Стивън Кинг
Под купола (148)

18.

Барби, Джулия и Лиза Джеймисън безмълвно наблюдаваха как двамата войници в скафандрите отделят тънкия мундщук от пластмасовия маркуч. Те го сложиха в непрозрачен плик с цип в горната част, а самият плик попадна в метален контейнер с надпис „ОПАСНО ЗА ЖИВОТА!“. После заключиха контейнера с два отделни ключа и едва тогава свалиха шлемовете си. Изглеждаха уморени, напрегнати и обезсърчени.

Двама по-възрастни мъже — Барби си каза, че изглеждаха твърде стари, за да бъдат войници — се заеха да преместят голямата колесна платформа със странно изглеждаща апаратура далеч от мястото на повторения три пъти експеримент. Барби предположи, че тези хора (най-вероятно учени от НАСА) извършваха някакъв вид спектрограмен анализ. Или поне се опитваха. Противогазите, които носеха по време на своите изследвания, сега бяха вдигнати над лицата им и стърчаха като някакви причудливи шапки. Барби можеше да попита Кокс каква бе целта на въпросните изследвания и полковникът сигурно би му дал прям и искрен отговор, обаче и той, също като мъжете в скафандрите, се чувстваше твърде обезкуражен и посърнал.

Високо над тях последните метеори прорязваха нощното небе с розовите си траектории.

Лиза посочи към източната част на града:

— Чух нещо, което ми прозвуча като изстрел. А вие?

— Може да е ауспухът на някоя кола или хлапе, което изстрелва ракета в бутилка — отвърна Джулия. Тя също се чувстваше отпаднала и унила. След като стана ясно, че експериментът — или по-скоро тестът с киселината — няма да се увенчае с успех, Барби я забеляза да избърсва сълзите от очите си. Въпреки това обаче жената бе продължила да снима със своя кодак.

Кокс пристъпи към тях, хвърляйки двойна сянка под светлините на разположените прожектори. Той посочи към мястото, където се бе намирал очертаният върху повърхността на Купола четириъгълник.

— Предполагам, че тази малка авантюра струва на американския данъкоплатец около седемстотин и петдесет хиляди долара, и то без да броим разходите за научноизследователска дейност, инвестирани в разработката и създаването на това химично съединение. Което разяде само шибаната боя, напръскана тук, без да свърши абсолютно нищо друго!

— Без вулгарни изрази, полковник! — обади се Джулия и се усмихна едва-едва.

— Благодаря ви за забележката, госпожо редактор — отбеляза кисело Кокс.

— Наистина ли очаквахте това да има ефект? — намеси се Барби.

— Не, но не съм очаквал и че човешки крак ще стъпи скоро на Марс, обаче руснаците твърдят, че през 2020 ще изпратят там четиричленен екипаж.

— Сега всичко ми се изясни — подхвърли Джулия. — Марсианците са подочули за руския план и са побеснели от яд.

— Ако е тъй, си го изкарват не на когото трябва — изсумтя Кокс… и Барби зърна нещичко в очите му.

— Доколко вярваш в това, Джим? — попита тихо той.

— Моля? Не те разбрах.

— Че Куполът е дело на извънземни същества.

Джулия направи две крачки напред. Лицето й бе пребледняло, а очите й пламтяха.

— Кажете ни какво знаете, мамка му!

Кокс вдигна ръка.

— Спрете. Не знаем абсолютно нищо по въпроса. Това е просто една хипотеза. Да, просто една от многото. Марти, ела насам!

Единият от двамата по-възрастни господа, които провеждаха изследванията, се приближи към Купола. Противогазът се поклащаше в ръката му.

— Какво показва анализът ви? — попита Кокс и щом зърна колебанието на лицето на мъжа, побърза да добави: — Говори съвсем открито!

— Ами… — Марти вдигна рамене. — Минерали, предимно микроелементи^[1]. Почва и пренасяни по въздуха замърсители. Това е. Според спектрограмния анализ това нещо просто не съществува.

— Ами HY-908? — попита Кокс и се обърна към Барби и двете дами: — Киселината.

— Няма я — отвърна Марти. — Нещото, дето не съществува, просто я погълна.

— Как смяташ, това възможно ли е? На базата на всичко, което знаеш…

— Не — гласеше категоричният отговор. — Но на базата на онова, което знаем, и съществуването на Купола не е възможно.

— При това положение склонен ли си да вярваш, че Куполът може да е творение на някоя форма на живот с по-напреднали познания в сферата на физиката, химията, биологията и така нататък?

Марти отново се колебаеше какво да каже.

— Говори открито! — пак го насърчи полковникът.

— Това е едната възможност. Другата е някой суперзлодей от Земята да го е поставил. Някой като Лекс Лутър от комиксите за „Супермен“. Или пък може да е дело на някоя враждебна държава, като Северна Корея например.

— Която все още не си е приписала заслугата за това? — подметна скептично Барби.

— Аз лично съм склонен да заложа на извънземните — заяви Марти и почука по повърхността на Купола. Вече бе получил своя лек шок от близостта си с него. — Както и повечето от колегите ми учени, които в момента работят над проблема, ако може да се каже, че работим, при положение че всъщност не вършим нищо. Както беше казал Шерлок Холмс, когато елиминираш невъзможното, остава истинският отговор, колкото и невероятно да звучи.

— Да се е приземявал скоро някой — или нещо — с летяща чиния и да е искал да го заведат при най-главния? — попита Джулия.

— Не — отвърна Кокс.

— Щяхте ли да узнаете, ако се беше случило нещо подобно? — обади се Барби и си помисли: „Нима наистина водим този разговор? Или сънувам?“

Полковникът се поколеба, преди да отговори:

— Не е задължително.

— Може да има метеорологично обяснение — добави Марти след кратък размисъл. — Или да е биологично — имам предвид живо! — същество. Според една от хипотезите например цялото това нещо всъщност е хибридна разновидност на бактерията Escherichia coli^[2].

— Полковник Кокс — започна тихо Джулия, — част ли сме от нечий експеримент? Защото точно така се чувствам.

Междувременно Лиза Джеймисън се взираше в далечината към кокетните къщички на Източен Честър. Повечето светлини бяха помръкнали, понеже хората или бяха останали без гориво за генераторите, или го пестяха.

— Изстрел беше — промълви тя. — Сигурна съм, че беше изстрел.