Стивън Кинг
Под купола (124)

10.

Младши стоеше в подножието на паянтовите стълби, водещи към дрогерията на Сандърс, и се чудеше дали силното му главоболие ще му позволи да ги изкачи. Може би. По всяка вероятност. От друга страна, не можеше да се отърве от натрапчивата мисъл, че на половината път черепът му ще се пръсне като новогодишен фойерверк. Петното отново танцуваше пред погледа му, подскачайки в унисон с пулса му, ала вече не беше бяло, а яркочервено.

„Много по-добре щеше да ми е в тъмното — помисли си той. — В килера, заедно с приятелките ми.“

Е, ако всичко вървеше по план, после спокойно можеше да иде там. В този момент килерът на Маккейновата къща на Престил Стрийт му се струваше най-хубавото място на света. Естествено, Когинс също беше там, но какво от това? Винаги можеше да изблъска посрания евангелист встрани. Важното бе пасторът да остане скрит — поне за известно време. И то не за да защити баща си (нито умираше от желание да го прави, нито беше изненадан от постъпката му; винаги бе знаел, че Големия Джим Рени е способен да убие някого), а за да скрои шапката на Дейл Барбара.

„Ако изиграем добре картите си, ще постигнем много повече от това да го разкараме от пътя си — беше казал баща му тази сутрин. — Ще можем да го използваме, за да обединим града пред лицето на кризата. Имам нещо наум и за онази проклета вестникарка. Ние сме един отбор, синко…“ При тези думи баща му бе положил топлата си месеста длан на рамото му.

Така си беше. Може би не завинаги, но поне за известно време и двамата теглеха една и съща шейна. И щяха да се погрижат за Ба-а-арби. Младши даже си мислеше, че като нищо именно Барби можеше да е виновен за пристъпите му на главоболие. Ако наистина бе воювал отвъд Океана — в Ирак, както се говореше, можеше да си е донесъл някои дяволски сувенири от Близкия изток. Примерно отрова. Колко пъти Младши се бе хранил в „Дивата роза“, без да подозира нищо… Барбара с лекота можеше да му сипе нещичко в храната. Или в кафето. А ако готвачът не беше свършил лично работата, колко му костваше да накара Роуз да я свърши вместо него? Нищо! Много ясно — та нали тази мръсница също беше омагьосана от него.

Младши изкачваше бавно стъпалата, като на всяко четвърто спираше за кратка почивка. В крайна сметка главата му не експлодира и когато стигна до върха, бръкна в джоба си за ключа, който Анди Сандърс му беше дал. Отначало не можа да го намери и за момент си помисли, че може да го е изгубил, обаче после го напипа под някакви дребни монети.

Озърна се. Няколко души се връщаха от „Дипърс“, ала никой не погледна към площадката, където стоеше. Площадката пред апартамента на Барби. Пъхна ключа в ключалката, завъртя го, отвори вратата и влезе.

Не включи осветлението, макар че генераторът на Сандърс по всяка вероятност работеше и захранваше апартамента. Сумракът направи пулсиращото петънце пред очите му не толкова забележимо. Младши се огледа любопитно наоколо. Видя доста книги — почти всички полици бяха отрупани с книги. Смяташе ли Ба-а-арби да ги остави тук, когато напуснеше града? Или се бе разбрал — вероятно с Петра Сиърлс, която работеше на долния етаж — да му ги изпрати после някъде? Ако беше така, навярно бе уредил и транспортирането на килима в дневната — някакъв евтин боклук с изображение на камила отгоре му, който сигурно беше купил от някоя местна разпродажба, когато не е бил зает с пускане на отрова в нечия храна или мърсуване с малки момченца.

В крайна сметка обаче Младши си каза, че Ба-а-арби едва ли бе стигнал чак дотам. И защо да го прави, при положение че не е имал никакво намерение да заминава? И след като му хрумна тази мисъл, се зачуди защо не бе видял логиката в нея по-рано? Да, по всичко си личеше, че на готвача му харесва тук и не би си тръгнал по своя воля. Беше щастлив като личинка на муха в кучешко говно.

„Намери нещо, за което не е дрънкал наляво и надясно — беше го инструктирал баща му. — Нещо, което си е само негово. Разбираш ли ме?“

„За тъпак ли ме мислиш, татко? — помисли си Младши сега. — Ако съм тъпак, как така точно аз спасих задника ти снощи?“

Ядосан, баща му бе замахнал да го удари, ала в крайна сметка се бе въздържал. Никога не бе удрял Младши като хлапе — нещо, което синът си обясняваше с влиянието на покойната му майка. А сега Големия Джим вероятно се беше въздържал, защото дълбоко в сърцето си знаеше, че започне ли веднъж, няма да спре.

— Какъвто бащата, такъв и синът — изрече Младши и се изкикоти. Главата мигом го заболя, обаче въпреки това продължи да се кикоти. Не казваха ли хората, че смехът е най-доброто лекарство?

Влезе в спалнята на готвача, видя оправеното легло и първата му мисъл беше колко чудесно би било да изпльока едно голямо лайно върху завивките. Точно така, а пък после да се избърше с калъфката на възглавницата. „Ще ти хареса ли, а, Ба-а-арби?“

Вместо това се насочи към скрина. Там имаше три-четири броя дънки в горното чекмедже и два броя сиви шорти. Под тях имаше мобилен телефон и за момент Младши си каза, че може би точно това му трябваше. Но всъщност не беше така. Апаратът беше втора ръка и най-вероятно бе закупен по време на някое намаление. Готвачът винаги можеше да каже, че не е негов.

Във второто чекмедже видя половин дузина слипове и четири или пет чифта бели спортни чорапи. А третото се оказа съвсем празно.

Той надзърна под леглото. Главата му пулсираше и бръмчеше — явно главоболието му не намаляваше, а точно обратното, засилваше се. Там обаче нямаше нищо — дори прах. Този Ба-а-арби бил голям чистофайник. Младши се замисли дали да не глътне един имитрекс от хапчетата в джоба си, ала реши да не го прави. Вече бе взел два и ефектът от тях беше нулев. Нищо не се промени, освен че сега усещаше метален вкус в устата си. Знаеше какво лекарство му трябва — тъмният килер на Престил Стрийт. И компанията на приятелките му.

Междувременно обаче беше тук. И не биваше да се връща с празни ръце.

— Нещо дребничко — прошепна той. — Все трябва да има нещо подходящо…

Върна се в дневната, избърсвайки влагата от ъгълчето на пулсиращото си ляво око (без да забележи, че е примесена с кръв), след което изведнъж спря, осенен от някаква идея. Върна се при скрина и отново издърпа чекмеджето с бельото и чорапите. Чорапите бяха свити на топка. Когато беше в гимназията, често криеше трева или стимуланти в свитите на топка чорапи; веднъж даже използва и прашките на Адриет Недоу за скривалище. Да, чорапите наистина бяха идеалното местенце! Той започна да проверява кълбетата едно по едно, опипвайки ги внимателно.

На третия чифт удари джакпота. Напипа нещо, което приличаше на плоско метално парче… не, всъщност бяха две. Разви въпросния чорап и предметите издрънчаха върху скрина.

Това, което се разкри пред погледа на Младши, бяха идентификационните армейски плочки на Дейл Барбара. На лицето на натрапник разцъфна усмивка. „Вече си вътре, Ба-а-арби — помисли си доволно Младши. — Вътре си и с двата крака.“