пъркинс и местните шибаняци. Като нищо можеха да го вкарат в…

Изведнъж в съзнанието му изникнаха застрашителните зелени стени на затвора „Шоушенк“. Не можеше да се остави да го заключат, та нали целият живот беше пред него. Дори да я накараше да млъкне, пак щяха да го вкарат зад решетките. Защото рано или късно тя щеше да пропее. А лицето й, което изглеждаше много по-зле от физиономията на Барби след побоя, щеше да говори по-красноречиво от всякакви думи.

Освен ако не й затвореше устата завинаги.

Хвана я за косата и заблъска главата й в плочите на пода. Надяваше се пачаврата да изпадне в безсъзнание и той да довърши… все едно какво… обаче гърчовете й се усилиха. Краката й се заудряха във вратата на хладилника и останалите магнитчета се посипаха на пода. Той пусна косата й и я хвана за гърлото.

— Съжалявам, Анджи — промърмори. — Не исках да стане така. — Обаче изобщо не съжаляваше. Беше изплашен, обезумял от болка и сигурен, че тя ще продължи да се съпротивлява сред убийствено светлата кухня. Пръстите му вече започваха да се уморяват. Кой да знае, че е толкова трудно да удушиш някого?

Далеч на юг нещо избумтя, сякаш някой стреля с мощна пушка. Младши дори не се сепна, само стисна още по-силно мръсницата и най-сетне тя престана да се съпротивлява. Наблизо — в къщата, на същия етаж — се разнесе звън. Той вдигна глава, очите му щяха да изскочат от орбитите, защото си помисли, че някой звъни на вратата. Съседите бяха чули виковете и тропота и бяха повикали ченгетата. Главата му щеше да се пръсне от болка, май си беше наранил пръстите… но залудо. Представи си ужасяваща гледка — въвеждат го в съдебната зала, покрит с куртката на някакъв полицай.

После му проблесна. Същият звук издаваше компютърът му, когато токът угаснеше и машината превключваше на резервно захранване.

Дзън… Дзън… Дзън…

„Румсървис, пратете ми румсървис“ — помисли си гой и продължи да стиска гърлото на Анджи. Пачаврата вече не помръдваше, но той продължи да я души, като извърна глава, опитвайки се да се спаси от вонята на изпражненията й. Типично за нея да му остави такъв прощален подарък! Типично за всички като нея. Жени! Дойни крави! Космати мравуняци! А се твърдеше, че проблемът е в мъжете!