Стивън Кинг
Под купола (136)

6.

Когато Пайпър се върна в дома си, завари Каролин, Търстън и двете деца да я чакат пред къщата. Зарадва се да ги види, защото отвлякоха мислите й от Сами Буши. Поне за известно време.

Преподобната изслуша разказа на Каролин за пристъпа на Ейдън Епълтън, обаче сега момчето изглеждаше добре и си хапваше кексчета със смокиново сладко. На въпроса на Каролин дали трябва да го заведат на лекар, Пайпър отговори:

— Само ако се повтори. Според мен пристъпът е бил провокиран от глада и възбудата от играта…

Търстън се усмихна горчиво.

— Всички се бяхме развълнували.

После разговорът се насочи към въпроса за настаняването на четиримата. Отначало Пайпър предложи къщата на семейство Маккейн, която се намираше наблизо. Единственият проблем беше, че не знаеше къде е скрит резервният ключ.

Алис Епълтън бе приклекнала на земята и подхвърляше трохи от кексчетата на Кловър. Овчарката приятелски побутваше глезените й с муцунка.

— Това е най-страхотното куче, което съм виждала — сподели момичето пред Пайпър. — Как искам да си имам такова куче!

— Аз имам дракон — обяви Ейдън. Беше се настанил удобно в скута на Каролин.

Алис се усмихна снизходително.

— Това е неговият невидим П-Р-Я-Т-Е-Л — изрече тя буква по буква.

— Разбирам — кимна Пайпър. Предполагаше, че в краен случай можеха и да счупят някой прозорец, за да влязат; обстоятелствата го налагаха.

Ала щом стана, за да провери дали кафето е готово, внезапно бе осенена от по-добра идея.

— Семейство Думажен! — възкликна тя. — Трябваше да се сетя по-рано за тях. Заминаха за Бостън на конференция. Коралий Думажен ме помоли да поливам цветята й, докато отсъстват…

— Аз преподавам в Бостън — изтъкна Търстън. — В колежа „Емерсън“. Редактор съм на последния брой на „Плаушеърс“ — добави и въздъхна тежко.

— Ключът е под саксията вляво от вратата — обясни преподобната. — Съмнявам се да имат генератор, но в кухнята има печка на дърва. — Поколеба се, преди да продължи, защото се замисли доколко тези свикнали с удобствата на големия град хора са в състояние да се справят. — Ще можете ли да готвите на такава печка, без да запалите къщата?

— Израснал съм във Върмонт — заяви Търстън. — Преди да отида в колежа, в задълженията ми влизаше да разпалвам печките в къщата и пристройката. Май в един момент всичко се връща — отново въздъхна той.

— Сигурна съм, че в килера ще намерите провизии — каза Пайпър.

Каролин кимна.

— Точно това ни каза и чистачът в сградата на градския съвет.

— И Мла-а-адши — добави Алис. — Той е полицай. Симпатичен полицай.

Долната челюст на Търстън увисна.

— Този „симпатичен полицай“ ме удари — каза мъжът.

— Или спътникът му. Аз лично не можах да ги различа, но определено беше един от двамата.

Преподобната повдигна вежди.

— Удари Търс в корема — прошепна й Каролин. — Нарекоха ни „хаховци от Масачузетс“… каквито, предполагам, че в известен смисъл сме… и ни се присмиваха. Мен това ме засегна най-много — че ни се присмиваха. Когато са намерили децата, явно са се държали по-добре, но… — Тя поклати глава. — С нас се държаха много гадно.

Тези думи отново върнаха мислите на Пайпър към Сами. Тя почувства как вената на врата й започва да пулсира — бавно и отмерено, но доста силно, — обаче успя да запази равен гласа си.

— Как се казваше другият полицай?

— Франки — отвърна Каролин. — Младши го наричаше Франки Д. Познавате ли ги? Би трябвало да ги познавате, нали?

— Да — изрече глухо преподобната.