Стивън Кинг
Под купола (125)

11.

Огънят, пламнал заради ракетите откъм западната страна на Купола, все още гореше, но щеше да бъде потушен до здрачаване; по тази задача се трудеха пожарните команди на четири града, подпомогнати от морски пехотинци и хора от сухопътните войски. А ако го нямаше вятърът, помисли си Бренда Пъркинс, можеха да се справят и още по-скоро. Виж, от вътрешната страна на Купола нямаха подобен проблем. Друг беше въпросът, че това, което днес им се струваше като благословия, навярно утре щеше да се превърне в проклятие. Обаче можеха ли изобщо да сторят нещо, за да го избегнат?

Мъчителен въпрос… макар че точно в този следобед Бренда се чувстваше прекрасно и нямаше никакво намерение да допуска подобни мисли да развалят настроението й. Ако тази сутрин някой я беше попитал кога отново ще се почувства добре, навярно би му отвърнала, че това няма да се случи по-рано от следващата година… ако изобщо се случеше. Може би трябваше да благодари на деветдесетте минути усилена физическа работа — все пак физическото натоварване освобождаваше ендорфини, независимо дали човек тичаше, или гасеше горящи клонки с плоската страна на лопатата си. Макар че едва ли всичко можеше да се обясни само с ендорфините. Да не забравяме, че ръководеше изпълнението на важна задача; задача, която зависеше от нея и с която тя знаеше да се справи.

Към тях се бяха присъединили и други доброволци. Четиринайсет мъже и три жени стояха от двете страни на Битч Роуд — някои продължаваха да държат лопатите и гумените стелки, които използваха за потушаването на коварните пламъци, а други сваляха водните пръскачки от гърбовете си и ги оставяха на пътя. Ал Тимънс, Джони Карвър и Нел Туми охлаждаха маркучите и ги подхвърляха към задната част на пикапа на Бърпи. Томи Андерсън от „Дипърс“ и Лиза Джеймисън (която си падаше малко „Ню Ейдж“, но пък беше добра с маркуча) носеха към един от другите пикапи голямата компресорна помпа, с която бяха черпили вода от Битч Крийк. Бренда дочу смях и осъзна, че не е единствената, която се радва на повишен приток на ендорфини.

Дърветата от двете страни на пътя бяха почернели и все още димяха, а няколко бяха изгорели напълно, обаче с това се изчерпваха всички поражения. Освен че блокираше вятъра, невидимата преграда им бе помогнала и по друг начин, понеже бе преградила реката и там се бе образувало нещо като блато. От другата страна обаче положението бе коренно различно. Хората, които се бореха с огнената стихия, изглеждаха като трескави призраци през покритата със сажди повърхност на Купола.

Ромео Бърпи пристъпи към нея. В едната си ръка държеше мокра метла, а в другата — гумена стелка. Етикетчето с цената продължаваше да виси от единия й край. Надписът отгоре му бе обгорен, но се четеше: „ВСЕКИ ДЕН В «БЪРПИС» Е ДЕН ЗА НАМАЛЕНИЯ!“ Той захвърли рогозката и протегна мръсната си ръка.

Бренда се изненада, ала отвърна на ръкостискането му.

— Защо, Роми? — попита.

— Защото свърши дяволски добра работа тук — гласеше отговорът.

Тя се засмя. Чувстваше се леко смутена, но в същото време бе доволна.

— Всеки би го сторил предвид обстоятелствата. Не беше нищо особено, а и пръстта е толкова влажна, че до залез-слънце сигурно щеше и сам да угасне.

— Може би — каза Ромео и посочи през дърветата към една полянка, където се издигаха напукани от стихиите скали. — А може би щеше да стигне до високата трева ей-там, след което да се прехвърли върху бара на Кейти. Можеше да гори седмица или месец. Да не забравяме, че нямаме пожарна команда… — Той се обърна и се изплю. — На огъня не му трябва вятър, за да си гори. Стига му да има нещо, което да го подхранва. Има мини, където пожарите не са спирали в продължение на двайсет-трийсет години. Четох го в „Нешънъл Джиографик“. А под земята няма вятър, нали? Пък и отде да знаем, че по някое време няма да се появи вятър? Нищичко не знаем още за тая шибана преграда.

И двамата се загледаха в Купола. Пепелта и саждите го бяха направили видим — донякъде — поне докъм трийсетина метра височина. Освен това закриваше гледката им към Таркърс Мил — нещо, което никак не се харесваше на Бренда. Обаче не й се искаше да се впуска в размишления в тази насока, понеже щяха да прогонят и малкото приятни емоции, с които се бе сдобила по време на следобедната работа. Не искаше да си мисли за зловещия залез от предишната вечер.

— Дейл Барбара трябва да се обади на своя приятел във Вашингтон — отбеляза тя. — И да му каже, че след като потушат пожара от външната страна, няма да е зле да измият с маркучи повърхността на това нещо. Ние няма как да го направим от нашата страна.

— Добра идея — кимна Ромео, макар че имаше предвид нещо друго. — Да забелязваш нещо интересно в твоя екип, мадам? Я се замисли!

Бренда го изгледа учудено.

— Те не са мой екип.

— О, напротив. Ти си тази, която им казваше какво да правят, значи са твоят екип. Да забелязваш някакви ченгета?

Тя огледа присъстващите.

— Не, нали? — подхвърли Ромео. — Защото няма нито едно. Нито Рандолф, нито Хенри Морисън, нито Фреди Дентън или Руп Либи, нито Джорджи Фредерик… както и никой от новите. От онези хлапета.

— Вероятно са заети с… — Тя не довърши.

Събеседникът й кимна.

— Точно така. Заети с какво? Нито ти знаеш, нито пък аз. С каквото и да са заети обаче, едва ли ще ми хареса. Ако изобщо са заети с нещо. В четвъртък вечерта ще има градско събрание и ако тази проклетия продължава да ни тормози, непременно трябва да се направят някои промени. — Той спря, за да си поеме въздух. — И може и да си превишавам правата, ама смятам, че ти трябва да се кандидатираш за шеф на пожарната и на полицията накуп.

Бренда се замисли, сети се за онзи компютърен файл със заглавие „ВЕЙДЪР“ и поклати глава.

— Твърде рано е за подобно нещо.

— Ами тогава стани само шеф на пожарната! Какво мислиш за това, а? — Протяжният му френски акцент се бе засилил.

Тя се огледа наоколо и обходи с очи димящите храсти и обгорените дървета. Изглеждаха грозно и потискащо — като снимка на бойното поле от Първата световна война, — но поне вече не бяха опасни. Хората, които я бяха придружили, се бяха погрижили за това. Бяха се представили като чудесен екип. Нейният екип.

Жената се усмихна.

— Мисля, че в идеята ти има хляб.